Сара Дж. Маас
Империя на бури (55)

53

Вече два дни скитаха из безкрайния лабиринт на Каменните блата — цели два дни, не ден и половина, както ги беше уверил проклетият Ролф. Елин едва се сдържаше да не изпепели всичко край себе си. Заради водата и голямата влажност кожата й никога не беше суха, постоянно я чувстваше потна и лепкава. А имаше и нещо по-лошо: насекомите.

Държеше малките демони настрана с щит от невидим огън, чието присъствие личеше само от тъничките звуци, когато мушичките и комарите се блъсваха в него и падаха изпържени. Навярно щеше да им съчувства, ако не бяха опитали да я изядат жива още през първия им ден в блатата. Ако не беше дръгнала десетките подути ухапвания, докато кожата й не прокърви, след което Роуан я излекува.

След нападението на Хрътката собствените й лечителски умения още не се бяха възстановили. Затова Роуан и Гавриел се грижеха за всички им, изцерявайки сърбящите ухапвания, зачервяванията от парещи растения, драскотините от потопени, нащърбени руини, които ги порязваха, ако не внимаваха достатъчно, крачейки през солената вода.

Само Манон като че ли не страдаше от тягостните условия и дори намираше дивата, гнила красота на блатата за очарователна. Всъщност със златните й очи и остри, лъскави зъби Елин я оприличаваше на някое от страховитите речни същества, обитаващи това проклето място. Но се опитваше да не мисли в тази посока. Да съсредоточи вниманието си върху измъкването им на суха земя.

В сърцето на тази мъртва, окаяна пустош обаче се криеше Ключалката на Мала.

Докато слънцето пълзеше към хоризонта, Роуан разучаваше пътя пред тях в облика си на ястреб, а Лизандра оглеждаше водите между малките могилки под формата на слузеста, люспеста блатна твар. Когато Елин я зърна за пръв път, направи гримаса, а хамелеонката й отвърна с възмутен съсък с раздвоения си език, преди да цопне във водата.

Докато изкачваше една от могилките, обрасла в трънливи храсталаци и коронована с две паднали колони, Елин отново сбърчи лице в недоволна физиономия. За пореден път попадаха на лабиринт, създаден да драска, боде и раздира.

Затова тя изпрати огнена вълна по склона, превръщайки всичко в пепел, която бързо се накваси и стана сивкава тиня, полепваща по ботушите й.

Фенрис се засмя, докато слизаха заедно през нея.

— Е, да кажем, че така ще ни е по-лесно.

Той й подаде ръка, за да я преведе през водата, и една част от нея се дръпна при мисълта да я съпровождат така, но… едва ли щеше да й хареса особено, ако пропаднеше в някоя дънна яма. Все пак беше съвсем наясно какво имаше дълбоко под тях. Хич не й се плуваше сред гнилите останки на хора.

Фенрис стисна здраво ръката й и загазиха през стигащата до гърдите вода. Щом се озоваха до следващото островче, той първо издигна нея до брега и тогава се качи. Със сигурност щеше да му е много по-лесно да прескача от суша на суша във вълчи облик; на Гавриел също. Елин просто не разбираше защо стоят в обичайния си вид.

Поизсуши се доколкото можа с магията си, а после използва снопче от нея да изсуши и дрехите на двамата воини.

Безобиден, незначителен разход на сила. Макар и употребата й в продължение на три дни по горящите брегове на Ейлве да я беше изцедила. Не огъня й, а нея самата. Физически. Умствено. Все още имаше чувството, че може да проспи цяла седмица. Но магията шепнеше. Непрестанно, безпощадно. Колкото и да беше уморена… силата й искаше още. Сушенето на дрехите им между вировете с блатна вода поне я укротяваше. Засега.

Лизандра показа противната си глава от един къпинак и Елин ахна, отстъпвайки стреснато назад. Хамелеонката се ухили, разкривайки два много, много остри зъба. Фенрис се засмя тихо, докато я гледаше как пълзи на няколко крачки от тях.

— Значи, можеш да променяш кожата и костите си, но дамгата си остава?

Лизандра спря на няколко сантиметра от водата. На островчето пред тях Едион се понапрегна, въпреки че продължи по пътя си. Чудесно. Поне Елин не беше единствената, готова да изтръгне гръкляна на всеки, дръзнал да се подиграе с Лизандра. Приятелката й обаче засия и започна да се уголемява, докато не придоби човекоподобна форма — елфическа.

Докато пред очите на Фенрис не застана самият той, макар и по-дребен, колкото да влезе в женски дрехи. Гавриел, който тъкмо се качваше на тяхната могилка, позалитна смаяно, като я съзря.

Лизандра провлачи с глас, който бе почти същият като този на Фенрис.

— Предполагам, че завинаги ще си остане отличителният ми белег.

Тя протегна ръка и вдигна ръкава на жакета си, разкривайки бронзовата кожа на китката си, белязана с познатата дамга. Сетне плъзна очи надолу по тялото си.

Продължиха да газят през вода и да се катерят, докато тя не добави:

— Слухът ти наистина е по-добър от нашия. — Тя прокара език по леко удължените си кучешки зъби. Фенрис изтръпна. — Каква е ползата от това? — Попита тя.

Гавриел ги настигна и побутна хамелеонката няколко крачки напред.

— Не е добра идея да питаш точно него, ако искаш да получиш пълноценен отговор.

Лизандра се изкиска и погледна Пумата с усмивка, докато слизаха по склона. Странно беше да се наблюдава как се усмихва с лицето на Фенрис. Той улови погледа на Елин и се намръщи, несъмнено смутен от случващото се. Тя му се засмя в отговор.

Пред тях се чу плясък на криле и Елин използва момента да се полюбува на бързия, устремен полет на Роуан. Така силен и непоколебим.

Гавриел поизостана с няколко стъпки, а Лизандра спря до Едион на върха на хълмчето и се преобрази в собствения си облик. Залитна леко и Елин се спусна към нея, но Едион я предвари, хващайки внимателно лакътя й. Роуан кацна и също се преобрази. Май всички имаха нужда от една хубава, дълга почивка.

Елфическият й принц каза:

— Само направо. Ще стигнем до утре следобед.

Видеше ли Ролф отново, щяха да си поговорят как точно изчисляваше разстоянията на проклетата си карта.

Лицето на Роуан обаче беше пребледняло под татуировките. След миг принцът добави:

— Усещам го… магията ми го усеща.

— Кажи ми, че не е под пет метра вода.

Той поклати отривисто глава.

— Беше твърде рисковано да го доближавам повече, но ми напомня на храма на Грехоядеца.

— Явно е чудесно, приветливо и уютно местенце — коментира Елин.

Едион се засмя под носа си, отправил очи към хоризонта. Дориан и Манон тъкмо се изкачваха мокри до кости на брега под тях и вещицата обходи с поглед морето от острови напред. Дори нещо да беше привлякло вниманието й, не каза и дума.

Роуан огледа могилата, върху която стояха: висока, защитена от полусрутена каменна стена от едната си страна и трънливи храсталаци от другата.

— Тази вечер ще лагеруваме тук. Има достатъчно прикритие.

Елин едва не си отдъхна от облекчение. Лизандра благодари тихо на боговете.

За няколко минути с физически и магически труд успяха да разчистят една част от островчето, колкото да се настанят между гигантските каменни блокове, и Едион се зае с готвенето: очертаваше се окаяна вечеря с твърд хляб и блатните същества, които Гавриел и Роуан бяха уловили, решавайки, че стават за ядене. Елин не остана да гледа братовчед си, понеже предпочиташе да не знае какво предстои да пъхне в устата си.

Като че и другите нямаха особено желание да следят приготовленията, а когато Едион приключи, макар и изненадващо добре да беше комбинирал скромните им запаси от подправки, някои части от месото бяха… жилави. Слузести. Лизандра видимо се мъчеше да не повърне, колкото и любезно да го прикриваше.

Настъпи нощта и цяло море от звезди заблещука в небето. Елин не си спомняше кога за последно беше попадала толкова далеч от всякаква цивилизация — вероятно по време на океанското пътуване към и от Вендлин.

Едион, който седеше до нея, й подаде олекналия мях с вино. Тя глътна от него, благодарна, че киселата струя отми вкуса на месото.

— Да не си ми казал какво ядохме — измърмори му Елин, гледайки как останалите довършват мълчаливо храната си. Лизандра изрази смръщено съгласието си.

Едион се ухили леко злокобно и също плъзна поглед около спътниците им. На няколко стъпки от тях, почти скрита в сенките, Манон следеше всичко. Ала погледът на Едион се задържа върху Дориан и Елин се приготви за предстоящото.

Усмивката на братовчед й обаче поомекна.

— Още се храни като изискана дама.

Дориан вдигна рязко глава, а Елин едва сдържа смеха си при спомена, който я връхлетя. Преди десет години двамата бяха седнали заедно на маса и тя беше споделила с принц Хавилиард какво смята за обноските му на хранене. Дориан примигна, несъмнено споходен от същия спомен, а очите на останалите запрескачаха неразбиращо помежду им.

Кралят кимна великодушно.

— Ще го приема за комплимент.

И наистина, ръцете му бяха сравнително чисти, а вече сухите му дрехи — безупречни.

Нейните ръце пък… Елин бръкна в джоба си за кърпичка. И тя беше не по-чиста от нея самата, но я предпочиташе пред панталона си. Извади от нея Окото на Елена, остави го на коляното си и избърса с парчето коприна мазнината и подправките от пръстите си, преди да го предложи на Лизандра. Докато хамелеонката чистеше ръцете си, тя докосна небрежно огънатия метал на Окото и синият камък в сърцето му замъждука като кобалтов пламък.

— Доколкото си спомням — продължи Дориан с лукава усмивка, — вие двамата…

Нападението се случи толкова внезапно, че Елин не го усети, нито видя, докато не приключи.

В единия миг Манон седеше до огъня и блатата се стелеха зад нея като черно море.

В следващия откъм храсталака по брега я връхлетяха люспи и лъщящи бели зъби. А после — тишина: огромният блатен звяр замръзна на място.

Възпрян от силни невидими ръце.

Манон гледаше с наполовина изваден меч и насечено дишане млечнорозовата паст, зейнала достатъчно широко, че да отхапе главата й. Зъбите му бяха дълги колкото палеца на Елин.

Едион изруга. Останалите дори не помръднаха.

Магията на Дориан държеше звяра неподвижен, замръзнал, макар и по него да не се виждаше лед. Същата сила, която беше впрегнал срещу Хрътката. Елин огледа разстоянието между него и чудовището за видими нишки, за сияещи пипала от магията му, но не откри нищо. Дори не беше вдигнал ръка, за да я насочи. Интересно.

Дориан се обърна към Манон, която още се взираше в смъртта, зяпнала пред лицето й.

— Да го убия ли, или да го освободя?

Елин определено имаше мнение по въпроса, но предупредителният поглед на Роуан я накара да си замълчи. И да се взре озадачено в принца си.

Ах, ти, лукаво копеле.

Суровото му, татуирано лице не разкриваше нищо.

Манон надникна към Дориан.

— Освободи го.

Лицето на краля се напрегна, а в следващия момент звярът полетя през мрака, сякаш някой бог го беше запратил към блатата. Чу се далечен плисък.

— Не са ли красиви? — въздъхна Лизандра.

Елин й стрелна укорителен поглед. Хамелеонката се ухили насреща й.

Но Елин върна очи към Роуан и ги впи в неговите.

Колко удобно, че щитът ти изчезна тъкмо когато оная твар е долазила. Отлична възможност за урок по владеене на магия. Ами ако нещо се беше объркало?

Очите на Роуан просветнаха.

Защо според теб дупката се отвори точно до вещицата?

Елин преглътна възмутения си смях. Манон Черноклюна обаче оглеждаше краля, все още вкопчила ръка в меча си. Елин не си направи труда да се преструва, че не ги наблюдава, когато вещицата извърна златист поглед към нея. Към Окото на Елена върху коляното й.

Горната й устна се отдръпна от зъбите й.

— Откъде го взе?

Косъмчетата по ръцете на Елин настръхнаха.

— Окото на Елена ли? Подарък ми е.

Вещицата отново надникна към Дориан, сякаш за да се спаси от онова чудовище… О, значи, Роуан не беше свалил щита си само заради урок по магия. Този път Елин не посмя да го погледне. Манон заби пръсти в калната земя и зачерта нещо.

Голям кръг — и още два застъпващи се кръга, единият в окръжността на другия.

— Това е Триликата богиня — обясни Манон с тих глас. — Наричаме това… — Тя нарисува груба линия във вътрешния кръг, в пространството с форма на око при застъпването на двата. — Окото на Богинята. Но не Елена. — Отново очерта външния кръг. — Старицата. — Нарече го тя. После повтори контурите и на вътрешния горен кръг. — Майката. — Накрая уплътни и долния. — Девицата. — Тя прободе с пръст окото в него. — И сърцето на Мрака в лоното й.

Елин поклати глава. Останалите дори не мигнаха.

Манон продължи:

— Това е символ на Железни зъби. Пророците на Синьокръвните го татуират върху сърцата си. А когато живеехме в Пустошта, онези, които печелеха слава в битка, получаваха такива татуировки. Като знак, че са благословени от Богинята.

На Елин й хрумна да хвърли проклетия амулет в блатото, но вместо това каза:

— Когато за пръв път видях Баба Жълтонога… амулетът натежа и се затопли от близостта й. Реших, че е предупреждение. Но явно я е разпознал.

Манон плъзна поглед по огърлицата от белези около врата на Елин.

— Имал е такава мощ дори докато магията е под запор?

— Знам, че някои предмети са били… изключение. — Гласът на Елин се напрегна. — Баба Жълтонога познаваше цялата история на Ключовете и Портите на Уирда. Тя ми разказа за тях. И от вашата история ли са част?

— Не. Не по същия начин — отговори Манон. — Но Баба Жълтонога беше от Древните; имаше познания, вече загубени за нас. Съвсем сама срути стените на крочанския град.

— Според легендите битката е била… катастрофална — отбеляза Дориан.

В очите на Манон пробягаха сенки.

— Доколкото знам, бойното поле още е безплодно. Нито стръкче трева не виреело там. Разправят, че било заради проклятието на Рианон Крочан. Или заради кръвта, която се е пропивала в почвата му през последните три седмици от войната.

— Какво е това проклятие? — сбърчи вежди Лизандра.

Манон се загледа в железните си нокти за толкова дълго, че Елин не очакваше да отговори. Едион хвърли мяха с вино в скута й и тя отпи повторно, когато Манон най-сетне отвърна:

— Рианон Крочан удържала обсадата на трите матрони на Железни зъби цели три дни. Сестрите й били избити край нея, децата й — заклани, а принц-консортът — нанизан на кол във военния им лагер. Последната крочанска кралица, последната надежда на хилядолетната им династия… Тя не се предала лесно. Чак когато паднала призори на четвъртия ден, градът бил загубен. И докато лежала в калта на бойното поле, докато вещиците от Железни зъби рушали крепостните стени край нея и изтребвали народа й… тя ни проклела. Проклела трите матрони, а чрез тях и целия ни клан. Проклела и самата Баба Жълтонога, която нанесла смъртния удар на Рианон.

Никой от тях не помръдна, не продума. До един бяха притаили дъх.

— Със сетния си дъх Рианон се заклела, че може да спечелим войната, но не и земите й, че заради престъплението си ще наследим територията само за да я гледаме как вехне и линее. Че уивърните ни ще се спаружат и измрат; дъщерите ни ще се раждат мъртви, отровени от реките. Рибите ще гният в езерата, преди да ги уловим. Зайците и сърните ще се крият високо в планината. И някога тучното Вещерско кралство ще се превърне в пустош. Вещиците от Железни зъби й се изсмели, опиянени от крочанска кръв. Докато не дошла първата им мъртвородена потомка. А след нея и още една, и още една. Докато добитъкът не започнал да мре по полетата, а нивите не посърнали за една нощ. До края на месеца не останала никаква храна. До втория трите клана на Железни зъби вече се обръщали един срещу друг и се разпадали. Затова матроните ни обрекли на изгнание. Разделили клановете и ни принудили да заживеем поотделно отвъд планината. На всеки няколко десетилетия изпращат групи вещици, които да опитват да съживят земите, да проверяват дали проклятието още ги държи. Но никоя от тях не се е завръщала. Скитници сме от петстотин години насам. А раната се отвори още повече, когато човеците си присвоиха земята ни. И тя им откликна с плодовитост.

— Но възнамерявате да се върнете там? — попита Дориан.

Златните й очи просветнаха като нещо от друг свят.

— Рианон Крочан казала, че има само един-единствен начин да сложим край на проклятието. — Манон преглътна и изрецитира със студен, свит глас: — Кръв при кръв и душа при душа, заедно каквото сторено е, само заедно ще заличите. Бъдете мост, бъдете светлина. Когато желязото топи се и по кървави поля поникне цвят, земята нека види как завръщате се у дома. — Манон се заигра с края на плитката си, с парчето от червената пелерина, което беше овързала около него. — Всяка вещица от Железни зъби по света е опитвала да разтълкува проклятието. От цели пет века ни мъчи.

— А твоите родители… бракосъчетали са ги, за да прекъснат проклятието? — намеси се внимателно Елин.

Вещицата кимна рязко.

— Не бях подозирала, че кръвната линия на Рианон е оцеляла.

И сега течеше в сините вени на Манон.

— Елена е живяла цяло хилядолетие преди вещерските войни — замисли се на глас Дориан. — Имало ли е Окото нещо общо с тях?

Манон не отговори. Само протегна крак да изтрие символа, който бе изрисувала в калта.

Елин пресуши последното вино и прибра амулета в джоба си.

— Е, вече разбираш — обърна се тя към Дориан — защо ми е малко трудно да се занимавам с Елена.

* * *

Островът беше достатъчно просторен, че да проведат разговор, без да ги подслушва някой.

Роуан предполагаше, че точно това искат воините от някогашния му кадър, като го намериха на пост на върха на потъналото в пълзящи растения, рушащо се спираловидно стълбище с изглед към целия остров и всичко около него. Той се облегна на един запазен участък от извитата стена и попита само:

— Какво?

— Трябва да отведеш Елин на хиляда километра оттук — отвърна Гавриел. — Още тази вечер.

Една вълна от магията му и безпогрешните му инстинкти му подсказа, че няма опасности в близост до тях, успокоявайки убийствения гняв, в който се беше потопил при мисълта.

Фенрис добави:

— Каквото и да ни чака утре, чакало ни е дълго време, Роуан.

— А вие откъде знаете?

Карамелените очи на Гавриел светеха с животинска яркост в мрака.

— Животът на твоята възлюбена и този на вещицата са свързани. Насам ги водят сили, неразбираеми дори за нас.

— Замисли се — настоя Фенрис. — Две жени, чиито пътища се пресякоха по необикновен начин тази вечер. Две кралици, които могат да управляват двете половини на континента, две страни на една монета. Във вените и на двете тече смесена кръв. Манон, потомка на Железни зъби и крочанка. Елин…

— Човек и елф — довърши Роуан вместо него.

— Двете заедно обхващат трите основни раси на света. Обединяват смъртните и безсмъртните; едната боготвори огъня, другата — мрака. Да продължавам ли? Имам чувството, че всички сме пионки в играта на някого, който я води от дълго време — от цяла вечност.

Роуан му отпрати поглед, от какъвто повечето мъже отстъпваха. Въпреки че се замисли по въпроса.

— Майев чака, Роуан — намеси се Гавриел. — Още от смъртта на Бранън. Чака някой да я отведе до ключовете. Твоята Елин.

Майев не беше споменала Ключалката миналата пролет. Но не беше споменала и пръстена на Мала. Роуан пророни с бавен, смъртоносен глас:

— За Ключалката ли ви е изпратила Майев?

— Не — отвърна Фенрис. — Никога не ни е споменавала за нея. — Той пристъпи от крак на крак и извърна глава към далечен зверски рев. — Ако Майев и Елин решат да воюват една с друга, Роуан, ако се срещнат на бойното поле…

Той опита да не си представя бедствената сеч, абсолютното унищожение.

Дали не трябваше да останат в Севера, да подсилят отбранителните си сили.

— Майев не търпи загуби — пророни Фенрис. — Теб вече те е заменила.

Роуан се извъртя към Гавриел.

— Кой?

Котешките му очи притъмняха.

— Каирн.

Кръвта на Роуан замръзна, изстина повече от магията му.

— Побъркала ли се е?

— Каза ни за повишението му в деня, преди да заминем. Изпрати ни от двореца ухилен като котарак с канарче в устата.

— Той е садист.

Каирн… На каквито и обучения да го подлагаше, както на бойното поле, така и извън него, не беше успял да пречупи влечението му по жестокостите. Беше го заключвал, бичувал, дисциплинирал всячески; беше опитвал да изтръгне дори капчица състрадание от него… но нищо. Каирн просто беше роден с вкус към чуждото мъчение.

Затова Роуан го изгони от армията си и го стовари в скута на Лоркан. Каирн издържа около месец при него, преди да го изпратят в един самостоятелен легион, командван от генерал, който не принадлежеше към кадъра им и нямаше такова желание. А слуховете за издевателствата на Каирн върху другите войници и невинните хора по пътя му…

Елфите нямаха почти никакви закони срещу убийството. И при всяка среща с Каирн Роуан се замисляше дали да не отърве света от зверщината му. А сега Майев го беше назначила в кадъра, беше му дала почти неограничена власт…

— Готов съм да се обзаложа на всичкото си злато, че ще остави Елин почти да се самоунищожи във войната срещу Ераван… и ще я нападне, когато е най-слаба — замисли се на глас Фенрис.

Майев очевидно не ги беше обрекла на мълчание посредством кръвната клетва… Искаше двамата с Елин да научат за това. Да се впуснат в тревоги и догадки.

Фенрис и Гавриел се спогледаха предпазливо.

— Продължаваме да й служим, Роуан — пророни Пумата. — И мисията ни не се е променила: ще убием Лоркан, когато моментът настъпи.

— Защо изобщо го споменавате? Няма да ви попреча. Нито пък Елин, повярвайте ми.

— Защото — отвърна Фенрис — Майев не екзекутира. Тя наказва… и то бавно. В продължение на години. Но Лоркан го иска мъртъв. Не с единия крак в гроба, нито с прерязано гърло, а необратимо мъртъв.

— Обезглавен и изгорен — поясни мрачно Гавриел.

Роуан въздъхна.

— Защо?

Фенрис хвърли поглед през ръба на стълбището — към Елин, която спеше с блеснали под лунната светлина златисти коси.

— Вие двамата с Лоркан сте най-могъщите елфи в света.

— Забравяш, че Лоркан и Елин не могат да се търпят. Едва ли има някакъв шанс за съюзничество помежду им.

— Казваме само — обясни Фенрис, — че Майев не взима подобни решения без съществено основание. Бъдете готови за всичко. Изпращането на армадата й, каквато и да е тя, е само началото.

Блатните зверове изреваха и на Роуан му се прииска да им изреве в отговор. Ако Елин и Каирн някога се срещнеха, ако Майев имаше и друг замисъл, освен стремежа към ключовете…

Елин се обърна в съня си, смръщена заради шума. Лизандра дремеше до нея в облика си на призрачен леопард и пухкавата й опашка потрепваше. Роуан се отблъсна от стената, повече от готов да отиде при кралицата си. Но хвана и Фенрис да я гледа с напрегнато, изнурено лице. Той прошепна с пречупен глас:

— Убий ме. Ако получа онази заповед, просто ме убий, Роуан, преди да й навредя.

— Ще си мъртъв, преди да я припариш дори.

Не прозвуча като заплаха — просто обещание и чист факт. Фенрис отпусна рамене поуспокоен.

— Радвам се — подхвана той с необичайно тържествен тон, — че получих това време, че Майев ми го даде, макар и неумишлено. Че успях да бъда тук, да стана част от това.

Роуан нямаше думи, затова погледна към Гавриел.

А Пумата просто кимаше, вперил очи в малкия им лагер под стълбището. В спящия си син.