Сара Дж. Маас
Империя на бури (16)

14

Едион Ашривер, облечен в черни бойни доспехи, се беше скрил в едно тъмно ъгълче на улицата отвъд храма и наблюдаваше как братовчедка му се изкачва по сградата до него.

Вече си бяха осигурили място на някакъв кораб, отплаващ сутринта, а по друг — вестоносен, пътуващ за Вендлин, бяха изпратили писма, подписани и от двама им, с които умоляваха рода Ашривер за помощ. Защото наученото днес…

През последното десетилетие беше посещавал Илиум достатъчно пъти, за да го познава добре. Обикновено с Гибелния легион лагеруваха извън стените на града и така хубаво си прекарваха в пивниците му, че на сутринта редовно повръщаше в собствения си шлем. Ето защо спомените му доста се различаваха от мъртвешката тишина, когато с Елин поеха по прашните улици, закачулени и не твърде общителни.

По време на всичките му посещения в града нито веднъж не му беше хрумнало, че един ден ще скита по улиците му с кралицата си, нито че лицето й ще е толкова пропито с печал при вида на уплашените му, нещастни жители и белезите от войната.

Не хвърляха цветя пред краката им, не ознаменуваха завръщането им с тържествени тромпети. Посрещнаха ги само прибоят, воят на вятъра и жаркото слънце. И гневът на Елин, като виждаше войниците, разпръснати из улиците на града…

Всички странници се следяха изкъсо, затова трябваше да внимават с уреждането на места в кораба. В очите на града, на света, те просто щяха да се качат на „Лятна дама“ сутринта и да потеглят на север към Сурия. Но всъщност щяха да се прокраднат на борда на „Ветропей“ малко преди изгрев и призори да отплават на юг. Откупили бяха със злато мълчанието на капитана.

И информация. На излизане от каютата му той ги беше спрял с думите:

— Брат ми е търговец. Пренася стоки от далечни страни. Миналата седмица ми донесе вест, че по западното крайбрежие на елфическите земи се събирали кораби.

— Накъде ще плават? — подскочи Елин.

— Колко кораба? — попита в същия миг Едион.

— Петдесет, всичките военни — отговори капитанът с изпитателен поглед, несъмнено убеден, че двамата с братовчедка му са разузнавачи на някого от многото участници във войната. — Цяла армия елфически воини лагерували на брега. Явно в очакване на заповед за абордаж.

По всяка вероятност новината щеше да се разпространи бързо. Да уплаши хората. Едион реши, че трябва да изпрати заповед до командира на Гибелния легион да подготви мъжете и да овладее пресилените слухове.

Лицето на Елин пребледня леко и той сложи успокоителна ръка между плешките й. При допира му обаче тя изпъна гръб и попита капитана:

— Случайно брат ти да е останал с впечатлението, че кралица Майев се е съюзила с Морат или че възнамерява да се притече на помощ на Терасен?

— Нито едно от двете — отсече капитанът. — Просто е минавал покрай армадата, но щом е била на толкова открито място, едва ли мисията й е тайна. Само толкова знаем. Може пък да са готвили корабите за друга война.

Лицето на кралицата му не разкри нищо изпод сянката на качулката. Едион извика същата безизразност по своето.

Само че нейното запази равнодушието си през целия обратен път и в часовете след това, докато точеха оръжията си, както и когато отново излязоха на улицата, този път под прикритието на нощта. Ако Майев наистина събираше армия, за да ги нападне…

Елин спря на покрива — беше увила ярката дръжка на Голдрин с парче плат, за да скрие блясъка й — и Едион надникна отвъд тъмната й фигура към адарланските стражи, патрулиращи пред стените на храма на няколко метра под нея.

Братовчедка му обаче извърна глава към океана, сякаш погледът й стигаше чак до армадата на Майев. Ако безсмъртната кучка се съюзеше с Морат… Но нима можеше да е толкова глупава? Двамата зли владетели щяха да се унищожат един друг в надмогването си до властта. А покрай това и континента.

Мрачен владетел и Мрачна кралица, обединени срещу Носителката на огъня…

Трябваше да действат бързо. Да отрежат главата на едната змия, преди да посегнат на другата.

Чу се шумолене на плат и кожа и Едион надникна през рамо към Лизандра, която също очакваше сигнала на Елин. Беше в пътническото си облекло — леко поизносено и мръсно. Цял следобед бе чела някаква вехта книга. „Забравените същества от дълбините“ или нещо такова. Устните му потрепнаха в усмивка, като се замисли дали бе заела, или откраднала стария том.

Тя надзърна към тъмния силует на Елин върху покрива. После се покашля тихо и заговори с глас, който нито кралицата, нито войниците отвъд улицата можеха да чуят.

— Прие повелята на Дароу твърде спокойно.

— Не бих нарекъл нищо от случващото се спокойно.

Но Едион знаеше за какво говори хамелеонката. Откакто Роуан бе заминал и бяха получиха новината за разгрома на Рифтхолд, Елин като че ли отсъстваше духом. Струваше му се някак отчуждена.

Бледозелените очи на Лизандра го приковаха на място.

— Това е затишието преди буря, Едион.

Всичките му хищнически инстинкти се пробудиха.

Погледът на Лизандра отново намери стройната фигура на Елин.

— Задава се буря. Страховита буря.

Не говореше за злите сили в Морат, нито за кроежите на Дароу в Оринт, нито за армадата на Майев, а за приклекналата върху онзи покрив жена, вкопчила пръсти в ръба му.

— Нали не се боиш от…?

Той не можа да довърши. Беше свикнал хамелеонката неотлъчно да пази гърба на Елин и безспорно одобряваше идеята. Роуан от дясната й страна, Едион от лявата, а Лизандра зад гърба й: нищо и никой нямаше да докопа кралицата им.

— Не, в никакъв случай — отсече Лизандра. Нещо се отпусна в гърдите му. — Но колкото повече мисля за това, толкова повече… толкова повече ми се струва, че всичко е било планирано, наредено още преди време. Ераван е разполагал с десетилетия, преди Елин да се роди: десетилетия, в които не е имал врагове с нейната сила или тази на Дориан. А решава да нападне сега? В момент, когато на земята се е появила Носителка на огъня?

— Какво се опитваш да кажеш?

Обмислял бе всичко това и преди в дългите часове на пост по време на пътешествието им. Идеята беше ужасяваща, невъзможна, но… все пак животът им рядко се подчиняваше на логичното и нормалното. Хамелеонката до него доказваше именно това.

— Морат сее зло по света — рече Лизандра. — Майев се пробужда отвъд океана. Две богини вървят ръка за ръка с Елин. Мала и Деанна бдят над нея през целия й живот. А може би не са бдели. Може би… са я подготвяли. За да съумеят един ден да я използват като свое оръжие. Но се чудя дали боговете са премерили цената на тази буря. И дали жертвите им се струват допустими.

По гръбнака му плъзна тръпка.

Лизандра продължи толкова тихо, че Едион се замисли дали пази думите си от ушите на Елин, или от тези на боговете.

— Мракът на Ераван още не се е разгърнал изцяло. Но според мен същото важи и за огъня на Елин.

— Тя не е просто неосъзната пионка.

Щеше да се опълчи на боговете, да намери начин да ги погуби, ако заплашеха Елин, ако решаха, че тези земи са допустима жертва за сразяването на Мрачния владетел.

— Толкова ли ти е трудно поне веднъж да се съгласиш с мен?

— Никога не съм изказвал несъгласие.

— Винаги имаш отговор за всичко. — Тя поклати глава. — Непоносим си.

Едион се ухили.

— Радвам се, че най-сетне съм влязъл под кожата ти. Тоест кожите ти.

Смайващо красивото й лице придоби дяволито изражение.

— Внимавай, Едион. Хапя.

Той се приведе към нея. Знаеше границите си с Лизандра, наясно бе, че не би ги пресякъл, не би припарил до тях дори. Не и след всичко, което бе търпяла още от дете, не и след като най-сетне си беше върнала свободата. Не и след всичко, което той самият беше преживял.

Макар и още да не беше разказал нищичко на Елин. Нима можеше? Нима можеше да й обясни какво са му сторили, какво е бил принуден да прави през първите години на завоевателните си походи?

Флиртовете с Лизандра бяха безобидни — и за двама им. Богове, беше мимолетно щастие да си побъбри с нея повече от минута, преди тя да приеме някой от другите си облици. Затова тракна със зъби и пророни:

— Добре че умея да карам жените да мъркат.

Тя се засмя тихо, но звукът заглъхна, щом вдигна поглед към кралицата им, чиято тъмна копринена коса се вееше на морския бриз.

— Всеки момент ще даде сигнал — предупреди го тя.

Не го интересуваше какво мисли Дароу, какви обиди ръси презрителната му уста. Лизандра бе спасила живота му, беше се борила за кралицата им и бе рискувала всичко, включително повереницата си, за да го спаси от екзекуция и да го сбере с Елин. Видя колко често стрелкаше поглед назад през първите няколко дни от похода им, за да провери дали не ги следват Муртауг и Рен заедно с Еванджелин. Знаеше, че дори сега една част от нея си оставаше с момичето, също както една част от Елин оставаше с Роуан. И се питаше дали и той някога щеше да изпита такава любов…

Към Елин — да, но… тя беше част от него, също като крайниците му. Не беше избор, подобен на самоотвержеността на Лизандра към онова момиченце, нито приличаше на притегателната сила между Роуан и Елин. Може би беше глупаво от негова страна да мисли за такива неща, предвид обучението си и онова, което ги очакваше в Морат, но… Не би й го признал за нищо на света, ала понякога, като ги гледаше с Роуан, им завиждаше.

Не желаеше дори да си помисля за другия намек на Дароу, че преди десетина години наистина бе имало опит за съюзничество между Вендлин и Терасен, цената за което щеше да е брак между двама им с Елин, но родът им отвъд океана бе отхвърлил предложението.

Той обичаше братовчедка си, но идеята да я докосне по такъв начин караше стомахът му да се преобърне. И му се струваше, че чувството е взаимно.

Не му беше показала писмото, което бе написала до Вендлин. А на него дори не му беше хрумнало да поиска да го види. Той вдигна поглед към самотната фигура пред необятния, тъмен океан.

И осъзна, че не иска да знае какво има в него.

Той беше генерал, воин, кален от кръв, ярост и загуби; беше зървал и правил неща, заради които още се будеше нощем, но… Не искаше да знае. Още не.

— Трябва да тръгнем преди съмване — прошепна Лизандра. — Това място не ми харесва.

Той кимна към петдесетте войници отвъд стените на храма.

— Разбираемо.

Преди Лизандра да отвърне, от пръстите на Елин лумнаха сини пламъци. Сигналът.

Едион се скри в сенките, а Лизандра се превърна в призрачен леопард и нададе рев, който разбуди близките домове. Хората наизскачаха по улиците, а войниците отвориха портите на храма, за да проверят какво се случва.

Елин слезе от покрива с няколко ловки движения, приземявайки се с котешка елегантност, докато войниците се изливаха на улицата с извадени оръжия и изцъклени погледи.

Очите им се разшириха още повече, когато Лизандра пристъпи с хищническа грация до Елин и изръмжа, а Едион застана от другата й страна. Двамата свалиха заедно качулките си. Зад тях някой ахна.

Не заради златистите им коси и лицата им, а заради ръката, увита в сини пламъци, която Елин вдигна над главата си, преди да заговори на войниците, насочили арбалети към тях.

— Изчезвайте от храма ми.

Войниците примигнаха насреща й. Един от жителите на града застена, щом върху косата й се появи огнена корона. Когато парчето плат, усукано около дръжката на Голдрин, изгоря и рубинът засия в кървавочервено.

Едион се усмихна на адарланските копелета, свали щита от гърба си и каза:

— Господарката ми ви предлага избор: напуснете сега… или няма да си тръгнете.

Войниците се спогледаха. Пламъците около главата на Елин загоряха още по-ярко като фар в мрака. О, да, могъществото на символите.

Елин стоеше пред тях с корона от огън, същинска цитадела сред сгъстяващата се нощ. Затова Едион извади Меча на Оринт от ножницата на гръбнака си. Някой извика от ужас при вида на древното могъщо оръжие.

Все повече войници се стичаха в открития двор на храма. Някои пускаха оръжията си мигновено и вдигаха ръце. Отстъпваха.

— Проклети страхливци! — укори ги един войник, проправяйки си път напред. Командир, ако можеха да съдят по медалите върху червено-златистата му униформа. Човек. По ничии ръце не се мярваха черни пръстени. Той сви гневно устни, впил очи в Едион, в щита и меча му, вдигнат пред него и готов за кръвопролитие. — Вълкът на Севера. — Рече с дълбок, презрителен глас командирът. — И огнедишащата кучка.

Елин го изгледа отегчено. После за последен път се обърна към човешките войници, пристъпващи нервно от крак на крак.

— Живейте или умрете; изборът е ваш. Но сега е моментът да решите.

— Не слушайте тази кучка — озъби им се командирът. — Най-обикновени салонни номера, както ни предупреди лорд Меах.

Но още петима войници пуснаха оръжията си и побягнаха. Направо препуснаха презглава към улицата.

— Някой друг? — попита любезно Елин.

Останаха трийсет и пет войници, всичките с извадени оръжия и сурови лица. Едион се беше сражавал срещу такива мъже. Елин го погледна въпросително. Той й кимна. Командирът ги държеше здраво в ноктите си, щяха да отстъпят единствено след него.

— Хайде тогава. Да видим какво можете! — предизвика ги главнокомандващият. — В леглото ме чака една прекрасна фермерска щерка…

Елин духна към него, сякаш гасеше свещ.

Той замлъкна. Като че всички мисли и чувства се бяха изпарили от главата му. Сетне тялото му се вкамени.

И за част от секундата на Едион му се стори, че наистина го е превърнала в камък, тъй като кожата и адарланската му униформа се оцветиха в различни нюанси на сивото.

Чак когато океанският бриз повя и мъжът се посипа като пепел по земята, Едион осъзна втрещено какво е направила братовчедка му.

Изгорила го беше жив. От вътрешността навън. Някой изпищя.

А тя рече простичко:

— Предупредих ви.

Няколко войници хукнаха към портите.

Повечето обаче останаха на място с лъснали от омраза и отвращение очи — към магията, към кралицата му… към него.

На лицето му се появи вълча усмивка и той вдигна Меча на Оринт, спускайки се към войниците отляво; Лизандра скочи към тези отдясно с гърлено ръмжене, а Елин обгърна света с рубиненозлатисти пламъци.

* * *

Превзеха храма за двайсетина минути.

Още в първите десет падна в техни ръце, след като една част от войниците загина в бой, а останалите бяха отмъкнати в градската тъмница от мъжете и жените, включили се в битката. През другите десет огледаха територията за дебнещи в засада врагове. Но откриха само притежанията и отпадъците им. Храмът беше в окаяно състояние: по свещените стени бяха издълбани имената на адарланските прасета, древните урни с вечен огън бяха угасени или превърнати в гърнета…

Пред очите на всички им Елин запрати огнена мълния през коридорите и стаите на храма, която погълна всяка следа от адарланците и премахна дългогодишните мръсотии, прахоляк и изпражнения от чайки, разкривайки внушителните древни релефи, изсечени във всички каменни колони, стъпала и стени.

Храмът се състоеше от три сгради около просторен вътрешен двор: библиотека, покоите на жриците, които отдавна не бяха сред живите, и самото светилище, където се съхраняваше древната Скала. Елин заведе Едион и Лизандра в библиотеката, най-лесно отбраняемото място в комплекса, където да пригодят нещо за спане, докато стена от огън ограждаше цялата територия на храма.

Очите на Едион все още блестяха от бойна ярост, когато му заяви, че иска да остане насаме със свещената Скала. Беше се сражавал достойно и Елин умишлено му беше прехвърлила няколко войници, които да довърши сам. Не само тя беше символ тази вечер, не само нея наблюдаваха.

А що се отнасяше до Лизандра, която нападна врага със зверска свирепост… Отново се беше превърнала в сокол, когато Елин я остави, кацнала на една гнила греда в просторната библиотека, съзерцаваща огромния морски дракон, изсечен в каменния под, най-сетне разкрит в цялата си прелест от очистителния огън. Из целия храм се срещаха такива релефи, наследство от отдавна прокуден народ.

Във всяко кътче на трите сгради отекваше шепотът или ревът на вълните, разбиващи се в брега далеч под тях. Нямаше какво да погълне звука, да го смекчи. Величествените, монументални зали и дворове, където някога бе имало олтари и статуи, и градини за размисъл, сега се простираха напълно празни, с изключение на пушека от огъня й.

Хубаво. Огънят унищожаваше, но и прочистваше.

Тя прекоси с тихи стъпки притъмнелия двор до най-закътаното, най-тачено светилище, достигащо чак до океанския бряг. Златна светлина се изливаше върху каменистата земя пред стълбището му — светлината от урните с вече неугасващия огън, горящ в памет на Бранън.

Облечена в черно, Елин крачеше като сянка, укротявайки пламъците до сънливо пукащи живи въглени, преди да проникне в сърцето на светилището.

Внушителната океанска стена бе изградена да не допуска гнева на бурите до каменната вътрешност на храма, но въпреки това мястото беше влажно и във въздуха тегнеше миризмата на морска сол.

Елин разчисти грамадното преддверие и мина между двете дебели колони, обрамчили входа на вътрешното светилище. В отсрещния му край, открита към бушуващите вълни, се издигаше гигантската черна Скала.

Беше гладка като стъкло, несъмнено от благоговейните ръце, докосвали я хилядолетия наред, и голяма колкото търговски фургон. Стърчеше нагоре, надвесена над вълните, и звездната светлина се отразяваше по дупчестата й повърхност. Елин изгаси всички свещи в залата, с изключение на самотната бяла свещ в средата на Скалата.

Резбите из храма не разкриваха нито Знаци на Уирда, нито други послания от Малките хора. Само спирали и елени.

Значи, трябваше да подходи по стария начин.

Тя изкачи тясното стълбище, позволяващо на поклонниците да видят отблизо свещената Скала, и стъпи върху нея.