Сара Дж. Маас
Империя на бури (60)

58

Калтейн Ромпие току-що бе променила хода на събитията.

Дориан за пръв път се срамуваше толкова от себе си.

Защо не беше по-добър? По-прозорлив? Всъщност това важеше за всички им.

Мислите се вихреха в главата му, докато, намирайки се отново в полунаводнения храм, наблюдаваше от разстояние как Елин оглежда каменния сандък върху олтара така, сякаш й бе опонент.

От едната й страна стоеше лейди Ели да, до нея Манон, а Лизандра в облика си на призрачен леопард се беше излегнала в краката на кралицата.

Силата, събрана в групичката им, беше зашеметяваща. А Елида… На път обратно към руините Манон беше подшушнала на Елин, че Анийт бдяла над нея.

Също както други богове бдяха над всеки от тях.

Лоркан влезе в храма, придружаван от Роуан. Фенрис, Гавриел и Едион ги доближиха, хванали дръжките на мечовете си. Телата им още излъчваха напрежение, докато следяха Лоркан неотлъчно с очи. Особено воините на Майев.

Втори кръг на велика мощ.

Лоркан, благословеният от самия Хелас — това му беше разказал за него Роуан по време на пътешествието им до Мъртвите острови. Хелас, богът на смъртта. Дошъл по тези земи с Анийт, негова принцеса-консорт.

Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха.

Древни потомци — всеки докоснат от различен бог, всеки доведен дотук свише. Всичко това не можеше да е просто съвпадение.

Манон го забеляза, че стои настрана, разтълкува предпазливостта по лицето му и се откъсна от кръга шепнещи жени, за да застане до него.

— Какво?

Дориан стисна челюсти.

— Имам лошо предчувствие.

Той зачака опровержение, подигравка. Манон обаче додаде:

— Обясни ми.

Дориан отвори уста, но в този миг Елин се качи на подиума.

Ключалката — Ключалката, която щеше да възпре Ключовете на Уирда и щеше да позволи на Елин да ги върне в портата. Благодарение на Калтейн и Елида им оставаше да намерят само още един. Където и да го беше скрил Ераван. Но за да вземат Ключалката…

Роуан се озова до кралицата в мига, в който надникна в сандъка.

Тя извърна бавно поглед към тях. Към Манон.

— Качи се тук — нареди й с обезпокоително невъзмутим глас.

Манон не допусна грешката да й се опълчи.

— Сега не му е нито мястото, нито времето да го разглеждате — предупреди Роуан кралицата. — Ще го отнесем до кораба и там ще го проучваме.

Елин се съгласи с пребледняло лице.

— Имало ли е изобщо Ключалка? — попита ги Манон.

— Не знам.

Дориан за пръв път чуваше тези думи от Елин. А това му беше достатъчно, за да се покатери нагоре по стълбите, оставяйки мокри следи по подиума, и да надникне в сандъка.

Ключалка нямаше. Не и каквато бяха очаквали, каквато кралицата беше изпратена да открие.

В каменния сандък имаше едно-единствено нещо.

Огледало с железен обков и почти златиста от старост повърхност, покрита с жълтеникави петна и мръсотия. А в горния десен ъгъл на усуканата, изящно изкована рамка…

Знакът от Окото на Елена. Вещерският символ.

— Какво е това, дявол да го вземе? — учуди се Едион от стълбите.

Отговори му Манон, надничайки косо към притъмнялото лице на кралицата.

— Вещерско огледало.

— Какво? — попита Елин.

Останалите се приближиха да чуят.

Манон почука с нокът по каменния ръб на сандъка.

— Случайно Баба Жълтонога да ти е споменала в деня, когато я уби, защо е дошла, какво иска от теб и предишния крал?

Дориан се разтърси из паметта си, но не откри нищо.

— Не. — Елин го изгледа въпросително, но той поклати глава. Тя попита вещицата: — А ти знаеш ли какво е искала?

Манон кимна едва доловимо. И въздъхна колебливо. Дориан се приготви за предстоящото.

— Баба Жълтонога е отишла на среща с краля, за да му покаже как действат магическите й огледала.

— Изпотроших повечето — скръсти ръце Елин.

— Унищожила си само евтини дубликати. Истинските й вещерски огледала… Тях не можеш да ги счупиш. Не и толкова лесно.

Дориан имаше ужасяващо предчувствие.

— Какво прави с тях?

— С тях можеш да видиш бъдещето, миналото и настоящето. Да говориш през своето огледало с притежателя на сродното му. Съществуват и изключително редките сребърни огледала, за чието изковаване майсторът трябва да вложи нещо скъпо за себе си. — Манон сниши глас и Дориан се зачуди дали дори сред Черноклюните това не бяха легенди, предавани край лагерните огньове. — Има и такива, които задържат и усилват големи запаси от сурова сила, за да я освободят с жестока мощ, ако огледалото бъде насочено към нещо.

— Оръжие — заключи Едион и Манон кимна утвърдително. Явно и генералът беше навързал нещата, защото следващият му въпрос превари този на Дориан. — Значи, Баба Жълтонога се е срещнала с краля, за да обсъждат оръжия?

Манон се умълча толкова дълго, че очакваше Елин всеки момент да я пришпори. Той обаче й стрелна предупредителен поглед и кралицата не се обади. Никой от тях не посмя.

Накрая вещицата каза:

— Строят кули. Гигантски, но предвидени за теглене през бойните полета. Целите са покрити с вещерски огледала. Ераван планира да ги използва съвместно с магията си, за да изтребва армиите ви само с няколко удара.

Елин затвори очи. Роуан сложи ръка върху рамото й.

— Това… — подхвана Дориан, махвайки с ръка към каменния сандък, към огледалото в него. — Това едно от огледалата, които ще употребят, ли е?

— Не — рече Манон, загледана във вещерското огледало в сандъка. — Не знам какво предназначение има точно това огледало, на какво е способно… но определено не е Ключалката, която търсите вие.

Елин извади Окото на Елена от джоба си, претегляйки го в длан, и въздъхна отривисто през носа си.

— Нямам търпение днешният ден да приключи.

* * *

Километър след километър елфите мъкнеха огледалото.

Роуан и Едион притиснаха Манон за подробности относно вещерските кули. Две вече бяха готови, но нямаше представа още колко се изграждат. Първите две се намираха във Ферианската падина, ала сигурно имаше и другаде. Не, не знаеше как ги придвижват. Нито колко вещици бяха необходими за използването на една кула.

Елин позволи на думите им да се утаят в една дълбока, смълчана част от съзнанието й. Щеше да мисли по въпроса на следващия ден, след като се наспеше. Днес вече нямаше сили за проклетото вещерско огледало.

Магията й беше изцедена до последна капка. За пръв път от дни огнената бездна сякаш бе изпаднала в унес.

Тя самата можеше да проспи цяла седмица. Цял месец.

Всяка стъпка през блатата на път към мястото, където ги чакаха трите кораба, я изтощаваше още повече. Лизандра на няколко пъти й предлагаше да се преобрази в кон и да я носи на гърба си, но Елин отказваше. Хамелеонката беше не по-малко грохнала. За всички им важеше.

Искаше й се да поговори с Елида, да я разпита какво бе преживяла през всичките тези години, но… Беше загубила дар слово от умора. Знаеше от какъв сън има нужда — онова дълбоко, целебно забвение, което изискваше тялото й всеки път, когато пилееше навън твърде много от магията си.

Затова почти не говореше с Елида, позволявайки на Лоркан да я крепи в бързия им поход към брега. В устрема им да отнесат огледалото до корабите.

Толкова много тайни — Елена, Бранън и древната им война още бяха забулени в тайнственост. Дали Ключалката изобщо съществуваше? Или пък вещерското огледало беше Ключалката? Прекалено много въпроси с твърде малко отговори. Но щеше да измисли нещо. След като се върнеха на безопасно място; след като се наспеше.

След като… всичко останало се наредеше. Ето защо се влачеха през блатата без почивка.

Лизандра първа долови опасността с леопардовите си сетива на километър от белите пясъци на брега и спокойното сиво море отвъд, скрита зад стена от тревисти дюни.

Всички изкачиха най-близката дюна с извадени оръжия, изравяйки пясъка под краката си. Роуан не се преобрази — единственото видимо доказателство за пълната му немощ. Въпреки това пръв достигна билото. И извади меча от ножницата на гърба си.

Елин спря до него с прогоряло гърло, а Гавриел и Фенрис оставиха внимателно огледалото до нея.

Сто платна сивееха пред тях, обградили трите им кораба. Простираха се към западния хоризонт, погълнати от тишина; едничкият звук бяха крясъците на моряците. Кораби от запада… от Залива на Оро.

Армадата на Мелисанде.

А на плажа ги чакаше взвод от двайсетина воини, предвождани от жена със сива пелерина. Лизандра извади ноктите си и изръмжа гърлено.

Лоркан избута Елида зад себе си.

— Трябва да се оттеглим към блатата — каза на Роуан, чието лице бе застинало като камък, докато оглеждаше групата воини на плажа и многочислената флота отвъд тях. — Можем да им се измъкнем.

Елин пъхна ръце в джобовете си.

— Няма да ни нападнат.

— И стигна до такова заключение въз основа на многото си години военен опит? — нападна я Лоркан.

— Внимавай — озъби му се Роуан.

— Това е пълен абсурд — изплю генералът и се извъртя, сякаш щеше да грабне пребледнялата Елида на ръце. — Запасите ни са изчерпани…

Не успя да преметне Елида през рамо само защото тънка като хартия огнена стена препречи пътя му. Едва на толкова беше способна Елин в момента.

Манон изскочи насреща му с извадени железни нокти и изръмжа:

— Няма да я водиш никъде. Нито сега, нито когато и да било.

Лоркан се надигна до пълния си ръст. Но преди да съсипят всичко в яростта си, Елида докосна нежно ръката му, с която вече бе стиснал дръжката на меча си.

— По свое желание съм с него, Манон.

Вещицата бегло надзърна към ръката й върху мускулите на Лоркан и отвърна:

— Ще говорим за това по-късно.

Несъмнено. Елин изгледа Лоркан и му кимна.

— Върви да се мръщиш другаде.

Жената със сива пелерина на плажа вече крачеше към тях, следвана от воините си.

— С теб още имаме въпроси за изясняване — изръмжа Лоркан.

Елин се поусмихна.

— И смяташ, че не знам?

Той застана до Роуан и тъмната му сила се задипли над вълните като беззвучен гръм. Заемаше отбранителна позиция.

Елин погледна каменното лице на принца си, сетне Едион, извадил меча и щита си в готовност за борба, после и другите си спътници.

— Да отидем да ги поздравим.

— Елин… — подскочи Роуан.

Но тя вече слизаше по дюната с внимателни стъпки по хлъзгавия пясък и гордо вдигната глава. Воините зад нея крачеха с обтегнати като струни тела, но дишането им си оставаше равномерно — бяха готови на всичко.

Сивите брони на войниците пред тях бяха тежки, протрити, лицата им — сурови и белязани. Очите им ги изучаваха внимателно. Фенрис се озъби на единия и мъжът извърна поглед.

Жената с пелерината спря на около три метра от тях и свали качулката си с котешка грация.

Елин знаеше всичко за нея.

Знаеше, че е двайсетгодишна, че виненочервеното е естественият цвят на средно дългата й коса, че не беше виждала червеникавокафяви очи като нейните в нито едно кралство, на нито едно от приключенията си. Че вълчата глава, с която завършваше дръжката на внушителния меч до хълбока й, беше от герба на рода й. Веднага разпозна луничките й, плътните й, засмени устни; разпозна привидно слабите ръце, криещи здрави като скала мускули, които сега скръсти пред гърдите си.

Плътните устни се извиха в половинчата усмивка и Ансел от Брайърклиф, кралица на Пустошта, провлачи:

— Кой ти даде разрешение да използваш името ми в бойните ями, Елин?

— Аз лично си дадох разрешение да използвам името ти така, както сметна за добре, Ансел. И то още в деня, в който пощадих живота ти, вместо да те убия, както се полага на страхливка като теб.

Нахаканата й усмивка се разшири.

— Здрасти, кучко — измърка Ансел.

— Здрасти, предателко — измърка в отговор Елин, преценявайки армадата пред тях. — Значи, все пак се дотътри навреме.