Сара Дж. Маас
Империя на бури (62)

60

Елин и Ансел чукнаха бутилките си с вино над дългата, изподрана маса в камбуза и отпиха щедри глътки.

Отплаваха призори. На север — обратно на север. Към Терасен.

Елин опря лакти на гладкото дърво.

— Да пием за драматичните появи.

Лизандра, в облика си на призрачен леопард, която се беше свила върху пейката с глава в скута на Елин, откликна с тъничък котешки смях. Ансел примигна смаяно.

— И сега какво?

— Би било мило от твоя страна, Елин — промърмори Едион от другия край на масата, откъдето двамата с Роуан ги наблюдаваха ядосано, — ако поне с един от тайните си замисли ни запознаеш предварително.

— Но физиономиите ви са толкова безценни, когато дойде време за голямото разкритие — изчурулика тя.

Двамата с Роуан изръмжаха. О, не се и съмняваше, че са бесни. Подивели, задето не им беше казала за Ансел. Но идеята да ги разочарова, да се провали… Държеше да се заеме с това сама.

Роуан очевидно овладя гнева си достатъчно, че да попита Ансел:

— Нямаше ли илкени или Валги в Мелисанде?

— Намекваш, че войската ми не би смогнала да превземе града, ако имаше? — Тя глътна от виното си с просветващи от смях очи. Дориан седеше между Фенрис и Гавриел; и тримата имаха благоразумието да не се обаждат. Лоркан и Елида бяха някъде на горната палуба. — Не, принце. — Продължи Ансел. — Попитах кралицата на Мелисанде защо в града й няма моратски изчадия и след известно увещаване тя ми изпя, че с хитрина е успяла да удържи ноктите на Ераван далеч от себе си. И войниците си.

Елин поизправи гръб и й се дощя да имаше повече вино от третината в бутилка, която вече беше изпила.

— Когато войната приключи — добави Ансел, — Мелисанде няма да може да се оправдава, че е бил под робството на Ераван или Валгите. Действията на кралицата и армията й, изборът им да се съюзят с него… всичко е било подбудено от човешки мотиви. — Тя стрелна остър поглед към най-тъмната част на камбуза, където Манон Черноклюна седеше сама. — Поне Мелисанде ще може да споделя страданието си с Железни зъби.

Железните зъби на Манон проблеснаха в смътната светлина. Никой не беше виждал, нито чувал уивърна й. А следобеда двете с Елида си бяха приказвали повече от час на палубата.

Елин реши да направи услуга на всички и да се намеси.

— Трябват ми още хора, Ансел. А аз не съм способна да бъда на толкова места наведнъж.

Останалите впериха очи в нея.

Ансел постави бутилката си на масата.

— Искаш да ти доведа още една армия?

— Искам да ми намериш загубените крочански вещици — Манон скочи на крака.

— Какво?

Елин зачопли с нокът една от драскотините на масата.

— Крият се някъде. Но със сигурност има живи, щом железни зъби ги издирват. Няма да се учудя, ако имат многобройна войска. Освен това искам да ми обещаеш, че ще споделиш територията на Пустошта с тях. Брайършф и половината крайбрежие остават за теб. Отстъпи им континенталните и южните земи.

Манон крачеше към тях със смъртоносен поглед.

— Нямаш правото да обещаваш такова нещо.

Роуан и Едион стрелнаха ръце към мечовете си. Лизандра обаче отвори едно сънено око, опъна лапа върху пейката и разкри острите си като игли нокти, които попадаха в пространството между Елин и пищялите на Манон.

— Не можете да владеете онези земи заради проклятието — напомни й Елин. — Ансел обаче ги е завоювала с ловкост, кръв и загуби.

— Това е моята родина, родината на народа ми…

— Такава отплата сте поискали от Ераван, нали? Да ви върне родината и вероятно да сложи край на проклятието. — Виждайки изцъкления поглед на Манон, Елин изсумтя. — Хм, май Древните не са ти казали, а? Жалко. Шпионите на Ансел обаче са разбрали. — Тя плъзна поглед към Водачката на Крилото. — Ако вие с народа ти докажете, че сте различни от матроните ви, в онези земи ще се намери кътче и за вас.

Манон просто се върна на мястото си и впи очи в малкия мангал на камбуза, сякаш можеше да го замрази с поглед.

— Толкова са докачливи тези вещици — коментира Ансел.

Елин стисна устни, но Лизандра отново се изсмя по котешки. Ноктите на Манон издрънчаха от другия край на стаята. Лизандра й отвърна със своите.

— Намери крочаните — каза Елин на червенокосата си приятелка.

— Няма ги вече — намеси се отново Манон. — Изтребили сме ги до крак.

Елин надникна бавно през рамо.

— А ако кралицата им ги призове?

— Кралица съм им, колкото и ти.

Скоро щеше да си проличи. Елин разпери длан върху масата.

— Изпращай всичко и всички на север — нареди тя на Ансел. — Коварната ти атака над столицата на Мелисанде несъмнено ще вбеси Ераван, но не бива да сме някъде по път, когато се втурне да отмъщава на Терасен.

— Мен ако питаш, Ераван е роден вбесен. — Само Ансел, която веднъж се бе изсмяла в лицето на смъртта, прескачайки клисура, и бе убедила Елин да допусне почти фаталната грешка да я последва, би се подиграла с валгски крал. Но приятелката й добави: — Добре, ще го сторя. Не знам доколко ще е от полза, но и бездруго имам работа на север. Само дето Хисли ще е съкрушена, че отново трябва да се раздели с Касида.

Далеч не я учудваше, че Ансел бе успяла да задържи Хисли, откраднатата астерионска кобила. Но Касида… о, Касида беше точно толкова красива, колкото Елин си я спомняше — дори й се видя още по-прелестна, когато я доведоха на борда на кораба им. След като я заведе в тясната влажна конюшня, Елин я изчетка и й се извини за дългата раздяла с една ябълка.

Ансел отпи от бутилката.

— Искам да знаеш, че разбрах, когато те изпратиха в Ендовиер. Още се борех за трона; със съюзниците ми лордове воювахме срещу войската на лорд Лок, но… Дори в Пустошта разбрахме.

Елин продължи да чопли масата, съзнавайки, че останалите също слушат.

— Не беше забавно.

Ансел кимна.

— След като убих Лок, трябваше да остана, за да защитавам трона си, да оправя живота на народа си. Ала знаех, че ако някой може да оцелее в Ендовиер, то това си ти. Потеглих натам миналото лято. Бях стигнала планината Рун, когато получих вест, че вече не си в солните мини. Че… — Тя надникна към Дориан, който я гледаше с каменно изражение от другия край на масата. — Че той те е отвел в столицата. Но не можех да отида в Рифтхолд. Бях твърде далеч, а и вече бях отсъствала препалено дълго от кралството си. Затова се върнах. Прибрах се у дома.

— Опитала си да ме измъкнеш? — процеди Елин през стегнато гърло.

Огънят обагряше косата на Ансел в рубинено и златисто.

— Нито час не минаваше, без да се замисля за онова, което извърших в пустинята. Как ти изстреля онази стрела след двайсет и една минути. Даде ми двайсет, каза, че ще стреляш дори да не съм напуснала обсега ти. Броях минутите; наясно бях колко са. Подари ми цяла отгоре.

Лизандра се протегна и побутна с муцуна ръката на Ансел. Тя я почеса лениво.

— Ти ми беше огледало. Допълнителната минута беше колкото за теб, толкова и за мен. — Елин отново чукна бутилката си в тази на Ансел. — Благодаря ти.

— Не бързай да ми благодариш — отвърна Ансел просто. Елин изпъна гръб. Другите около масата спряха да се хранят и оставиха приборите си в недоядената яхния.

— Не Ераван е опожарил крайбрежието — обяви Ансел с проблясващи на светлината от фенера червеникавокафяви очи. — Подложихме на разпит кралицата на Мелисанде и лейтенантите й, но… заповедта не е дошла от Морат.

Ниското ръмжене на Едион й подсказа, че всички знаеха отговора, преди тя да е продължила.

— Докладваха ни, че видели елфически войници да стрелят от корабите си.

— Майев — промълви Гавриел. — Но не е в нейния стил да опожарява.

— В моя е — обади се Елин.

Всички извърнаха погледи към нея. Тя се изсмя безрадостно.

Ансел само кимна.

— Тя пали пожарите и прехвърля вината на теб.

— С каква цел? — попита Дориан, прокарвайки пръсти през синкавочерната си коса.

— За да подрони авторитета й — отговори Роуан. — Да я накара да изглежда като тиранин, не като спасителка. Като заплаха, срещу която трябва да се обединяват, вместо да сключват съюзи с нея.

Елин плъзна език по зъбите си.

— Трябва да й го призная, добре си играе картите.

— Значи вече е достигнала тукашните брегове — рече Едион. — Но къде се крие, по дяволите?

Страх, тежък като камък, се стовари в корема на Елин. Не намери сили да отговори, че е потеглила на север, че навярно в този момент армадата й плаваше към незащитения Терасен. Надникна към Фенрис и Гавриел, които вече клатеха глави в безмълвен отговор на пронизителния поглед на Роуан.

— Тръгваме призори — обяви Елин.

* * *

Час по-късно, в смътната светлина на личната им каюта, Роуан начерта линия през картата, разгърната в средата на пода, после и втора до нея, и трета. Три линии с почти еднакво разстояние помежду им — широки ивици от континента. Елин ги огледа от мястото си до него.

Роуан нарисува стрелка от най-лявата линия към тази в средата и каза тихо, така че да не го чуят от съседните стаи и коридора:

— Ансел и армията й ще ударят откъм западните планини. — Нарисува и втора стрелка, тази с посока към най-дясната линия. — Ролф, мисенианците и армадата ще нападнат откъм източното крайбрежие. — Стрелка надолу и към десния край на рисунката му, където двете предишни щяха да се срещнат. — Гибелният легион и другата половина от армията на Ансел ще поемат центъра — от Еленови рога към сърцето на континента. И всичките ни сили ще се обединят при Морат. — Очите му бяха като зелен огън. — През цялото това време си придвижвала войските си в стратегическа позиция.

— Трябват ми още — каза Елин. — И още време.

Той сбърчи вежди.

— А ти в коя войска ще се сражаваш? — Едното ъгълче на устата му потрепна нагоре. — Предполагам, че няма смисъл да те увещавам да останеш зад огневата линия.

— Отлично знаеш, че няма.

— Е, така или иначе няма да е забавно, ако аз се окича с цялата слава, докато ти си седиш на задника. После ще те съсипя от подигравки.

Тя изсумтя и огледа другите карти, разгърнати по пода на каютата. Заедно се нареждаха като пъзел на света им — не само на континента, но и на земите отвъд него. И тя се извисяваше над него, сякаш виждаше армиите си, близки и далечни.

Роуан, все още коленичил, плъзна поглед по света в краката й.

Елин съзнаваше, че наистина може да е в краката й, ако спечелеше войната и си върнеше континента.

Очите й обходиха света, който някога й се бе струвал толкова необятен, а сега, когато го съзерцаваше отвисоко — безкрайно крехък. Малък и уязвим.

— Знай, че си способна — обади се Роуан с изпъкнала на светлината от фенера татуировка. — Да го превземеш. Да го завладееше целия. Използвай коварните ходове на Майев срещу нея самата. Изпълни онова си обещание.

В гласа му нямаше укор. Само откровена пресметливост, умисленост.

— А ти би ли останал до мен, ако се превърна в завоевател?

— Ще обединяваш народите; няма да грабиш и опожаряваш. Ще остана до теб, каквото ще да се случва.

— Но именно в това е заплахата, нали? — замисли се тя. — Другите кралства и земи ще живеят в непрекъснат страх, че един ден Терасен може да ми отеснее. Затова ще правят всичко по силите си да се уверят, че сме задоволени в границите си и имаме по-голяма полза от тях като съюзници и търговски партньори, отколкото като възможни завоевания. Майев е нападнала крайбрежието на Ейлве, представяйки се за мен, за да настрои тези чужди земи срещу нас, да им припомни за мощта, която показах в Залива на Черепа… и да я използва срещу нас.

Той кимна.

— Но ако има как… би ли?

Представи си го за част от секундата — видя лицето си, изсечено върху статуи в кралства, толкова далечни, че дори не бяха чували за Терасен. Жива богиня — наследница на Мала и завоевателна на света. Щеше да разпръсне по континентите музика, книги и културни достижения, да заличи покварата, разяждаща някои тъмни кътчета на земята…

Но отвърна тихо:

— Не сега.

— По-натам?

— Ако ми омръзне да бъда кралица… сигурно ще се позамисля дали да не стана императрица. Да оставя на потомците си не само едно кралство, а толкова, колкото са звездите.

Нямаше как да навреди, изричайки го на глас. Мислейки за това, колкото и глупаво да беше. Макар че дори идеята за подобна възможност… навярно я приравняваше с Майев и Ераван.

Роуан кимна към най-близката карта — към Пустошта.

— Защо си простила на Ансел? След онова, което е причинила на теб и другите в пустинята?

Елин отново приклекна.

— Защото взе грешно решение в опит да изцери неизлечима рана. Да отмъсти за хората, които е обичала.

— И наистина си задействала плана си още в Рифтхолд? Докато си се била в ямите?

Тя му намигна пакостливо.

— Знаех, че ако се представям като Ансел от Брайърклиф, някак ще я застигне вест, че млада червенокоса жена използва нейното име, пердашейки войници в бойните ями. И веднага ще се досети, че съм аз.

— Значи, червената коса от онези дни… не е била само заради Аробин.

— Никак даже.

Елин загледа намръщено картите, недоволна, че не беше намерила още армии, скрити по света.

Роуан прокара ръка през косата си.

— Понякога ми се ще да знаех всяка мисъл, която минава през главата ти, всеки таен план и намерение. После си спомням какво удоволствие ми доставяш с драматичните си разкрития, които обичайно правиш точно когато е най-вероятно сърцето ми да спре.

— Сигурна бях, че си садист.

Той я целуна по устата веднъж, два пъти, после ръфна нежно върха на носа й с кучешките си зъби. Тя изохка, плясвайки го шеговито и дълбокият му смях отекна между дървените стени.

— Това е задето не ми каза — обясни той. — Отново.

Но независимо от думите му, независимо от всичко, изглеждаше толкова… щастлив. Толкова доволен и щастлив, че беше там, коленичил сред картите, докато фенерът гаснеше, а светът отиваше по дяволите.

Безрадостният, суров елф, с когото се беше запознала, който бе живял в очакване на опонент, достатъчно добър да го дари със смърт… Сега същият той я гледаше с щастие в очите.

Елин взе ръката му и я стисна силно.

— Роуан.

Искрата в погледа му угасна.

Тя стисна пръстите му още по-силно.

— Роуан, искам да направиш нещо за мен.

* * *

Манон лежеше свита настрани в тясното си легло, а сънят отказваше да дойде.

Но не заради отвратителните условия — не, беше спала в много по-лоши, дори в сравнение със зле запушената дупка в стената.

Тя отправи поглед през нея към снопа лунна светлина, който се процеждаше в каютата й заедно със соления летен бриз.

Нямаше да търси крочаните. Както и да я наричаше кралицата на Терасен, да приеме корените си беше едно, да се обяви за крочанска кралица — съвсем друго. И бездруго се съмняваше да й се отдадат в служба, при положение че беше убила принцесата им. Собствената си доведена сестра.

И дори крочаните да се преклоняха пред нея, да приемеха да се борят за каузата й… Манон докосна с ръка дебелия белег на корема си. Железни зъби нямаше да споделят с тях Пустошта.

Но точно това мислене, разсъждаваше тя, обръщайки се по гръб и отлепяйки косата си от потния си врат, ги беше обрекло на изгнание.

Отново надникна през пролуките в запушената дупка към морето отвъд. Чакаше да зърне сянка в нощното небе, да чуе охота на могъщи криле.

Абраксос вече трябваше да се е върнал. Тя потисна бушуващия в стомаха си ужас.

Но вместо криле долови скърцане на стъпки в коридора. Миг по-късно вратата се отвори на почти тихите си панти и пак се затвори. Някой я заключи.

Без да се надигне от леглото, Манон каза:

— Какво правиш тук?

Лунната светлина се процеждаше през синкавочерната коса на краля.

— Вече не си окована.

Думите му я накараха да седне в леглото, поглеждайки към куките на стената, от които висяха оковите й.

— Повече те влече с окови ли?

Сапфирените му очи като че ли проблеснаха в мрака и той облегна гръб на затворената врата.

— Понякога.

Тя изсумтя, но без да се замисли, каза:

— Още не съм чула коментара ти.

— За какво? — попита той, макар и отлично да знаеше.

— За потеклото ми.

— Важно ли е за теб мнението ми, малка вещице?

Манон тръгна към него и спря едва на метър от лицето му усещайки всеки сантиметър нощ помежду им.

— Не изглеждаш възмутен, задето Елин плячкосала Мелисанде, без да сподели на никого, не те е грижа, че съм крочанка…

— Не бъркай мълчанието ми с равнодушие. Имам основание да не споделям възгледите си.

По пръстите му проблесна лед. Манон ги погледна.

— Чудно ми е твоя милост или кралицата ще се изправи срещу Ераван накрая.

— Ако огънят пребори тъмнината, ще се получи по-увлекателна легенда.

— Достатъчно увлекателно ми звучи да разкъсаш демонския крал, без да си служиш с ръце.

Той се поусмихна.

— Сещам се за по-добра употреба на ръцете ми — и невидимите, и истинските.

Покана и въпрос. Тя задържа погледа му.

— Тогава довърши започнатото — пророни Манон.

Дориан й отвърна с мека усмивка, но подправена с жестокост, която накара кръвта й да се нагорещи, сякаш Огнената кралица я беше възпламенила.

Тя му позволи да опре гърба й в стената. Да я прикове с очи, докато развързваше връзките на бялата й риза.

Една. По. Една.

Да докосне с уста голата й шия точно под ухото й.

Нежният допир я подтикна да извие леко гръб. И той плъзна език по мястото, където първо бе усетила устните му.

Сетне се отдръпна. И отстъпи назад.

Призрачните му ръце се плъзнаха нагоре по бедрата й, по кръста й. Устните му се отвориха леко и тялото му затрепери от сдържане. Сдържаше се, а повечето мъже взимаха, и взимаха, когато им се предложеше, пируваха с тялото й. Дориан Хавилиард обаче каза:

— Хрътката лъжеше онази нощ. За Втората ти. Усетих лъжата й… вкусих я.

Нещо стегнато в гърдите й се разпусна.

— Не искам да говоря за това.

Той пак пристъпи към нея и призрачните му ръце заскитаха точно под гърдите й. Тя стисна зъби.

— Тогава за какво искаш да говорим, Манон?

Не се сещаше дали някога я бе наричал по име. А начинът, по който го произнесе…

— Изобщо не желая да говоря — отвърна тя. — Същото важи и за теб. — Добави тя с многозначителен поглед.

Мрачната усмивка, подправена с жестокост, за пореден път изплува на лицето му. И сега, щом пристъпи към нея, ръцете му от плът и кръв замениха призрачните.

И заобхождаха бедрата й, кръста й, гърдите й в спокойни, лениви кръгове, които му позволи да рисува просто защото никой не беше дръзвал до момента. Всеки негов допир оставяше след себе си дири от огън и лед по кожата й. И всяко ласкаво, щедро докосване сякаш я обездвижваше. Дори не й хрумна да възрази, когато Дориан съблече ризата й и плъзна очи по голата й, осеяна с белези плът.

Попи лакомо с поглед гърдите й, корема й — дебелата бразда през него.

И гладът по лицето му се превърна в нещо ледено, свирепо.

— Преди време ме попита къде бих застанал спрямо границата между убийството за защита и това за удоволствие. — Пръстите му проследиха линията на белега. — Като намеря баба ти, ще прекрача границата.

По тялото й се стрелна студена тръпка, която накара гърдите й да настръхнат. Той ги погледа и погали с пръст едната, рисувайки бавен кръг върху нея. После се наведе и проследи пътя му с уста. И с език. Тя прехапа устна да възпре стона, надигнал се в гърлото й, и плъзна ръце в копринената му коса.

Без да откъсва уста от зърното й, Дориан отново намери очите й — сапфир, обрамчен с абаносови мигли — и прошепна:

— Искам да вкуся всеки сантиметър от теб.

А щом кралят вдигна глава и превзе устата й, Манон забрави всички задръжки.

И макар той да й беше казал, че копнее да я вкуси цялата, когато му се отдаде, Манон долови неговия вкус: на море, на зимно утро, нещо толкова чуждо и в същото време познато, което съумя да изтръгне дълго сдържания стон от дълбините й.

Пръстите му се плъзнаха към долната й челюст и наклониха лицето й така, че да обладае по-пълно устата й; всяко движение на езика му беше чувствено обещание, което я предизвикваше да се притиска към него. Да посреща жадно ласките му, докато разсъдъкът й не се замъгли напълно.

Никога не се беше замисляла какво би било да предаде контрола другиму. И да не го чувства като слабост, а като свобода.

Дориан насочи ръце надолу по бедрата й, сякаш се любуваше на мускулите им, после обхвана с длани задните й части, притискайки я към всеки твърд сантиметър от мъжеството си. Тихичкият звук в гърлото й секна, когато я отлепи от стената с едно плавно движение.

Манон уви крака около кръста му и той я понесе към леглото, без да откъсва уста от нейната, поглъщайки я лакомо. Положи я под себе си и се зае да разкопчава панталона си копче по копче, след което го изхлузи.

Чак тогава се отдръпна от нея, оставяйки я задъхана върху чаршафите, и плъзна поглед по чисто голото й тяло. Прокара нежно пръст нагоре по вътрешността на бедрото й. Все по-високо.

— Пожелах те в мига, в който те видях в Оуквалд — призна й с нисък, гърлен глас.

Манон се пресегна да съблече ризата му и белият плат разголи бронзова кожа върху изваяни мускули.

— Да — беше краткият й отговор. Разкопча колана му с разтреперани ръце. — Да… — Повтори тя и Дориан погали същината й с кокалчето на единия си пръст.

А онова, което намери там, го накара да изръмжи одобрително.

Дрехите му се озоваха при нейните на пода. Манон му позволи да вдигне ръцете й над главата й и магията му прикова нежно китките й към дюшека, докато той я докосваше първо с порочните си ръце. После и с порочната си уста. А щом я хвърли от ръба на пропастта и Манон захапа рамото му, за да заглуши вопъла си, Дориан Хавилиард проникна надълбоко в нея.

И движенията му я предизвикаха да забрави коя е, коя е била и коя се е заклела да стане. Зарови ръце в гъстата му коса и ги плъзна надолу по мускулите на гърба му, които се стягаха и гърчеха при всеки тласък, водещ я отново към онази шеметна пропаст. На това място беше само плът, огън и желязо; тук съществуваше само този егоистичен порив на тялото й, на неговото тяло.

Още. Искаше още — искаше всичко.

И може би му го беше прошепнала… или го беше умолявала… защото, Мракът да й е на помощ, Дориан й даде каквото искаше. Даде го и на двама им.

Когато най-сетне тялото му се укроти, той остана върху нея, с устни, кръжащи на милиметри от нейните след бруталната целувка, с която бе заглушил рева си след края.

Манон трепереше от… каквото и да й беше сторил — на нея и на тялото й. Той отметна кичур коса от лицето й; неговите пръсти също потръпваха.

Досега не беше осъзнавала колко тих е светът край тях, колко шумни са били те, особено с толкова елфически уши наоколо.

Дориан остана върху нея, в нея. Сапфирените му очи намериха устата й, все още леко задъхана.

— С това трябваше да освободим напрежението.

— И получи ли се? — попита тихо Манон, докато невидими ръце придърпваха дрехите му към тях.

Той прокара палец по долната й устна и потрепери, когато тя го засмука в устата си, докосвайки го с език.

— Не. Никак даже.

Но сивкавата светлина на зората вече се процеждаше в стаята и посребряваше стените. Дориан като че ли я забеляза в същия момент, в който и тя. Простена тихо и слезе от нея. Манон се облече с тренирана ловкост и чак когато се зае да връзва ризата си, Дориан продума:

— С теб не сме приключили.

Съвършено мъжкото му обещание я накара да оголи зъби.

— Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.

Дориан й отвърна със съвършено мъжкарска усмивка и вирнати вежди, преди да излезе през вратата също толкова безшумно, колкото и беше влязъл. Спря на прага, сякаш някоя от думите й бе грабнала вниманието му, но в крайна сметка продължи, затваряйки вратата с тихо щракване. Невъзмутим, напълно спокоен.

Манон го изпрати със смаян поглед, проклинайки кръвта си, задето се нагорещяваше отново, себе си, задето… задето му беше позволила такова нещо.

Чудеше се какво ли би казал той, ако му споделеше, че никога не бе допускала мъж върху себе си. Нито веднъж. Че й се бе приискало да забие зъби във врата му и да го вкуси истински. Да опита и други части от тялото му.

Тя преплете пръсти в косата си и се тръсна върху възглавницата.

Мракът да я вземе.

Отпрати безмълвна молитва Абраксос да се върне скоро.

Прекалено много време беше прекарала сред човеци и елфи. Трябваше да се махне. Елида беше в безопасност тук — каквато и да беше кралицата на Терасен, Манон знаеше, че ще брани момичето.

Но сега, когато Тринайсетте бяха разпилени и по всяка вероятност мъртви — нищо че Дориан твърдеше обратното, Манон нямаше представа къде да отиде. Светът за пръв път й се струваше толкова необятен.

И толкова празен.

* * *

Дори изтощена до краен предел, Елида почти не мигна през дългата нощ, в която двамата с Лоркан се люшкаха в хамаците на екипажа. Миризмите, звуците, вълнението на морето… Всички тези неща я глождеха, не я оставяха да заспи. Сякаш невидим пръст постоянно я ръчкаше, за да е нащрек, но… нямаше нищо.

Лоркан се въртя в хамака си с часове. Като че същата сила държеше и него буден.

Като че очакваше нещо.

Докато достигнат кораба, магията му беше отслабнала макар и да не даваше никакъв външен израз на напрежението си, освен леко стиснатите устни. Но Елида знаеше, че наближава пълното изтощение. Знаеше, защото с часове след това малката магическа шина около глезена й ту се появяваше, ту изчезваше.

След като Манон й разказа за незнайната съдба на Тринайсетте, Елида гледаше да не се пречка на спътниците си, оставяйки ги да разговарят на спокойствие с червенокосата жена, която ги посрещна на плажа. Лоркан също. Слушаше плановете им с изопнато лице, сякаш нещо свито на кълбо в него се усукваше още по-стегнато с всяка изминала секунда.

Като го наблюдаваше как спи на няколко стъпки от нея — сънят бе смекчил суровото му воинско лице, малка част от нея се питаше дали не беше довела поредната опасност при кралицата. Дали останалите забелязваха колко често Лоркан впиваше поглед в гърба на Елин. Сякаш се прицелваше в него.

Навярно усетил вниманието й, той отвори клепачи. И посрещна погледа й, без да мигне. За секунда Елида се потопи в дълбините на очите му, някак вълшебни заради сребристата светлина на прииждащата зора.

Беше й доказал, че е готов да даде живота си, за да спаси нейния.

Каменното му лице се разнежи, когато сведе поглед към ръката й, висяща от хамака. Кожата още я понаболяваше, но… по чудо беше заздравяла. Вече два пъти беше благодарила на Гавриел, който просто кимваше скромно и свиваше рамене.

Бледа усмивка разцъфна по изсечената уста на Лоркан и той се пресегна да погали с мазолести пръсти ръката й.

— Това ли избираш? — прошепна той, не по-силно от скърцането на въжетата край тях.

Палецът му замилва дланта й.

Елида преглътна, но погълна с очи всяко очертание на лицето му. Отплаваха на север — още днес потегляше към дома.

— Мислех, че е видно — отвърна тя със също толкова тих глас и пламнали бузи.

Пръстите му се преплетоха с нейните и по черните му очи пробяга неразгадаема емоция.

— Трябва да си поговорим — пророни дрезгаво той.

Крясъкът на часовоя ги накара да подскочат. Преливаше от искрен ужас.

Елида едва не се преобърна с хамака, докато моряците профучаваха край нея. Само махна косата от очите си, и Лоркан вече го нямаше.

Всички палуби бяха претъпкани с хора и й се наложи да изкуцука нагоре по стълбите, за да види какво ги е вдигнало от сън. На околните кораби цареше същият смут. И то с причина.

Откъм западния хоризонт се задаваше друга армада.

И Елида знаеше пределно добре, че тази не идваше по заповед на Елин.

Увери се, че е така, когато Фенрис прошепна от стълбите до нея:

— Майев.