Сара Дж. Маас
Империя на бури (48)

46

Елин посегна инстинктивно към ножа си вместо към магията.

Затова, когато Фенрис скочи с ръмжене към Манон, силата на Роуан го запрати към другия край на стаята.

А преди воинът да се е строполил на пода, Елин вече беше издигнала огнената си стена между тях.

— Какво, по дяволите? — изплю тя.

Фенрис падна на колене и задращи гърлото си, докато магията на Роуан го стискаше.

Каютата беше прекалено тясна, за да се съберат всички, без да се скупчат твърде близо един до друг. Дориан пристъпи до леглото на окованата Манон с танцуващ по пръстите му лед.

— Как така това не е Фенрис? — попита Елин вещицата, без да сваля очи от него.

Роуан изсумтя зад нея.

И Елин се взря със смесица от ужас и удивление как гърдите на Фенрис се разширяват от дълбока глътка въздух. Той стана на крака и плъзна очи по огнената стена.

Сякаш магията на Роуан се беше изчерпала.

А когато кожата на Фенрис като че ли засия и започна да се топи, когато от разливащата се илюзия изникна същество, бледо като девствен сняг, Елин хвърли дискретен поглед през рамо към братовчед си.

Той веднага тръгна към Манон, изваждайки от джоба си ключовете за оковите й.

Вещицата не помръдваше, докато нещото пред тях придобиваше форма. Издължените му крайници, плътно прибраните му криле, потресаващо гротескното лице, душещият въздуха нос…

Веригите на Манон издрънчаха и паднаха от ръцете й.

Елин се извърна към съществото, намиращо се отвъд огнената й стена.

— Какво си ти?

Манон отговори вместо него:

— Хрътката на Ераван.

Изчадието се ухили, разкривайки изгнили, черни остатъци от зъби.

— На вашите услуги — изграчи то. Тя, осъзна Елин, забелязала малките му, съсухрени гърди. — Значи си запазила вътрешностите си. — Изгъргори Хрътката срещу Манон.

— Къде е Фенрис? — попита Елин.

Усмивката на съществото не потрепна.

— Обхожда някоя от палубите на кораба, предполагам. Без да съзнава, както и никой от вас не съзнаваше, че един от вашите не е тук, докато аз…

— Ох, поредната бъбрица — рече отегчено Елин, отмятайки плитката си през рамо. — Нека позная: убила си някой моряк, заела си мястото му, научила си как да изнесеш Манон от кораба, без патрулите ни да те засекат, и… какво? Възнамерявала си да я отмъкнеш през нощта? — Елин огледа смръщено тялото на съществото. — Изглеждаш така, сякаш не можеш да вдигнеш дори вилица, а и май от месеци не си го правила.

Хрътката примигна насреща й, а после изсъска.

Манон се изсмя гърлено.

— Мен ако питаш — продължи Елин, — можеше просто да се прокраднеш тук и да си спестиш стотиците глупави стъпки…

— Хамелеон — изсъска съществото, толкова гладно, че думите на Елин пресекнаха.

Огромните му очи бяха намерили Лизандра, която ръмжеше тихо от ъгъла в облика си на призрачен леопард.

— Хамелеон — просъска отново и гнусният копнеж изкриви чертите му.

И Елин се досети от какво произлизаше изчадието пред тях. Какво бе заловил и изопачил в подземията на Морат Ераван.

— Та както казвах — провлачи Елин с възможно най-невъзмутимия си тон, — сама се докара дотук…

— Дойдох за наследницата на Черноклюните — обяви задъхано Хрътката. — Но гледай на какво попаднах: цяло съкровище. Всичките вие накуп струвате колкото теглото си в злато.

Очите й помътняха, като че вече не беше в тялото си, сякаш се беше пренесла духом в друга стая…

Проклятие!

Елин атакува с огъня си.

Хрътката изпищя…

И пламъците на Елин се превърнаха в пара.

Роуан веднага изскочи пред нея с изваден меч. Магията й…

— Трябваше да ми дадеш вещицата — изсмя се Хрътката и изтръгна илюминатора от корпуса на кораба. — Сега той знае с кого пътуваш, в кой кораб сте…

Изчадието се спусна към дупката, която бе пробило в стената, откъдето в каютата нахлуваше морска пяна.

Стрела с черна глава се заби в коляното му… и още една.

Хрътката се строполи на пода само на сантиметри от свободата си.

Влизайки в стаята с ръмжене, Фенрис изстреля и трета стрела, с която прикова рамото й към дървените греди.

Очевидно не му харесваше да се представят за него. Кръвнишкият му поглед към Роуан го доказваше. И питаше как никой от тях не бе забелязал разликата.

Ала Хрътката се изтръгна от стрелата, оплисквайки стаята с черна кръв, чиято смрад се пропи във въздуха. Елин беше извадила кинжала си, готова да го запрати по нея; Манон беше заела нападателна поза; Роуан държеше брадвата си в ръка.

Хрътката метна ивица черна кожа в средата на каютата.

Манон застина на място.

— Втората ти пищя, докато Ераван я изтезаваше — рече съществото. — Негово Мрачно Величество ти изпраща това за спомен.

Елин не смееше да отмести поглед от изчадието, можеше да се закълне обаче, че Манон залитна.

Тогава Хрътката каза на вещицата:

— Дар от краля на Валгите… за последната крочанска кралица.

* * *

Манон се взираше вцепенено в превръзката за глава от сплетена кожа, същата, която Астерин носеше всеки ден, дори когато не влизаха в битка, без да я е грижа какво бе съобщила Хрътката на останалите. Без да я е грижа дали е наследница на вещерския клан на Черноклюните, или кралица на крочаните. Дали…

Грохотен рев я изтръгна от унеса, заглушавайки всяка мисъл в главата й.

Ревът, напуснал собствената й уста, когато се хвърли срещу Хрътката.

Стрелите в съществото я изподраха, докато поваляше влажното му, кокалесто тяло на дървения под. Нокти и зъби се понесоха към лицето й, но тя вкопчи ръце в гърлото му и желязото прониза лепкавата му кожа.

В следващия миг призрачни ръце приковаха към дървото хищническите му нокти, Дориан застана над тях с невъзмутимо лице. Хрътката се замята, мъчейки се да се изтръгне от хватката му…

И изпищя, когато невидимите ръце прекършиха костите й.

И минаха през тях.

Манон погледна втрещено отсечените крайници на съществото, преди от гърлото му да се търкулне крясък, толкова силен, че ушите й запищяха. Дориан обаче нареди с кротък глас:

— Довърши я.

Манон вдигна свободната си ръка, решена да убие съществото с желязо, не със стомана.

Останалите гледаха иззад тях с извадени оръжия.

Хрътката изпъхтя:

— Не искаш ли да знаеш какви бяха последните думи на Втората ти? За какво ни умоляваше?

Манон се поколеба.

— А онази ужасна дамга на корема й, белега на нечистата. Ти ли й я направи, Черноклюна?

Не. Не, не, не…

— Бебе; каза, че е родила мъртва дъщеря.

Манон замръзна напълно.

И не се защити, когато Хрътката се спусна към гърлото й с оголени зъби.

Нито огън, нито вятър прекършиха врата на изчадието.

А невидими ръце.

Изхрущяването отекна между стените на каютата и Манон се завъртя към Дориан Хавилиард. Сапфирените му очи бяха съвършено безпощадни. Тя изръмжа.

— Как смееш да отнемаш жертвата ми…

От палубата се чуха викове и Абраксос изрева.

Абраксос.

Манон се завъртя на пета и проби с тяло стената от воини, препускайки по коридора, нагоре по стълбите…

Железните й нокти издълбаха дълбоки бразди в хлъзгавото дърво на парапета, докато се набираше по него, превита от остра болка в корема. Навън я посрещна задушният нощен въздух, мирисът на море и…

Бяха шестима.

Кожата им не беше костенобяла като тази на Хрътката, а тъмна, петниста, създадена за прокрадване из сенките. Бяха крилати, с почти човешки лица и тела…

Илкени — изсъска едно от страшилищата, изкормвайки един от моряците само със замах на ноктестата си ръка. — Ние сме илкени и идваме да пируваме. И наистина палубата беше осеяна с трупове на пирати и медният мирис на кръвта им изпълни сетивата й, докато препускаше към мястото, откъдето бе долетял ревът на Абраксос.

Но той вече беше във въздуха и размахваше широко криле, мятайки опашка.

Хамелеонката беше до него в облик на уивърн.

И двамата се бореха с три от по-дребните, но и много по-пъргави фигури…

В нощта избухнаха пламъци, придружени от вятър и лед.

Единият илкен се разтопи на мястото си. Крилете на втория се прекършиха от нищото. А третият — той се превърна в леден блок, който се пръсна по цялата палуба.

Още осем илкена кацнаха на кораба и единият изтръгна гръкляна на моряка, крещящ до предната мачта…

Железните зъби на Манон се спуснаха от венците й. До нея пак изригна огън, устремен като мълния към връхлитащите чудовища.

Но те преминаха през него.

Корабът се превърна в същинска касапница: криле и нокти разкъсваха безпощадно крехки човешки тела, докато безсмъртните воини атакуваха яростно илкените, обкръжили палубата.

* * *

Едион хукна след Елин в мига, в който уивърнът изрева.

Достигнал бе до главната палуба, когато онези твари нападнаха кораба. Когато огънят на Елин избуя пред него и той осъзна, че братовчедка му може да се защитава и сама. Но дявол да го вземе — валгският крал не беше скучал. Илкени, така се бяха нарекли.

Два от тях стояха пред него на квартердека, където беше изтичал, за да спаси капитанката и помощника й от безмилостно изкормване. И двата звяра бяха високи почти три метра и родени от същински кошмар, но очите им… това бяха човешки очи. А мирисът им беше на… гнило месо, но… и почти човешки. Почти.

Сега стояха пред стълбите към главната палуба, препречвайки пътя му.

— Колко богат улов само — процеди едното същество.

Едион не смееше да откъсне вниманието си от тях, но смътно чу как Елин нарежда на Роуан да помогне на другите кораби. Едва долови ръмженето на вълк и пума и усети студена целувка по кожата си, когато ледена стихия обзе света.

Той стисна здраво дръжката на меча си и го завъртя в ръце веднъж, втори път. Дали пиратският лорд не ги бе издал на Морат? А погледът, който Хрътката беше впила в Лизандра…

Гневът запя в кръвта му.

Илкените го премериха с кръвожадни очи, а Едион отново преметна меча в ръцете си. Двама на един — имаше шанс.

Докато трети звяр не изскочи от сенките зад гърба му.

* * *

Елин уби един от илкените с Голдрин. Обезглави го.

Другите два… Ако съдеше по писъците им след това, не останаха особено доволни от постъпката й.

Рев на пума прониза нощта и Елин се молеше Гавриел да е с Едион, където и да беше той…

Двата илкена пред нея, заприщили пътя й към каютите, най-сетне спряха да съскат, но само колкото да попитат:

— Къде са пламъците ти сега?

Елин отвори уста, ала в този миг Фенрис изскочи от едно кътче на нощта, сякаш влетяваше през врата, и нападна по-близкото до него същество. Явно имаше сметки за разчистване.

Челюстите на Фенрис се вкопчиха в гърлото на илкена, но в този момент другият се извъртя към него с извадени нокти.

Елин не беше достатъчно бърза, за да го спре, и двете му ноктести ръце раздраха бялото палто на Фенрис, както и щита, който бе издигнал около себе си. Ревът на воина огласи океана.

Два меча от огън пронизаха вратовете на двата илкена.

Главите им се търкулнаха върху окървавената палуба.

Фенрис залитна назад и направи само крачка, преди да рухне върху дъските. Елин се спусна към него с ругатни на уста.

Кръв и кост, и зеленикава слуз — отрова. Като онази по опашките на уивърните.

Сякаш гасеше хиляди свещи, Елин изтласка огъня си настрана и призова лечебната си вода. Фенрис си върна елфическия образ и запроклина свирепо, стиснал зъби и залепил ръка върху ранените си ребра.

— Не мърдай! — нареди му тя.

Веднага след началото на атаката беше изпратила Роуан към другите кораби; той опита да възрази, но… в крайна сметка се подчини на заповедта й. Елин нямаше представа къде се намира Водачката на Крилото — крочанската кралица. Свещени богове!

Тя приготви магията си, стараейки се да успокои побеснялото си сърце…

— Останалите са добре — рече задъхано Едион, докуцукал до тях с дрехи, целите облени в черна кръв.

Елин едва не простена от облекчение, докато не забеляза блясъка в очите на братовчед си и как… Гавриел, също толкова окървавен, куца по-лошо и от него на крачка зад сина си. Какво им се беше случило, по дяволите?

Фенрис простена и тя се съсредоточи върху раните му и отровата, проникваща в кръвта му. Тъкмо отваряше уста да му заповяда да свали ръката си, когато се разнесе плющене на криле.

И то не от онези, които харесваше.

Едион мигновено застана пред тях с изваден меч и изкривено от болка лице, но единият илкен вдигна хищническата си ръка. Искаха да преговарят.

Братовчед й застина. Гавриел направи едва доловима крачка към илкена, който душеше въздуха към Фенрис с кръвожадна усмивка.

— Не си прави труда — посъветва съществото Елин с приглушен смях. — Не му остава много.

Едион изръмжа и стисна дръжките на бойните си ножове. Елин свика пламъците си. Само най-жаркият й огън можеше да ги убие — по-слабият изобщо не им вредеше. Но по-късно щеше да размишлява върху това.

— Изпращат ме да ви предам едно послание — обяви ухилено илкенът, кимвайки с глава през рамо към хоризонта. — Много мило от твоя страна да потвърдиш в Залива на Черепа, че носиш онова, което Негово Мрачно Величество издирва.

Стомахът на Елин пропадна чак до стъпалата й.

Ключът. Ераван знаеше, че носи Ключа на Уирда.