Сара Дж. Маас
Империя на бури (38)

36

Под вълните цареше такава тишина, макар и приглушените звуци на паника, разруха и смърт да я застигаха откъм повърхността.

Елин потъваше надолу, както бе потъвала в магията си, и Ключът на Уирда тегнеше от врата й като воденичен камък.

Деанна. Не знаеше как, нито защо…

Обещаната кралица.

Дробовете й се свиваха болезнено и горяха.

Шок. Навярно изпадаше в шок.

И потъваше все по-надолу, мъчейки се да намери пътя обратно до тялото си, до съзнанието си.

Солена вода щипеше очите й.

Голяма, солидна ръка сграбчи задния край на яката й и я задърпа нагоре с равномерни тласъци.

Какво направих какво направих какво направих какво направих…

Светлина и въздух се взривиха край нея и ръката пусна яката й, за да се увие около гърдите й, притискайки я към мускулесто мъжко тяло, което я прикрепяше над буйните вълни.

— Държа те — каза някой, но не беше Роуан.

Други хора. На кораба бе имало и други хора, а тя ги беше убила…

— Ваше Величество — поде елфът с въпросителен, но и смирено повелителен глас.

Фенрис. Така се казваше.

Тя примигна и името й, титлата й, изцедената й сила влетяха стремглаво в нея — морето, битката, моратската армия.

По-късно. По-късно щеше да се разправя с проклетата богиня, която я бе използвала като някаква си жрица. По-късно щеше да си мисли за това как ще разкъса всеки свят, за да намери Деанна и да й отмъсти.

— Дръж се за мен — нареди й Фенрис сред врявата, която вече проникваше в съзнанието й: крясъците на мъже, стоновете на рухващи неща, пращенето на пламъци. — Не се пускай.

И преди да си е спомнила как се говори, се озова в… нищото. В мрак, който беше и материален, и невеществен, въпреки че я притискаше плътно от всички страни.

В следващия момент отново се намираха във водата и веднага щом се ориентира, Елин пое трескаво въздух. Беше ги пренесъл някак… беше направил скок в пространството, ако съдеше по съвсем различните отломки покрай тях.

Фенрис я придърпваше задъхано към себе си. Като че магията, която му позволяваше да прескача на кратко разстояние, му бе отнела всички сили. Той вдиша дълбоко.

И отново се озоваха на онова тъмно, пусто, но и някак гнетящо място. След броени секунди водата и небето се върнаха.

Фенрис изсумтя, стиснал я с едната си ръка, докато с другата плуваше към брега, отблъсквайки отломките от пътя си. От гърдите му вече се чуваше мокро хъхрене. Каквато и магия да владееше, беше я изчерпал.

Но Роуан… къде беше Роуан…

Издаде някакъв звук, незнайно дали името му, или просто стон.

Фенрис отвърна запъхтяно:

— На рифа е… нищо му няма.

Тя не му повярва. Загърчи се в хватката му, докато не я пусна, сетне се гмурна в студената вода и заплува в посоката, в която се беше отправил той. Още един малък звук напусна гърлото й, когато зърна Роуан да стои на рифа, нагазил до колене във водата. Протягаше ръка към нея, макар и още да ги деляха трийсетина метра.

Добре. Невредим. Жив. А до него стоеше Гавриел, мокър до кости и загледан в…

О, богове, о, богове!

Водата беше обагрена с кръв. Навсякъде плаваха тела. А флотата на Морат…

Повечето кораби бяха унищожени, вече бяха просто овъглени трески, носещи се около островите, и горящи късове платно и въже. Но три бяха оцелели.

Три кораба, които сега обграждаха потъващия „Морски дракон“, струпвайки се около него като буреносни облаци…

— Трябва да плуваш — изръмжа Фенрис до нея с полепнала по главата златиста коса. — Веднага. Колкото можеш по-бързо.

Тя извърна поглед към него и примигна да изгони солената вода от очите си.

— Плувай! — нареди й Фенрис, оголвайки кучешките си зъби, и преди да се е замислила какво ги дебне под водата, той сграбчи яката й отново и направо я хвърли пред себе си.

Елин не изчака друга заповед от воина. Съсредоточи се върху протегната ръка на Роуан и заплува. Лицето му умишлено излъчваше спокойствие — командир на бойното поле.

Нейната магия беше изтощена, пустош, а неговата… беше я откраднала…

За това трябваше да мисли. Започна да си проправя път през отломките, да се гмурка под по-големите парчета, да заобикаля…

… да заобикаля хора. Хората на Ролф. Мъртви във водата.

Дали и капитанът не беше сред тях?

По всяка вероятност беше убила първия си и единствен човешки съюзник във войната, както и единствения си директен път към Ключалката. А ако плъзнеха слухове за това бедствие…

— По-бързо! — провикна се Фенрис.

Роуан прибра меча си в ножницата, преви колене…

И заплува към нея, бързо и плавно, минавайки между вълните и под тях, а водата сякаш му отваряше път. Искаше й се да изръмжи, и сама можеше да се справи, но…

Той я достигна и без да изрече нищо, се плъзна зад нея. Да пази гърба й заедно с Фенрис.

Но какво можеше да стори във водата без магия срещу зъбатата паст на някой морски уивърн?

Елин пренебрегна смазващата стегнатост в гърдите си и заплува стремглаво към рифа, където Гавриел я чакаше на мястото на Роуан. Шелфът на кораловия риф най-сетне се появи под нея и тя едва не зарида от облекчение. Мускулите й трепереха, когато Гавриел клекна, за да й подаде ръка.

Пумата с лекота я извади от водата. Ботушите й стъпиха на грапавите корали и коленете й поддадоха, но Гавриел я крепеше и дискретно й предлагаше опора с тялото й. Роуан и Фенрис излязоха от водата само секунда по-късно и принцът мигновено се появи пред нея, сложи ръце на лицето й и отметна назад мократа й коса, взирайки се в очите й.

— Добре съм — отвърна с прегракнал глас Елин. Заради магията или богинята, или погълнатата солена вода. — Себе си съм.

На Роуан това му стигаше, затова обърна поглед към трите кораба, които летяха към тях със страшна скорост.

От другата й страна Фенрис се беше превил на две и дишаше тежко с опрени в коленете си длани. Като усети погледа й, вдигна подгизнала глава към нея, но каза на Роуан:

— Аз бях дотук. Ще трябва или да изчакаме силите ни да се възстановят, или да плуваме до брега?

Роуан кимна отривисто в знак на съгласие и благодарност, а Елин надникна зад тях. Рифът като че ли беше продължение на черния скалист бряг отвъд него, но заради прилива щеше да им се наложи да плуват на места. И да рискуват сблъсъка с онова, което ги дебнеше под водата…

Под водата. При Лизандра.

Не се мяркаха нито уивърни, нито дракон.

Елин не знаеше дали да го приема за добър, или за лош знак.

* * *

Елин и елфите се бяха добрали до рифа, стоейки върху него с вода до колене.

Каквото и да се беше случило… далеч не беше за добро. И Лизандра можеше да се закълне, че след това хищното, свирепо присъствие, което не я забравяше нито за миг, се гмурна в дългата й сянка, докато горният свят гореше.

Тя се откъсна от рифа сред бушуващите води наоколо. Дървени отломки, въжета и платна заваляха по повърхността, а някои дори потъваха при сблъсъка с вълните. После заваляха и телата… откъснати крака и ръце.

Но… погледът й попадна върху капитана и помощника му. Двамата се лашкаха сред късовете наоколо, които ги впримчваха в капана си и сякаш се мъчеха да ги повлекат към пясъчното дъно.

Лизандра се отърси от изумлението и заплува към тях.

Като я видяха, Ролф и помощникът му замръзнаха от ужас, пресягайки се към оръжията си под водата. Но тя избута отломките, които несъмнено щяха да ги удавят, и застана мирно, за да се хванат за нея. Нямаше много време…

Ролф и помощник-капитанът се вкопчиха в краката й като ракообразни и тя се стрелна покрай обгорелите останки от кораба им. Само след минута ги остави на една подводна скала и подаде глава, колкото да си поеме въздух, преди да се гмурне отново.

Още хора се бореха с вълните. Тя се спусна към тях, заобикаляйки отломъците, докато…

Кръв оцвети течението. И то не малките петна, които багреха водата след експлозията.

Огромни, размътени облаци кръв. Сякаш масивни челюсти бяха стиснали нечие тяло до смазване.

Лизандра се устреми напред, виейки тяло във водата, докато опашката й плющеше като гигантски камшик. Втурна се към трите кораба, застигащи оцелелите. Трябваше да действа незабавно, докато уивърните бяха заети с плячката си.

Вонята на първия черен кораб я достигна дори под водата, като че тъмното дърво бе накиснато в развалена кръв.

Като доближи дебелия му корем, две огромни сенки се материализираха в сините дълбини.

Тя усети как вниманието им се приковава в нея веднага щом опашката й се заби в корпуса на кораба.

Веднъж. Два пъти.

Чу се прашене на дърво. И приглушени крясъци.

Лизандра се оттегли назад, набирайки сила, и блъсна кораба с опашка трети път.

Дървото се нацепи и задра люспестата й кожа, но щетата беше налице. Смъртоносната рана в дървото започна да се разраства, засмуквайки все повече и повече вода. Лизандра се отдръпна от пътя на теглителната сила и се гмурна надълбоко, а двата уивърна, пируващи с обезумелите корабокрушенци, прекъснаха угощението си.

Хамелеонката се хвърли към следващия кораб. Ако успееше да потопи и трите, съюзниците им щяха да избият войниците един по един, докато се мъчеха да доплуват до брега.

Вторият кораб обаче се оказа по-подготвен.

Копия и стрели засвистяха през водата край нея. Тя се гмурна до пясъчното дъно и се изстреля нагоре, устремена към уязвимия корем на кораба, стегнала тялото си в подготовка за сблъсъка…

Но друг сблъсък прекъсна атаката й.

Толкова бърз, че дори нейните сетива не го доловиха, единият морски уивърн заобиколи кораба и се заби в нея.

Ноктите му се впиха в плътта й и тя се завъртя инстинктивно, шибвайки с опашка така яростно, че звярът полетя през водата.

Лизандра се стрелна назад, за да го огледа добре, докато неговите кръвнишки очи преценяваха нея.

О, богове!

Беше почти двойно по-голям от нея, тъмносин с бял корем на светлосини петна. Тялото му беше почти змийско и от двете му страни имаше криле, приличащи по-скоро на перки. Същество, приспособено за бързо плуване в океана, но не само… Тя се взря в дългите му, извити нокти, страшната му паст, която сега беше отворена и вкусваше кръвта, солта и нейния мирис, разкривайки зъби, тънки и остри като на змиорка.

Извити като куки. За смъртоносна захапка и разкъсване на месо.

Вторият уивърн се нареди в бойна готовност зад първия.

Хората над нея пляскаха панически във водата и пищяха. Ако не успееше да повали вражеските кораби…

Лизандра прибра криле плътно до тялото си. Прииска й се да беше вдишала по-дълбоко, да беше изпълнила дробовете си докрай. Размаха опашка точно пред течението, за да разнесе кръвта от прясната си рана право към уивърните.

Усети мига, в който тя ги достигна.

Веднага осъзнаха, че не е най-обикновено животно.

Тогава се гмурна.

С бързо, плавно движение се завтече към дълбините. Щом те бяха създадени за зверско убиване, тя щеше да използва скорост.

Прелетя под тъмните им сенки, преди да са смогнали да се завъртят дори. И продължи към открития океан.

Хайде, хайде, хайде…

Те я подгониха като хрътки, надушили заек.

На север имаше пясъчен нанос, ограден от рифове.

Лизандра бясно се втурна към него.

Единият от уивърните се оказа по-ловък от другия, достатъчно, че зъбатата му челюст да щракне точно до опашката й…

Водата стана по-бистра, по-прозирна. Лизандра полетя право към рифа, издигайки се от дълбините като внезапно застинал титан. Свърна около наноса…

И уивърнът изникна пред нея, докато вторият още я преследваше.

Умни твари.

Тя се хвърли встрани в плитчините на наноса и позволи на инерцията да я преобърне, отново и отново, доближавайки я до тясната ивица пясък. Накрая заби надълбоко нокти, за да спре; пясъкът се разхвърча, засипа я и повдигна опашката й, струпвайки се под нея. Тялото й тежеше много повече извън водата…

Уивърнът, на който му беше хрумнало да я пресрещне, изскочи върху насипа.

Тя атакува внезапно като усойница.

Докопа с челюсти открития му врат и стисна.

Уивърнът подскочи и стрелна опашка към нея, но тя съумя да забие своята в гръбнака му. И прекърши гърба и врата му едновременно.

Черна кръв с вкус на гнило месо заля гърлото й.

Тя пусна мъртвия уивърн на пясъка и плъзна поглед по тюркоазеното море, отломките, двата оставащи кораба, пристанището…

Къде беше вторият? Къде, по дяволите, се беше дянал?

Явно имаше достатъчно ум в главата да разбере кога смъртта го дебне и да си тръгне в търсене на по-лесна плячка.

Съзря покритата му с шипове гръбна перка да се потапя. Отправяше се към…

Към рифа, върху който с извадени мечове стояха Елин, Роуан, Гавриел и Фенрис. Обградени с вода от всички страни.

Лизандра се гмурна във вълните, отмивайки пясъка и кръвта от тялото си. Още един — само още един морски звяр, и щеше да потопи корабите…

Като наближи кораловия риф, оцелелият уивърн набра скорост, сякаш се канеше да изскочи от водата и да погълне кралицата цяла.

Само че не се добра дори до пет метра от повърхността.

Лизандра му налетя и двамата се блъснаха в рифа с такава сила, че го разтърсиха. Ноктите й бяха вкопчени в гръбнака му, устата й — впита във врата му… и го разтръска безмилостно, поддала се изцяло на инстинкта за самосъхранение, на настойчивите пориви на тялото си да убива, убива, убива…

Търкулнаха се към глъбините, а уивърнът продължаваше да се бори за живота си, изхлузвайки се полека от захвата й около шията му…

Не. Боен кораб закри слънцето и Лизандра бръкна на дълбоко в себе си, свиквайки силата си за последен път, сетне разтвори криле и се изстреля нагоре…

Блъсна морския уивърн в кораба, минаващ над тях. Звярът изрева яростно. Тя го запрати натам отново и отново. Дървеният корем на кораба се натроши. Тялото на уивърна също.

Звярът се отпусна в хватката, а водата нахлу в продънения плавателен съд. Войниците над нея закрещяха.

Тя откопчи нокти от тялото на звяра и го тласна към океанското дъно.

Един последен кораб. Само един…

Но беше толкова уморена. Едва ли щеше да смогне да се преобрази поне няколко часа след това.

Излезе на повърхността, вдиша въздух и се приготви.

Крясъците на Елин я достигнаха, преди да се е потопила отново.

Не викаше от болка… вдигаше тревога. Повтаряше една дума пак… и пак. Една заповед към нея.

Плувай!

Лизандра обърна глава към кораловия риф, върху който стоеше кралицата й. Елин обаче сочеше зад нея. Не към единствения оцелял кораб… а към открито море.

Където три гигантски сенки пореха вълните право към хамелеонката.