Сара Дж. Маас
Империя на бури (18)

16

Надзирателят проговори, но не със своя глас. Нито с този на Перингтън.

Беше чужд, стар глас от друг свят и живот, глас, който се хранеше с писъци, кръв и болка. Звукът накара магията й да се забунтува и даже Едион изруга тихо, все още мъчейки се да я избута зад себе си.

Елин обаче стоеше смело пред тъмнината, наблюдаваща ги от разтворения гръден кош на мъжа. И знаеше, че дори тялото му да не беше смъртно ранено, не беше останало нищо за спасяване. Поначало нямаше нищо за спасяване.

Тя стисна юмруци до тялото си, свиквайки магията си срещу тъмнината, която се виеше и гърчеше в гърдите на надзирателя.

Ераван проговори:

— Струва ми се, че ми дължиш благодарност, Наследнице на Бранън.

Тя вирна вежди и усети вкус на пушек в устата си. Кротко, прошепна на магията си. Ераван в никакъв случай не биваше да вижда амулета около врата й, да долавя близостта на последния Ключ на Уирда в него. Вече притежаваше първите два и ако заподозреше, че третият е в храма, че пълното му господство над това кралство и всички останали е на една ръка разстояние… Трябваше да го разсейва някак.

Затова изсумтя и отвърна:

— И за какво по-точно да ти благодаря?

Въгленовите й очи се вдигнаха нагоре, сякаш оглеждаха кухото тяло на надзирателя.

— За този малък предупредителен подарък. Задето отървах света от поредния вредител.

И задето ти показах колко безполезно ще е да ми се опълчиш, прошепна онзи глас в черепа й.

Тя запрати сляпо огъня си по ужасяващия, красив звук, залитайки назад към Едион. По пребледнялото лице на братовчед й личеше, че и той го бе чул, усетил беше омърсяващия му допир.

Ераван се засмя.

— Изненадан съм, че първо опита да го спасиш. След онова, което ти стори в Ендовиер. Принцът ми едва устиска в съзнанието му; толкова гнусно беше. Удоволствие ли ти доставя да решаваш кой може да бъде спасен и кой — не? Толкова е лесно да се превърнеш в малка огнена богиня.

Гадеше й се — остро, студено чувство в стомаха й.

— Мислех си, че имаш по-важна работа, Ераван — отвърна вместо нея Едион, — отколкото да ни дразниш посред нощ. А може би така отвличаш вниманието си от факта, че Дориан Хавилиард се изплъзна между пръстите ти?

Мракът изсъска. Едион стисна рамото й в безмълвно предупреждение. Приключи разговора още сега. Преди Ераван да е атакувал. Преди да е усетил, че ключът, който издирва, е на няколко стъпки от него.

Елин килна глава срещу силата, наблюдаваща ги от дупката, издълбана в плът и кост.

— Съветвам те да си починеш и да събираш сили, Ераван — измърка тя и му намигна с всичката дързост, останала в нея. — Ще са ти нужни.

Той й отговори с гърлен смях и в очите й избуяха пламък насищайки кръвта й с приятна, ласкава топлина.

— Така е — съгласи се Ераван. — Особено като се имат предвид плановете ми за самопровъзгласения крал на Адарлан.

Сърцето на Елин спря.

— Май е трябвало да посъветваш любовника си да се маскира, преди да измъкне Дориан Хавилиард от Рифтхолд. — Очите му се присвиха до тесни процепи. — Как се казваше… О, да! — Възкликна Ераван, все едно някой му го беше прошепнал. — Принц Роуан от рода на Белия трън, син на Доранел. Какъв трофей ще бъде само!

Елин се спусна в огън и тъмнина, без да се предава на ужаса, полазил тялото й.

— Ловците ми вече го преследват — продължи напевно Ераван. — И ти обещавам, че ще ги нараня, Елин Галантиус. Ще ги превърна в свои най-верни генерали. Като започна с елфическия ти принц…

Таран от нажежено синьо блъсна кухината в гръдния кош на мъжа, горящите очи в нея.

Елин задържа магията си върху гърдите му, върху костите и плътта, които се топяха, оставяйки единствено сърцето от желязо и Камък на Уирда. Силата й се разливаше около него като река около щръкнала подводна скала и изгаряше тялото му, нещото в него…

— Не си прави труда да спасяваш която и да е част от него — изръмжа тихо Едион.

Докато магията струеше от нея, Елин надникна през рамо. Лизандра вече стоеше в човешки облик до Едион, стиснала зъби срещу надзирателя…

Елин си плати за мига на невнимание.

Чу вика на Едион, преди тъмната сила на Ераван да я шибне в гърдите.

Полетя назад и усети как въздухът изплющява като камшик до нея, как гърбът й се ожулва на каменната стена, преди агонията на мрака да я връхлети с пълна мощ. Дъхът й секна, кръвта й застина…

Ставай ставай ставай.

Ераван се изсмя тихо, а Едион моментално се озова до нея и я вдигна на крака, докато съзнанието й, тялото й се мъчеха да си върнат целостта…

Отново запрати силата си по него, позволявайки на Едион да си мисли, че той я държи права просто защото бе забравила да отстъпи от хватката му, а не защото коленете й трепереха толкова силно, че не бе сигурна дали изобщо може да стои на крака.

Но протегната й ръка поне беше непоклатима.

Храмът около тях потрепери от мощната енергия, бълваща от тялото й. Прахоляк и зрънца изронен камък заваляха от високия таван над главите им; колоните се люлееха като пияни другари.

Синята светлина на огъня озаряваше лицата на Лизандра и Едион, които наблюдаваха с изцъклени очи, но и непоклатима решимост — и смъртоносен гняв. Гърбът й се притисна още по-плътно в тялото на Едион, докато магията извираше бясно от нея, и той й даде опора в кръста.

Всеки сърдечен удар сякаш продължаваше цяла вечност; всяка глътка въздух болеше.

Тялото на надзирателя най-сетне рухна под мощта й — тъмните щитове около него не издържаха на напора й.

Ала една малка част от нея осъзна, че това се случи чак когато Ераван благоволи да си тръгне и усмихнатите му, горещи като живи въглени очи изчезнаха от черната кухина.

След като тялото на надзирателя се превърна в пепел, Елин прибра магията си и обви с нея сърцето си като в пашкул. После грабна ръката на Едион, мъчейки се да не диша твърде шумно, за да не чуе той дращенето в изстрадалите й дробове, да не разбере колко тежко я е поразила онази единствена струя тъмнина.

Из смълчания храм отекна остър звук — буцата желязо и Камък на Уирда тупна на каменния под.

Това беше цената — планът на Ераван. Знанието, че единствената милост, която й предлагаше, беше смърт за нея и свитата й.

Заловяха ли ги… щеше да изкорми приятелите й и да ги напълни с черната си мощ пред очите й. После щеше да я принуди да ги погледне в лицата, където нямаше да е останала и следа от душите им. А накрая щеше да се заеме и със самата нея.

Роуан и Дориан… Ако Ераван ги преследваше в момента, ако разбереше, че са в Залива на Черепа… и колко тежко я бе ударил с тъмната си магия…

Пламъците й се укротиха до топли въглени и най-сетне намери сили в краката си да се отдръпне от хватката на Едион.

— Налага се да се качим на кораба преди разсъмване, Елин — напомни й той. — Ако Ераван не е блъфирал…

Тя просто кимна. Трябваше да стигнат до Залива на Черепа толкова бързо, колкото им позволяваха вятърът и океанските течения.

Но когато братовчед й се обърна към сводестия изход на храма и пое към библиотеката, тя погледна гърдите си — непокътнати, макар и силата на Ераван да я беше пронизала като копие.

Беше пропуснал. Само с десетина сантиметра беше пропуснал амулета. И единствено благодарение на тази случайност не бе усетил Ключа на Уирда, скрит в него.

Въпреки това ударът още се разливаше като жестоки вълни в костите й.

Сякаш й напомняше, че макар тя да беше огнената наследница… Ераван беше Мрачният владетел.