Сара Дж. Маас
Империя на бури (36)

34

Беше лъжкиня, убийца и крадла и имаше чувството, че до края на войната ще си спечели още по-лоша слава. Но докато онази странна тъмнина се сгъстяваше на хоризонта, Елин се питаше дали не бе отхапала повече, отколкото можеха да сдъвчат със зъбатите й приятели.

Ала не отстъпи на страха си нито сантиметър място.

Вместо това позволи на черния огън да я изпълни.

Подсигуряването на съюзничество с пиратския лорд беше само едната част от мисията й. Другата, по-голямата… беше да изпрати послание. Не до Морат.

А до целия свят.

До всички потенциални съюзници, които следяха събитията на континента и размишляваха дали войната е загубена кауза.

Днешното й послание щеше да прокънти над всички кралства.

Тя не беше бунтовническа принцеса, тръгнала да руши вражески дворци и да избива крале.

Тя беше природна стихия. Бедствие и предводител на безсмъртни, легендарни воини. И ако въпросните потенциални съюзници не сключеха пакт с нея… искаше дълго време да се сещат за този ден и подвига й, да се чудят дали някога няма да посети и техните брегове, пристанищата им.

Не й се бяха притекли на помощ преди десет години. Щеше й се да им даде да разберат, че не е забравила.

Ролф приключи с разпалените заповеди към екипажа си и се качи бързо на борда на „Морският дракон“, а Едион и Дориан се спуснаха да търсят коне, които да отведе всеки от тях до назначената му наблюдателница. Елин се обърна към Лизандра. Досега хамелеонката бе следяла спокойно събитията, а когато Елин я попита тихо: „Знаеш ли какво искам от теб?“, тя кимна с лъснали мъхестозелени очи.

Елин не си позволи да я прегърне. Да докосне ръката й дори. Не и докато Ролф ги дебнеше с поглед. Той и всички обитатели на града, сред които се криеха отдавна изчезналите мисенианци. Затова просто й пожела успешен лов.

От гърлото на Фенрис се изтръгна задавен звук, явно се беше досетил какво е поискала от хамелеонката. До него Гавриел продължаваше да следи с очи Едион, който дори не беше надникнал към баща си, преди да преметне щита и меча през гърба си, да яхне жалката кобила и да препусне към наблюдателницата.

Накрая Елин се обърна и към Роуан. Вятърът вече танцуваше из сребърната коса на принца й воин.

— Потегляме.

Така и сториха.

По улиците наставаше все по-голяма паника, докато тъмната сила на хоризонта възприемаше форма: гигантски кораби с черни платна, приближаващи залива, сякаш наистина ги носеше неземен вятър.

Елин и Лизандра закрачиха смело към грамадния „Морски дракон“, а Роуан и другите двама елфи поеха след тях.

Хората спираха по улиците и гледаха смаяно как петимата се изкачват по пасарела, нагласявайки оръжията по себе си. Ножове и мечове, брадвата на Роуан, проблясваща от хълбока му, лък и колчан с черноопашати стрели, които Фенрис навярно можеше да изстрелва със смъртоносна точност, и още стоманени остриета. Докато пристъпваха на леко полюшваната от вълните, излъскана до съвършенство палуба на „Морският дракон“, Елин си мислеше, че сигурно приличат на подвижен арсенал.

Хората на Ролф изчакаха Гавриел да се озове на борда и веднага вдигнаха пасарела. Останалите, насядали по двама на пейките от двете страни на палубата, вдигнаха греблата. Роуан кимна на Гавриел и Фенрис и двамата безмълвно се присъединиха към екипажа, подчинявайки се на ранг, по-стар от някои кралства.

Ролф излезе от една врата, несъмнено водеща към личната му каюта, следван от двама мъже, натоварени с огромни железни вериги.

Елин пое към тях.

— Закрепете ги за главната мачта и се уверете, че стигат до ето… тук.

Тя посочи мястото си в сърцето на кораба. Достатъчно свободно пространство за екипажа, достатъчно и за тях двамата с Роуан да се развихрят.

Ролф заповяда на хората си да загребат, хвърляйки поглед към Фенрис и Гавриел, които бяха хванали по едно гребло, като всеки тласна своето напред с оголени от напън зъби.

Корабът потегли бавно — другите около него също.

Налагаше се бързо да излязат от залива, първи да преминат границата на Коработрошача.

Хората на Ролф увиха веригите около мачтата, оставяйки такава част от дължината им свободна, че да стигнат до Елин.

Желязото щеше да й послужи като котва, да й напомня коя е — какво е. Щеше да я задържи на този свят, когато необятните им магии с Роуан заплашеха да ги пометат с могъществото си.

„Морският дракон“ се откъсна от пристанището, а ритмичните викове и пръхтежи на гребящите мъже заглушиха глъчката на града зад тях.

Елин стрелна очи към всяка от наблюдателниците — Дориан тъкмо пристигаше при своята, а Едион развяваше златисти коси по виещото се около другата стълбище, препускайки към гигантския харпун на върха й. Със свито сърце позволи на мислите си да напуснат за миг настоящето и да й покажат как Сам тича нагоре по същите тези стълби, но не за да защити града, а за да го разруши.

Тя се отърси от ледената хватка на спомените и впери взор в Лизандра, която стоеше до парапета и също гледаше братовчед й.

— Сега.

Чувайки думата, дори Ролф спря да раздава заповеди.

С елегантни движения Лизандра седна върху широкия дървен парапет, прехвърли крака през него… и скочи във водата.

Хората на Ролф се спуснаха натам. Онези в лодките край тях също, видели жената да се гмурка в яркосинята вода.

Но не жена се показа на повърхността й.

Дълбоко под тях Елин я наблюдаваше как блести, изменя се и расте. Екипажът заруга смаяно.

Лизандра продължаваше да расте и расте под водата, досами пясъчното дъно на пристанището.

Мъжете загребаха още по-бързо.

Скоростта на кораба обаче не можеше да се мери с тази на съществото, което изплува над вълните.

Широка нефритенозелена муцуна, осеяна със страховити бели зъби, изпухтя могъщо над водната повърхност, сетне отново се гмурна, разкривайки масивна глава и коварни очи.

Някои от мъжете изкрещяха. Ролф стисна руля. Помощник-капитанът му падна на колене и току-що излъсканият меч с драконов ефес, закачен на хълбока му, издрънча върху дървения под.

Лизандра се гмурна към дълбините и им позволи да зърнат продълговатото й, силно тяло, пробиващо водната повърхност част по част; нефритените й люспи блестяха като скъпоценни камъни под ослепителното обедно слънце. Даде им шанс да съгледат легендата от народните им предсказания: мисенианците щели да се завърнат чак когато морските дракони го сторели първи.

Затова Елин направи така, че един от тях да се появи точно на проклетото им пристанище.

— Свещени богове! — пророни Фенрис от пейката до греблото си.

Реакцията на Елин беше същата, когато морският дракон се гмурна надълбоко и заплува напред.

Лизандра разтвори чудовищни перки — криле — под водата, прибирайки до тялото си малките си ръце и крака, докато използваше гигантската си, осеяна с шипове опашка за рул.

Някои от хората на Ролф шушукаха:

— Дракон… дракон ще защитава кораба ни… Легендите на бащите ни.

Ролф гледаше с пребледняло лице към мястото, където синьото море бе погълнало Лизандра, стиснал руля така, сякаш се боеше, че може да падне.

Два морски уивърна… срещу един морски дракон.

Защото всичкият огън на света не можеше да надвие воден враг. А ако искаха да потопят онези кораби, никой не биваше да ги спъва изпод водата.

— Хайде, Лизандра — пророни Елин и отправи молитва към Темис, богинята на дивото, да дари хамелеонката с ловкост и непоклатимост в подводната битка.

* * *

Едион хвърли щита от гърба си и се стовари на седалката пред гигантския железен харпун, който беше поне с една длан по-висок от него, а главата му — по-голяма от неговата. Имаше само три копия. Трябваше да стреля точно.

Отвъд залива кралят вече заемаше позиция зад парапета на най-долното ниво на кулата. А във водата корабът на Ролф се приближаваше все повече и повече към сваления Коработрошач.

Едион стъпи на единия от трите педала за управление, чрез които се въртеше оръжието, и стисна дръжките от двете му страни, за да насочи копието. Прицели се внимателно към най-далечния край на залива, където двата носа на острова се събираха, оставяйки само тесен проход към пристанището.

Отвъд тях водата се пенеше — риф. Идеален за разбиване на кораби, несъмнено точно там щеше да разположи кораба си Ролф, за да привлече моратската флота в капана.

* * *

— Какво е това, дявол да го вземе? — попита смаяно един от стражите, отговарящи за харпуна, и посочи към вълните.

Чудовищна сянка плуваше под вода пред „Морският дракон“, по-бързо от кораба, по-бързо от делфин. Дългото й, змийско тяло се носеше в морето с криле, които приличаха и на перки.

Сърцето на Едион спря.

— Това е морски дракон — обясни слисано той.

Е, поне вече знаеше по какъв таен облик работеше Лизандра.

И защо Елин бе настояла да влезе в храма на Бранън. Не само за да види краля и да върне града на мисенианците и Терасен, но и… за да може Лизандра да огледа детайлните каменни релефи на морски дракони в реален размер. За да се превърне в жив мит.

И двете… Ах, тези хитри, заговорничещи дяволици. С право наричаха Елин кралица от легендите.

— Но как… как… — Стражът се обърна към другите, които шушукаха недоумяващо. — Ще ни защитава ли?

Лизандра наближаваше Коработрошача, още свален под водата — въртеше се, чупеше тялото си в остри дъги и заобикаляше скоростно подводните скали по пътя си, като че искаше да опознае новия си облик за малкото време, с което разполагаха.

— Да — отвърна Едион, докато леден ужас изпълваше вените му. — Да, ще ни защитава.

* * *

Водата беше топла, спокойна и всевечна.

А тя беше люспеста сянка, покрай която седефените риби се стрелкаха уплашено към кораловите си домове; водно страшилище, чиито чутовни размери накараха птиците, полюшващи се върху вълните, да се разпилеят в панически полет.

Слънчевите лъчи пронизваха на снопове водата и Лизандра — или поне онази малка част от нея, която оставаше човешка — имаше усещането, че се носи през храм от светлина и сенки.

Там някъде откъм открито море се задаваше нещо, долавяше вибрации и ехо от странни звуци.

И най-големите морски хищници се втурнаха тревожно и отплаваха към безбрежните сини ширини отвъд островите. Дори обещанието за червени води не можеше да ги задържи на пътя на двете исполински сили, които щяха да се сблъскат.

Пред нея дебелите брънки на Коработрошача увисваха към дълбините подобно на колосалната огърлица на някоя богиня, навела се да отпие от морето.

Елин я беше накарала да прочете за тях, за отдавна забравените и изчезнали от лицето на земята морски дракони. Защото приятелката й знаеше, че въоръженият Ролф и мисенианците щяха да са им от помощ, но ако владееха митична сила… древният народ можеше да застане зад тях. А и вече можеше да им предложи дом — сред островите и в Терасен…

След като Елин очисти с огън стените на храма, Лизандра огледа добре каменните резби на морски дракони по тях. Магията на приятелката й дори разкри детайли, които не си личаха в камъка. Ноздрите например, долавящи всеки мирис по водните течения, ушите, разнищващи множество слоеве звуци.

Лизандра се устреми към рифа, намиращ се отвъд отворените устни на острова. Трябваше да прибере крилата си, но точно тук… тук щеше да заеме позиция.

Тук щеше да освободи всеки див инстинкт, да се сбогува с онази част от себе си, която още носеше човешки чувства.

Тези зверове, както и да бяха създадени, си оставаха зверове. Животни.

Нямаше да се борят с морал и чест. Щяха да се бият до смърт за оцеляване. Нямаше да проявят нито милост, нито състрадание.

А тя трябваше да воюва като тях. Нямаше да й е за пръв път, беше се отдавала на дивото в себе си не само в деня, когато бе рухнал стъкленият дворец, но и в нощта, когато я бяха заловили и онези мъже бяха опитали да отвлекат Еванджелин. Сега щеше да е същото.

Лизандра заби смъртоносните си, извити нокти в рифа за опора срещу течението и впери поглед в тихия син безкрай пред себе си.

Така започна бдението й.