Сара Дж. Маас
Империя на бури (28)

26

Дори след две седмици в Залива на Черепа, през които Ролф напълно пренебрегваше молбите им за нова среща, Дориан още не беше свикнал с горещината и влажността. Мъчеха го денонощно, будеха го облян в пот и го заточваха в „Океанска роза“ в часовете, когато слънцето бе в зенита си.

А понеже Ролф отказваше да общува с тях, Дориан се мъчеше да запълва дните си и с други неща, освен с оплакването от жегата. Сутрин упражняваше магията си на една поляна в джунглата на няколко километра от града. А по-лошото беше, че Роуан го караше да пробягва разстоянието; и като се върнеха по обяд, му предлагаше правото на „избор“ да яде преди или след поредната от изтощителните му тренировки.

Откровено казано, Дориан нямаше представа как Елин бе търпяла програмата му месеци наред, нито пък как се бе влюбила във воина през това време. Но явно и кралицата, и принцът притежаваха известна доза садистичен уклон, който ги правеше съвместими.

Понякога се срещаха с Фенрис и Гавриел в двора на странноприемницата или за да се упражняват заедно, или за да слуша Дориан непоисканите им указания относно техниката му на работа с меч и кинжал. В някои дни Роуан им позволяваше да останат, в други ги гонеше с ръмжене.

Обикновено ги отпращаше, когато дори горещината и жаркото слънце не смогваха да изтласкат сенките от миналите няколко месеца, когато се будеше плувнал в пот, която чувстваше като кръвта на Сорша, когато не търпеше дори допира на туниката до врата си.

Не знаеше дали да благодари на елфическия принц, задето му обръщаше внимание, или да го мрази заради добрината му.

Следобед двамата с Роуан скитаха из града в търсене на клюки и новини и наблюдаваха хората на Ролф също толкова проницателно, колкото и те се вторачваха в тях. На острова бяха останали само седмина капитани от разгромената армада на Ролф — осем, ако брояха и самия Ролф, а корабите, закотвени там, бяха още по-малко. Някои бяха избягали след валгското нападение, други сега спяха вечен сън с рибите на дъното на пристанището вкупом с корабите си.

От Рифтхолд идваха купища новини: за вещерската окупация на града, за почти пълното му унищожение, за това, че благородници и търговци бягали към домовете си в провинцията и оставяли бедните да се оправят сами. Вещиците държали градските порти и пристанищата — никой и нищо не влизало без тяхно позволение. А още по-лошото беше, че кораби от Ферианската падина плавали по течението на Ейвъри към Рифтхолд, натоварени със странни войници и зверове, които превръщали града в свое ловно поле.

Ераван планираше войната с голяма прозорливост. По думи на Роуан корабите, плаващи по Ейвъри, бяха твърде малки и нямаше начин войската в Предела да съставлява цялата армада на Ераван. Тогава къде се криеше адарланската флота през цялото това време?

Роуан научи отговора пет дни след пристигането им на острова: в Залива на Оро. Част от корабите бяха разположени по северозападното крайбрежие на Ейлве, други се спотаяваха по пристанищата на Мелисанде, където според слуховете кралицата допускала моратските войници във всяка част от територията си. Ераван предвидливо бе разделил флотата си, разпределяйки я по достатъчно ключови позиции, така че, както бе обяснил Роуан на Дориан, трябваше да жертват земи, съюзници и географски преимущества, за да разположат своите сили на оставащите.

Дориан с неохота призна пред елфическия воин, че не беше чувал нито дума за плановете на врага им през последните години — всичките му съвещателни срещи се бяха въртели около политиката, търговията и робовладелството. Диверсионна мярка, осъзнаваше сега — начин да насочат вниманието на лордовете и владетелите на континента върху едно нещо, докато задействаха съвсем други намерения. Но сега… ако Ераван призовеше флотата си от Залива на Оро, корабите му вероятно щяха да тръгнат по южното крайбрежие на Ейлве и да превземат всички градове по пътя си чак до Оринт.

Дали нямаше да извадят късмет и армадата на Ераван да се сблъска с тази на Майев? Не че чуваха нещо за нейната. Нямаха никакво понятие къде се намират корабите й и с каква скорост се придвижват. Нито пък къде се подвизаваше Елин Галантиус. А Дориан знаеше, че тъкмо заради нея Роуан кръстосваше улиците на града.

И така Дориан и Роуан събираха парченца информация, която всяка вечер обсъждаха в странноприемницата на ароматни скариди от топлите води на архипелага и горещ ориз, доставен от търговците на южния континент, използвайки чашите си с портокалова вода като преспапие върху географските карти, купени от града. Информацията им обикновено беше от втора и трета ръка — всяка проститутка от улицата като че ли знаеше точно толкова, колкото и моряците, работещи по доковете.

Но нито проститутките, нито моряците, нито търговците знаеха нещо за принц Холин и кралица Джорджина. Задаваше се война и съдбата на дете и вятърничава кралица, която нито веднъж не си бе направила труда да се бори за трона, май не засягаше никого, освен Дориан.

През един особено зноен следобед, който започваше да се разхлажда благодарение на прииждащата грандиозна буря, Дориан остави вилицата си до чинията със задушена риба, уловена в близкия коралов риф, и обяви на Роуан:

— Омръзна ми да чакам за шанс да говоря с Ролф.

Роуан също остави своята вилица и зачака със свръхестествена неподвижност. Дориан не се интересуваше къде са Гавриел и Фенрис този следобед. Всъщност се благодареше за отсъствието им, когато добави:

— Трябва ми лист. И вестоносец.

* * *

Три часа по-късно Ролф покани тях и кадъра в пивницата „Морският дракон“.

През последните дни Роуан го учеше как да образува щитове около себе си и сега Дориан вървеше защитен, докато Ролф водеше четирима им по горния коридор на пивницата към кабинета си.

Идеята му се беше осъществила безпогрешно — съвършено.

Никой не забеляза, че писмото, което Роуан изпрати следобед, беше същото, което Дориан получи по-късно в странноприемницата.

Но шпионите на Ролф съзряха смайването по лицето на Роуан, докато го четеше — видяха ужаса, страха и гнева, предизвикани от новината, която бе получил. Роуан, типично за себе си, реагира с нервно крачене и ръмжене. Двамата се постараха чистачът, миещ коридора, да дочуе разговора им за променяща хода на войната информация, благодарение на която Ролф можеше да спечели много — или да загуби всичко.

А сега, докато крачеше към кабинета на капитана, Дориан не можеше да прецени дали се радва, или притеснява, задето ги следяха толкова изкъсо, че планът му бе проработил. За щастие, Гавриел и Фенрис не задаваха въпроси.

Пиратският лорд, облечен в избелял синьо-златист жакет, спря пред дъбовата врата на кабинета си. Носеше ръкавиците си, а лицето му беше леко изпито. Дориан се съмняваше изражението му да се подобри, когато научеше, че всъщност няма важна новина, но ще му се наложи да проведе срещата с тях, независимо дали искаше, или не.

Направи му впечатление, че тримата елфи преценяват всяко движение на Ролф, Стойката на тялото му, ослушват се за звуците, които помощник-капитанът и старшина-кормчията издаваха от долния етаж. Сетне тримата си размениха едва забележими кимвания. Съюзници — поне докато Ролф ги изслушаше.

Той отключи вратата и измърмори:

— Дано не ми губите времето.

После пристъпи в сумрака отвъд прага. И спря като поразен от гръм.

Дори на фона на воднистата светлина Дориан видя съвсем ясно жената, седнала зад бюрото на Ролф с вдигнати върху дървения му плот крака. Дрехите й бяха черни и мръсни, а оръжията й проблясваха леко.

Елин Галантиус, сключила ръце зад главата си, се усмихна широко на всички и каза:

— Новият ти кабинет ми харесва много повече от стария, Ролф.