Сара Дж. Маас
Империя на бури (53)

51

Брегът на Ейлве гореше.

Цели три дни плаваха покрай рибарските селца. Някои още бяха обгърнати в пламъци, други вече тлееха. Елин и Роуан помагаха с гасенето на всеки бушуващ пожар.

Роуан можеше да долети до сушата в облика си на ястреб, но… нейното сърце се късаше, задето не можеха да се задържат толкова, че да останат там повече. Затова помагаше от кораба — бъркаше надълбоко в силата си и я запращаше колкото можеше по-надалеч отвъд води, небе и пясък, за да потушава пожарите един по един.

До края на третия ден вече изнемогваше и я мъчеше такава жажда, че колкото и вода да пиеше, не успяваше да я утоли, а сухите й устни се лющеха.

Роуан три пъти посети брега, за да разпитва кой е опожарил селата.

Всеки път отговорът беше един и същ: през нощта ги беше връхлетяла тъмнина, заличила дори звездите, и не след дълго селата вече горели, подпалени от стрели, които никой не виждал, докато не попаднели в целта си.

Но къде беше сега тази тъмнина, къде бяха войските на Ераван… никой не знаеше.

От Майев също нямаше и следа.

Роуан и Лизандра летяха надалеч, издирвайки армадите им, ала без успех.

Призраци — някои от селяните твърдяха, че са ги нападнали призраци. Призраците на непогребаните им мъртъвци, завърнали се от далечни бойни полета.

Докато не плъзна друг слух.

Че Елин Галантиус опожарявала Ейлве, село по село. Като възмездие, задето не помогнали на кралството й преди десет години.

Нищо че сега потушаваше същите тези огньове. Не повярваха на Роуан, когато опита да им обясни кой им помагаше от борда на далечния кораб.

Казваше й да не ги слуша, да не се вживява в думите им. И тя опитваше.

А веднъж, докато галеше с палец белега на едната й длан, привеждайки се да я целуне по врата… той вдиша мириса й и Елин веднага разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го бе накарал да избяга от кораба онази сутрин. Не, не носеше детето му в утробата си.

Бяха говорили за това само веднъж — предишната седмица. Когато бе слязла от него, задъхана и обляна в пот, а той я беше попитал дали пие някаква отвара. Тя просто отрече.

А той застина на място.

После Елин му обясни, че щом беше наследила толкова много от елфическата кръв на Маб, нищо чудно да се бе сдобила в замяна и с трудността, с която елфите зачеваха. И макар моментът да беше крайно неподходящ… ако това беше единственият й шанс да осигури на Терасен кръвен наследник, бъдеще… нямаше да го пропилее. Зелените му очи се замъглиха, но той кимна и я целуна по рамото. Повече не бяха говорили по въпроса.

Елин така и не се осмели да го попита дали иска да стане баща на децата й. Дали изобщо иска да има деца след случилото се с Лирия.

И в онзи кратък момент, преди да отлети обратно към брега, за да угаси поредния пожар, не събрала кураж да му обясни защо беше повърнала онази сутрин.

Последните три дни минаваха като в мъгла. От мига, в който Фенрис изрече думите „безименна е цената“, всичко се превърна в мътилка от пушек, огън, вълни и слънце.

Но докато слънцето залязваше на третия ден, Елин отново прокуди тази мисли от съзнанието си, виждайки, че един от придружаващите ги кораби дава сигнали и екипажът му трескаво се бори да пусне котва.

По челото й изби пот, езикът й изсъхна като пергамент. Но забрави и жаждата, и умората си, щом зърна какво бяха забелязали преди това хората на Ролф.

Равна, наводнена земя се простираше под облачното небе, докъдето око стигаше. Мъхестозелени и костенобели треви обгръщаха стърчащите тук-там островчета — живи оазиси сред гладката като огледало сива вода. А между тях, подобно на крайниците на небрежно погребан труп, от чернеещите води и хълмисти земи надничаха… руини. Гигантските, древни руини на прелестния град, отдавна погълнат от океана.

Каменните блата.

* * *

Манон остави човеците и елфите да се срещнат с капитаните на другите два кораба.

Новината я достигна не след дълго: онова, което издирваха, се намираше на ден и половина път навътре в сушата. Не знаеха къде точно, нито колко време щеше да им отнеме да го намерят. Корабите щяха да ги чакат тук.

И явно бяха решили, че Манон ще ги придружи на сухопътното им пътешествие. Навярно защото кралицата подозираше, че ако я остави на кораба, скромната им флота можеше да пострада.

Умна жена.

Но това беше другата й грижа. Онази, която сега я наблюдаваше с тревожен, обезсърчен поглед.

Абраксос махна леко с опашка и железните шипове по края й изскърцаха върху блестящата от чистота палуба. Сякаш беше чул заповедта, която кралицата беше издала едва преди минута: уивърнът си тръгва.

Прекалено много щеше да се набива на очи върху равното, открито пространство на блатата.

Манон сложи ръка върху осеяната му с белези муцуна, взирайки се в бездънните му, черни очи.

— Трябва да се покриеш някъде.

Топла, тъжна въздишка в дланта й.

— Недей да мрънкаш — рече му Манон, макар че нещо се усука болезнено в стомаха й. — Не се показвай на никого, бъди нащрек и се върни след четири дни. — Тя си позволи да се наведе напред, опирайки чело в муцуната му. Той изръмжа тъжно и звукът прокънтя в костите й. — С теб сме комбина, приятелю. Няколко дни раздяла не са нищо.

Той побутна главата й със своята.

Тя преглътна тежко.

— Ти спаси живота ми. Неведнъж. Така и не ти благодарих за това.

Абраксос отново изскимтя тихо.

— Двамата с теб — обеща му тя — ще сме заедно, докато Мракът ни призове.

После се насили да откъсне глава от него. Да погали муцуната му само още веднъж. И направи крачка назад. И още една.

— Върви.

Той не помръдна. Манон оголи железните си зъби.

— Върви!

Абраксос я изгледа укорително, но стегна тялото си и вдигна криле.

И Манон реши, че никога не е мразила някого повече от кралицата на Терасен и приятелите й. Задето ги принуждаваха да се разделят, при положение че толкова неволи бяха преживели заедно.

Но Абраксос излетя, платната простенаха от вятъра на крилете му и Манон го изпрати с поглед, докато не остана само точка на хоризонта, докато не приготвиха лодките, които щяха да ги отведат до високите треви и застоялата сивкава вода на блатата.

Кралицата и свитата й се окичваха с оръжията си, както някои се кичеха с бижута, движейки се в тандем. Толкова й заприличаха на Тринайсетте й, че извърна очи, скри се в сенките на предната мачта и опита да укроти дишането си.

Ръцете й трепереха. Астерин не беше мъртва. Тринайсетте не бяха мъртви.

Досега бе държала мислите за тях настрана. Но в този момент, когато душещият цветя уивърн отлетя към хоризонта…

Последното късче от Водачката на Крилото изчезна заедно с него.

Мудният вятър я теглеше към сушата — към онези блата. Влачеше червената й пелерина със себе си.

Манон прокара пръст по аленото наметало, което нарочно си беше сложила тази сутрин.

Рианон.

Не беше подозирала, че крочанската кралска линия е оцеляла след онази последна битка преди пет века. Питаше се дали някоя от крочанките, освен доведената й сестра, знаеше, че детето на Лотиан Черноклюна и един от крочанските принцове беше живо.

Манон разкопча брошката, прикрепяща пелерината към раменете й, и претегли в ръце тежкия червен плат.

С няколко ловки движения на ноктите си изряза дълга, тънка ивица от него. И я завърза в края на плитката си, където червеното сякаш блестеше на фона на луннобялата й коса.

После излезе от сенките на мачтата и надникна през парапета на кораба.

Никой не каза и дума, когато хвърли пелерината на доведената си сестра в морето.

Вятърът я поноси няколко метра над вълните, преди да полети като умиращо листо към водата. Локва кръв — на това приличаше от разстояние, докато течението я носеше навътре, навътре и все по-навътре в океана.

Кралят на Адарлан и кралицата на Терасен чакаха до парапета на главната палуба, докато спътниците им се качваха в лодките, полюшващи се върху вълните.

Сапфир и тюркоаз посрещнаха погледа й.

Не се съмняваше, че я бяха видели. Навярно не разбираха какво значение имаше за нея пелерината, но… разбираха ритуала.

Манон тръгна към тях, прибирайки железните си нокти и зъби.

Елин Галантиус пророни тихо:

— Никога няма да забравиш лицата им.

Чак когато загребаха към брега, мокрени от пръски морска пяна, Манон осъзна, че кралицата не говореше за Тринайсетте. И се запита дали, гледайки как морето носи пелерината й, Елин също не я беше оприличила на пролята кръв.