Сара Дж. Маас
Империя на бури (52)

50

— Как ме намери? — пророни Елида, едва сдържайки се да не повърне от смрадта на илкена.

Чичо й стана на крака с плавно, премерено движение и изопна зелената си туника.

— Задаваш ми въпроси, за да си спечелиш време? Хитро, но очаквано.

Той кимна на съществото. И то издаде нисък, гърлен хрущящ звук.

Вратата зад него се отвори, разкривайки още два илкена, запълнили коридорчето с крилете и противните си лица. О, богове! О, богове!

Мисли мисли мисли мисли мисли.

— По последни сведения спътникът ти товари провизии в лодката ви и се готви да отплава. Явно е трябвало да му платиш повече.

— Той ми е съпруг — изсъска Елида. — Нямаш право да ме разделяш с него, нямаш.

Защото омъжеше ли се, настойничеството на Върнън приключваше.

Той се изсмя тихо.

— Лоркан Салватер, помощник-командирът на Майев, ти е съпруг? Моля ти се, Елида. — Върнън махна лениво на илкена. — Потегляме.

Трябваше да им се измъкне сега, преди да са имали възможност да я преместят, да я тикнат някъде.

Но накъде да бяга? Ханджийката я беше издала, някой беше докладвал на Върнън къде се намира лодката им…

Илкенът я дръпна. Тя закова пети в дървения под, не че щеше да й помогне.

Съществото се изхили и доближи уста до ухото й.

— Имаш чиста кръв. Надушвам я.

Тя се отдръпна погнусено, но то стисна ръката й и сивкавият му език погъделичка шията й. Колкото и да се мяташе в хватката му, не успяваше да се изплъзне, докато я водеше към двата илкена, чакащи в коридора. Към задната врата на три метра от тях, вече отворена към черната нощ отвъд.

— Виждаш ли от какво те пазех в Морат, Елида? — рече ласкаво Върнън, крачейки зад тях.

Тя заби крака в дървения под, задърпа се към стената, към нещо, в което да намери опора, за да се съпротивлява…

Не.

Не.

Не.

Лоркан я беше оставил, извлякъл бе нужната му информация от нея и си беше тръгнал. Тя само го бавеше, навличаше му врагове.

— А какво ще правиш сега в Морат — продължи умислено Върнън, — когато Манон Черноклюна вече не е сред живите?

Думите му сякаш я блъснаха в гръдния кош. Манон…

— Собствената й баба я изкорми и я хвърли от крепостта заради неподчинението й. Аз ще те пазя от роднините ти, разбира се, но… Ераван ще иска да узнае с какво си се занимавала. Какво… си взела от Калтейн.

Камъкът в джоба на гърдите й.

Той жужеше и шепнеше, пробуждайки се, докато тя риташе яростно.

Никой от притихналата странноприемница в другия край на коридора не благоволи да надникне зад ъгъла и да провери кой крещи. Още един илкен изникна отвъд отворената задна врата.

Четири. А Лоркан я беше изоставил…

Камъкът запари до гърдите й.

Но един глас, млад и стар, мъдър и гальовен, прошепна: Не го докосвай. Не го използвай. Не му обръщай внимание.

Беше зашит в кожата на Калтейн, откъдето я беше подлудил. Беше я превърнал в… празна черупка.

Черупка, в която се бе загнездило нещо друго.

Отворената врата приближаваше неумолимо.

Мисли мисли мисли.

Въздухът не й достигаше, за да мисли, а вонята на илкена й обещаваше хиляди ужаси в подземията на Морат…

Не, нямаше да се върне там. Нямаше да им се даде, да им позволи да я пречупят и използват…

Един шанс. Имаше един-единствен шанс.

Не — прошепна гласът в главата й. — Не…

Чичо й ги изпревари и пръв излезе през вратата, а Елида видя ножа на хълбока му. Друго не й трябваше. Беше наблюдавала Лоркан, докато ловуваше.

Върнън спря в задния двор до правоъгълна желязна кутия.

В едната й стена имаше малко прозорче.

И дръжки в двата й края.

Трите свободни илкена се подредиха около кутията и Елида веднага се досети защо ги водеше Върнън.

Щяха да я тикнат вътре, да заключат вратата и да я отнесат по въздух до Морат.

Кутията наподобяваше изправен ковчег.

Вратата й я зовеше отворена.

Илкенът трябваше да я освободи от хватката си, за да я хвърли вътре. Поне за част от секундата. А тя трябваше да се възползва.

Върнън се мотаеше до кутията, ала Елида не посмя да погледне към ножа му.

От гърлото й се изтръгна вопъл. Щеше да си умре тук — в този мръсен двор, заобиколена от изчадия. Повече никога нямаше да види слънцето, да се смее, да слуша музика…

Илкените около кутията се размърдаха нетърпеливо, шумолейки с криле.

Пет стъпки. Четири. Три.

Не, не, не, умоляваше я мъдрият глас.

Нямаше да позволи да я отведат обратно в Морат. Да я превърнат в извращение…

Илкенът я блъсна напред с груба сила, която се очакваше да я запрати право в кутията.

Елида обаче се извърна и уцели ръба й. Носът й изхрущя болезнено, но тя се хвърли към чичо си, премествайки цялата си тежест върху ранения си глезен, за да стигне ножа на хълбока му.

Върнън нямаше време да осъзнае какво е намислила, преди да изтръгне оръжието от ножницата му. Завъртя го в едната си ръка, а с другата го хвана за дръжката.

Сетне изви рамене напред с движение, което накара гърдите й да се вдлъбнат, и заби острието.

* * *

Лоркан се прицели.

Четирите илкена не го виждаха в мъглата, докато мъжът — несъмнено чичото на Елида — гледаше как едно от изчадията му я влачи към металната кутия.

Към него беше насочил брадвата си Лоркан.

Елида ридаеше. От ужас и отчаяние.

Всеки неин звук заостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че едва се владееше.

Илкенът я хвърли към кутията.

Ала Елида доказа твърдението си, че за нищо на света няма да се върне в Морат.

Долови как носът й се счупи в ръба на кутията… разпозна и изненадания вик на чичо й, когато тя отскочи от метала и се хвърли към него…

И грабна кинжала му. Но не за да го убие.

Лоркан изпита истински страх за пръв път от петстотин години, когато Елида обърна острието към себе си, готова да го забие право в сърцето си.

Той метна брадвата.

И тъкмо когато върхът на кинжала проби кожената дреха върху ребрата й, дървената дръжка на брадвата му блъсна китката й.

Елида падна на земята с писък, а кинжалът изхвърча от ръката й…

Всички обърнаха очи към покрива, от който бе стрелял, но Лоркан вече препускаше. Скочи върху съседния покрив при оръжията, които бе оставил там преди минути, знаейки, че ще излязат през задната врата…

Следващият му нож прониза крилото на единия илкен. И още един, за да го повали, преди да са разкрили местоположението му. После хукна към третия покрив от едната страна на вътрешния двор. Към меча, който си беше приготвил там. И го заби право в лицето на най-близката твар.

Оставаха още две и Върнън, който им крещеше да пъхнат момичето в кутията…

Елида тичаше с всички сили към единия изход от двора — към тясната уличка, а не към широкия път. Към тясната уличка, където илкените не можеха да се проврат, особено покрай всички боклуци, с които беше задръстена. Умно момиче.

Лоркан се засили и се претърколи на следващия покрив при двата последни кинжала…

Хвърли ги, но илкените вече бяха опознали метода му.

Ала не и този на Елида.

Тя не беше хукнала към уличката само за да се спаси, а и за да вземе брадвата.

Пред смаяния поглед на Лоркан момичето се промъкна зад разсеяния илкен и заби брадвата в крилете му.

С ранена китка. С кървящ нос.

Илкенът изпищя и заразмахва ръце да я сграбчи, но падна на колене.

Тъкмо където й трябваше.

Брадвата летеше към него още преди писъкът му да е заглъхнал.

И само миг по-късно звукът секна изцяло, защото главата му се търкулна върху калдъръма.

Лоркан скочи от покрива, препускайки към единствения оцелял илкен, който вече й се зъбеше заканително…

Но съществото се завъртя и хукна към вратата, където Върнън се криеше с пребледняло лице.

Стенейки, докато собствената й кръв капеше по камъните, Елида се извъртя към чичо си, вдигнала брадва.

Щом го достигна, илкенът го грабна в мощните си ръце и излетя с него.

Елида все пак хвърли брадвата.

И пропусна крилото на илкена на косъм.

Оръжието издрънча върху калдъръма, спуквайки един камък. Точно до илкена с раздрано крило, който пълзеше към изхода на двора.

Елида взе брадвата и тръгна към съскащия, тежко ранен звяр.

Той замахна с нокти към нея, но тя му се измъкна с лекота.

После стъпи върху разпореното му крило, спирайки пълзенето му към свободата, и илкенът изпищя.

А когато се умълча, тя пророни с тих, безпощаден глас, какъвто никога не бе чувал от устата й, ясен, независимо от запушената й с кръв ноздра.

— Искам Ераван да знае, че следващия път, когато ви изпрати по дирите ми като глутница кучета, ще му върна услугата. Искам да знае, че следващия път, когато го видя, ще издълбая името на Манон върху проклетото му сърце.

По лицето й се търкулнаха сълзи, мълчаливи и безспирни като гнева, който сега вселяваше в чертите й могъща, страховита красота.

— Но май тази вечер късметът не е с теб — каза Елида на илкена, вдигайки брадвата през рамо. Съществото като че ли проплака пред мрачната й усмивка. — Защото само един от вас може да занесе посланието ми. А приятелите ти вече летят към Морат.

Брадвата полетя надолу.

Плът, кости и кръв се пръснаха по камъните.

Тя се надигна над трупа и впи поглед в смърдящата кръв, процеждаща се от врата му.

Лоркан отиде леко сковано до нея и изтръгна брадвата от ръцете й. Не можеше да си обясни как я беше използвала с ранената си китка…

Движението я накара да изпъшка. Сякаш силата, върлувала в кръвта й, беше изчезнала, оставяйки само болка след себе си.

Тя стисна китката си и остана съвършено безмълвна, докато той обикаляше мъртвите илкени, за да отсече главите им и да събере оръжията си.

Гостите на странноприемницата започваха да се раздвижват, да проверяват откъде е дошъл всичкият този шум, питайки се дали е безопасно да излязат навън, за да видят какво се е случило с момичето, което бяха предали, без да им мигне окото.

За част от секундата на Лоркан му хрумна да пререже гърлото на ханджийката.

Но Елида заяви:

— Толкова смърт стига.

Сълзи се стичаха по оплисканите й с черна кръв бузи — пръски кръв, сякаш имитиращи луничките й. Друга кръв, алена и чиста, струеше от носа й надолу към устата и брадичката й и на места засъхваше.

Затова Лоркан пъхна брадвата в ножницата си и я грабна на ръце. Тя не възрази.

Понесе я през обвития в мъгла град към лодката им. Край нея вече се бяха струпали хора, несъмнено дошли да задигнат провизиите им, след като илкените си тръгнеха. Лоркан им се озъби и те се разхвърчаха в мъглата.

Като стъпи на палубата, разлюлявайки я под краката си, Елида пророни:

— Той ми каза, че си тръгнал без мен.

Вместо да я остави, Лоркан я прехвърли в едната си ръка и се зае да отвързва въжето с другата.

— Повярвала си му.

Тя опита да избърше кръвта по лицето си, но изтръпна от болката в ранената си китка — и счупения нос. За него трябваше да се погрижи веднага. По всяка вероятност щеше да остане леко крив завинаги, ала не вярваше да я е грижа.

По-скоро му се струваше, че цял живот ще гледа на него като на доказателство, че се е борила и е оцеляла.

Лоркан най-сетне се реши да я остави — върху щайгата с ябълки, където можеше да я наблюдава. Елида се настани мълчаливо, а той взе греблото и отблъсна лодката от кея, от омразния град, благодарен за прикритието на мъглата, докато се носеха надолу по течението. Навярно можеха да си позволят още два дни по реката, преди да тръгнат по суша, за да се отърсят от врагове, ако такива случайно ги преследваха. За щастие, бяха се приближили достатъчно до Ейлве, че да го достигнат за броени дни пеша.

Когато край тях не остана нищо друго, освен стелеща се мъгла и плисъка на реката по дъното на лодката, Лоркан каза:

— Щеше да забиеш онзи кинжал.

Тя не отвърна и тишината се проточи толкова, че го накара да се обърне към щайгата с ябълки.

Елида се взираше във водата и по лицето й се ронеха сълзи.

Лоркан не знаеше как да утешава, да успокоява, не и както на нея й бе нужно.

Затова остави греблото и седна до нея на щайгата. Дървото простена под тежестта му.

— Коя е Манон?

Беше чул повечето от думите на Върнън в онази уединена трапезария, докато залагаше капана си във вътрешния двор, но някои подробности му убягваха.

— Водачката на Крилото на Железни зъби — отговори Елида с разтреперан глас и с думи, възпрепятствани от кръвта, запушила едната й ноздра.

— Тя ти е помогнала да се измъкнеш от крепостта — предположи той. — Затова се скиташе из Оуквалд с вещерски дрехи.

Елида кимна.

— Ами Калтейн? Коя е тя?

Жената, дала й мистериозния предмет, който разнасяше със себе си.

— Любовницата на Ераван… робинята му. Моя връстница. Беше зашил камъка в ръката й, за да я превърне в жив призрак. Тя ни даде време да избягаме с Манон, преди да изпепели по-голямата част от Морат и самата себе си.

Елида бръкна в жакета си, задъхана от сълзите, които още се стичаха по лицето й. Когато извади парче тъмен плат, Лоркан притаи дъх.

Мирисът по него беше женски, непознат — измъчен, тъжен и студен. Ала под него дебнеше друг мирис; мирис, който познаваше и мразеше…

— Калтейн ми заръча да предам това на Селена, не на Елин — обясни Елида, разтреперана от тихи вопли. — Защото Селена… тя й подарила топла пелерина в една студена тъмница. А когато повели Калтейн към Морат, не й позволили да вземе пелерината със себе си, затова тя откъснала това парченце. За да запомни добрината на Селена и да й се отблагодари един ден. Но… що за подарък е това нещо? Какво представлява?

Тя отвори вързопчето, разкривайки тъмно парче камък.

Всяка капка кръв в тялото му изстина и закипя, събуди се и загина.

Елида продължаваше да ридае тихо.

— Що за отплата е това? С мозъка на костите си усещам, че не трябва да го докосвам. Един… един глас ми нашепва да не си го помислям дори…

Зло. Нещото в красивата й, мърлява ръка беше зло. Не му беше мястото тук… не биваше да е тук…

Богът, бдял над него през целия му живот, се беше отдръпнал в сенките на съзнанието му.

Дори смъртта се боеше от него.

— Скрий го — рече й грубо. — Веднага.

Тя се подчини с несигурна ръка. Чак когато го пъхна отново във вътрешния джоб на жакета си, Лоркан додаде:

— Ела да те почистим. И да се погрижим за китката и носа ти. През това време ще ти разкажа онова, което знам.

Тя кимна, вперила поглед в реката.

Лоркан се пресегна и хвана брадичката й, извъртайки лицето й към себе си. Безнадеждни, притъмнели очи срещнаха неговите. Той избърса една самотна сълза с палеца си.

— Обещах да те браня. И ще удържа на думата си, Елида.

Тя понечи да се изтръгне от ръката му, но той я стисна малко по-силно, за да задържи погледа й върху себе си.

— Винаги ще те намирам — закле й се той.

Тя преглътна.

— Обещавам — прошепна Лоркан.

* * *

Елида преся всичката информация, която той й беше дал, докато почистваше лицето й, превързваше китката й с мек плат и бързо, но грижовно намести счупения й нос.

Ключове на Уирда. Порти на Уирда.

Елин държеше единия ключ. И търсеше другите два.

Скоро щеше да търси само един. Защото Елида щеше да й даде своя.

Два ключа — срещу един. Навярно имаха шанс да спечелят войната.

Макар че Елида недоумяваше как би ги използвала Елин, без да се самоунищожи. Но… тя си знаеше работата. Ераван може и да командваше страховити армии, ала Елин притежаваше два от ключовете…

Опита да не мисли за Манон. Върнън беше излъгал, че Лоркан я е изоставил, за да прекърши духа й, да я накара да тръгне с него доброволно. Нищо чудно и Манон да беше невредима.

Нямаше да му вярва, докато не се увереше сама. Докато целият свят не й закрещеше, че Водачката на Крилото е загинала.

Лоркан се върна при носа на лодката, а тя се преоблече в една от неговите ризи, докато кожените й одежди съхнеха. Китката й пулсираше от тъпа, настойчива болка, лицето й също, а и Лоркан я беше предупредил, че най-вероятно окото й ще посинее от счупения нос, но… поне главата й се беше избистрила.

Тя застана до него, гледайки как тласка греблото по тинестото речно дъно.

— Аз убих онези същества.

— Справи се отлично — похвали я той.

— И не съжалявам.

Тъмни, бездънни очи се плъзнаха към нейните.

— Радвам се.

Не знаеше защо — защо изпита нужда да го стори и защо реши, че би струвало нещо за него, но Елида се надигна на пръсти и целуна четинестата му буза с думите:

— И аз винаги ще те намирам, Лоркан.

Усещаше втренчения му поглед дори минути по-късно, след като си легна.

Като се събуди, намери до леглото си чисти парчета плат за цикъла й.

Собствената му риза, изпрана и изсъхнала през нощта, нарязана за нейните нужди.