Сара Дж. Маас
Империя на бури (77)

75

Роуан се беше оженил за Елин едва преди два дни.

Едион и Лизандра бяха единствените свидетели на церемонията им преди съмване. Капитанката, още сънена, ги венча бързо и тихо и подписа клетва за мълчание.

Имаха петнайсет минути да консумират брака си в каютата.

Едион още носеше официалните документи; у капитанката бяха останали копията.

Роуан стоеше на колене в пясъка от половин час и скиташе безмълвно по пътеките на бушуващите си мисли. Едион му правеше компания, вперил празен поглед в морето.

Роуан бе знаел.

Една част от него бе знаела, че Елин е другарката му. Но отбягваше мисълта от почит към Лирия, от страх. В Залива на Черепа скочи пред нея, защото дълбоко в себе си знаеше. Знаеше, че свещената връзка не би й позволила да нарани другаря си и че това можеше да е единствената сила, способна да я подтикне да си възвърне обратно контрола от Деанна. И дори след като му доказа, че е бил прав… Той отмести очи от доказателството, защото все още не се чувстваше готов, и го прокуди от съзнанието си.

Елин бе знаела с абсолютна сигурност. Знаела беше, че той е нейният другар. И не го бе притискала, не бе настоявала да го признае, защото го обичаше, а Роуан не се и съмняваше, че би предпочела да изтръгне собственото си сърце вместо да му причини болка и страдание.

Неговото Огнено сърце.

Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.

Неговата другарка.

А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег… ранена, кървяща.

За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.

Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.

Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.

Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.

Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.

Времето ни и бездруго е било назаем.

Елин не очакваше да й се притекат на помощ.

Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.

И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата — армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.

Вярвала бе, че няма да го види повече.

Но Роуан не можеше да се примири с това.

Отказваше да се примири.

Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя — него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.

Нямаше да се примири нито за миг.

Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.

Защото знаеше, че в този ден — точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.

Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му… В тях се четеше агония. И разкаяние.

Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.

Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.

Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.

Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.

Бори се — призова я, пускайки думите по връзката им. Връзката на единението им, която навярно се бе изтъкала още когато станаха каранам, скрити под огън, лед и надежда за по-светло бъдеще. — Бори се с нея. Идвам. Дори да ми отнеме хиляда години. Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря.

Отговориха му само сол, вятър и вода.

Роуан стана. И бавно се обърна към спътниците си.

Но вниманието им бе приковано към корабите, задаващи се откъм запад — откъм бойното поле. Корабите на братовчедите му, придружени от разредения флот на Ансел от Брайърклиф и трите кораба на Ролф.

Те обаче го накараха да застине на място.

Очите му привлече онзи, който тъкмо заобикаляше източния нос на брега — галера. Плаваше към тях, носена от призрачен, неестествено бърз вятър.

Роуан се приготви за предстоящото. Формата на неизвестния кораб беше чужда за всеки от флотовете. Но веднага загриза паметта му.

Един кораб се отцепи от тяхната армада и се понесе към брега. На борда му бяха Ансел от Брайърклиф и Енда.

Роуан и другите обаче наблюдаваха мълчаливо как непознатата галера преваля пенестите вълни и плъзва корем по пясъка.

Как моряците с маслинова кожа я издърпват навътре в плажа.

Широкоплещест младеж изскочи ловко от нея и морският бриз развя леко къдравата му тъмна коса.

Кожата му не излъчваше нито капка страх, докато крачеше към тях — дори за успокоение не посегна към изящния меч на хълбока си.

— Къде е Елин Галантиус? — попита леко задъхано непознатият, впервайки поглед в тях.

Акцентът му…

— Кой си ти? — изръмжа Роуан.

Но младежът вече беше достатъчно близо, че Роуан да види цвета на очите му. Тюркоазено — със сърцевина от злато.

Едион пророни сякаш в транс:

— Галан.

Галан Ашривер, коронован принц на Вендлин.

Като съзря принца воин, младият мъж отвори широко очи.

— Едион — рече дрезгаво с нещо като страхопочитание и скръб, изписана по лицето му. Ала побърза да прикрие и двете, възвръщайки си самонадеяния фасон, преди да попита отново: — Къде е тя?

Никой не му отговори. Едион зададе въпрос на свой ред.

— Какво правиш тук?

Галан сбърчи тъмни вежди.

— Очаквах да ви е уведомила.

— За какво? — попита твърде тихо Роуан.

Галан бръкна в джоба на износената си синя туника и извади намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш бе четено и препрочитано стотици пъти. Той го подаде безмълвно на Роуан.

Докато разгръщаше хартията, Роуан усети мириса й по нея. Едион надникна над рамото му.

Писмото на Елин до принца на Вендлин беше кратко. Свирепо. Големите букви се ширеха по страницата, сякаш едва бе сдържала гнева си.

ТЕРАСЕН ПОМНИ ЕВАЛИН АШРИВЕР.

А ТИ?

БИХ СЕ В МИСТВАРД ЗА ТВОЯ НАРОД.

ВЪРНИ МИ ПРОКЛЕТАТА УСЛУГА.

Писмото завършваше с координати на това място.

— Беше изпратено лично до мен — обясни кротко Галан. — Не до баща ми. Само до мен.

До армадата, която Галан управляваше — блокадоразбивач във войната срещу Адарлан.

— Роуан — обади се предупредително Лизандра.

Той проследи погледа й.

Но не до Ансел и Енда, които вече пристигаха, заобикаляйки отдалече Тринайсетте и вдигнали въпросително вежди към Галан.

А до малката групичка хора, облечени в бяло, появили се на дюните зад тях. Бяха оплескани с кал и видът им бе такъв, като че те също бяха прекосили блатата, за да стигнат дотук.

И Роуан се досети.

Досети се кои са, преди дори да са доближили плажа.

Ансел от Брайърклиф бе пребледняла, разпознавайки многопластовите им, свободни одежда. А когато високият мъж в средата свали качулката си, за да покаже бронзовото си лице със зелени очи, още младо и красиво, кралицата на Пустошта прошепна:

— Илиас.

Илиас, син на Немия господар на Тихите асасини, впери смаян поглед в Ансел и гърбът му се скова. Но Роуан пристъпи към него, привличайки вниманието му. Илиас присви очи. И също като Галан прокара преценяващ поглед по всички им, издирвайки златокосата жена, която не беше сред тях. Накрая се взря в Роуан, навярно усетил кой е оста, около която се въртеше групата им.

И попита с глас, прегракнал от немота.

— Идваме да изпълним дълга си към Селена Сардотиен… към Елин Галантиус. Къде е тя?

— Вие сте сесиз суикаст — поклати глава Дориан. — Тихите асасини от Червената пустиня.

Илиас кимна. И отново надникна към Ансел, която се обърна към Роуан, все още зашеметена от недоумение.

— Явно приятелката ни е изискала отплата не само от нас, но и от другите си длъжници.

И сякаш думите й бяха сигнал, защото още облечени в бяло фигури изпълниха дюните зад тях.

Десетки. Стотици.

Роуан се зачуди дали всеки един асасин от прочутата пустинна крепост не беше дошъл да изпълни дълга си към младата кралица. Само тяхната група беше достатъчно опасен легион.

А Галан…

Роуан се обърна към коронования принц на Вендлин.

— Колко си довел? — попита го той.

Галан се поусмихна в отговор и посочи към източния хоризонт.

Над чийто ръб вече изплуваха бели платна. Кораб след кораб, след кораб, всеки с кобалтовия флаг на Вендлин.

— Предайте на Елин Галантиус, че Вендлин не е забравил Евалин Ашривер — каза Галан на двама им с Едион. — Нито Терасен.

Едион падна на колене в пясъка, докато армадата на Вендлин се разгръщаше пред тях.

Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда. — Такова обещание беше дала Елин на Дароу. — Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани.

Така и беше направила. Беше удържала на всяка своя дума.

Роуан преброи корабите, прииждащи откъм хоризонта. Преброи и тези в собствената им армада. Добави и корабите на Ролф — и на мисенианците, които бе отишъл да свика от Севера.

— Свещени богове — пророни Дориан, докато армадата на Вендлин обгръщаше все повече и повече от морето пред тях.

Едион ридаеше мълчаливо и по лицето му се лееха сълзи. Къде са съюзниците ни, Елин? Тя бе преглътнала упрека му — преглътнала го беше, защото не бе искала да ги разочарова, в случай че планът й пропаднеше. Роуан сложи ръка на рамото му.

Всичко за Терасен, беше се зарекла в деня, когато им бе разкрила кроежите си да докопа богатствата на Аробин. И Роуан знаеше, че всяка нейна стъпка дотук, всеки план и замисъл, всяка тайна и рискована мисия…

Беше за Терасен. За тях. За един по-добър свят.

Елин Галантиус бе събрала армия, с която можеше не само да надвие Морат, но и да разтърси звездите.

Знаела бе, че няма да я поведе. Но въпреки това щеше да удържи на обещанието си към Дароу: Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен.

Освен това… ако Каол Уестфол и Несрин Фалик успееха да съберат войска на южния континент…

Едион най-сетне вдигна очи към него, разширени от същото прозрение.

Шанс. Съпругата му, другарката му им беше спечелила шанс за победа в тази война.

И не вярваше, че ще й се притекат на помощ.

— Галан?

Роуан застина като мъртвец от гласа, който отекна сред дюните. От златокосата жена, носеща кожата на възлюбената му.

Едион скочи на крака, готов да изръмжи, когато Роуан го стисна за ръката.

Лизандра, в облика на Елин, както им бе обещала, се понесе към тях с широка усмивка на лице.

Тази усмивка… Тя проби дупка в сърцето му. Лизандра беше овладяла усмивката на Елин — дяволитата й наслада, примесена с остра като бръснач жестокост.

Актьорската й игра, усъвършенствана в същата пъклена дупка, където и Елин бе шлифовала своята, беше безупречна, докато говореше с Галан. Докато говореше с Илиас, прегръщайки го като стара негова приятелка и облекчена съюзничка.

Едион трепереше до него. Но светът нямаше да долови разликата.

Съюзниците им, враговете им не биваше да узнават, че безсмъртният огън на Мала е бил отвлечен. Затворен в железен ковчег.

Галан попита жената, която мислеше за братовчедка си.

— Е, накъде?

Лизандра погледна него, после и Едион без нито следа от разкаяние, вина или съмнение по лицето си.

— На север. Към Терасен.

Стомахът на Роуан натежа като олово. Лизандра обаче извърна очи към него и каза с непоклатим, спокоен глас:

— Принце, искам да намериш едно нещо, преди да се присъединиш към силите ни в Севера.

Намери я, намери я, намери я, умоляваше го сякаш хамелеонката.

Роуан кимна, останал без думи. Лизандра го хвана за ръката и я стисна в знак на благодарност — любезно, сдържано сбогуване между кралица и консорта й; сетне отстъпи от него.

— Хайде — обърна се към Галан и Илиас, привиквайки ги с ръка към пребледнялата Ансел и свъсения Енда. — Налага се да обсъдим някои неща, преди да потеглим.

И отново останаха в тесен кръг.

Едион, отпуснал ръце до тялото си, ту ги свиваше в юмруци, ту ги отваряше, загледан в хамелеонката, която, облякла кожата на Елин, водеше съюзниците им към плажа. За да ги остави насаме.

Имаха армия, която да поведат към Морат, с която да се бият за победата…

Зад гърба му се долови шумолене в пясъка и Лоркан се появи от едната му страна.

— Ще дойда с теб. Ще ти помогна да я измъкнеш.

— Ще я намерим заедно — обади се дрезгаво Гавриел.

Чувайки думите на баща си, Едион изтръгна очи от Лизандра. Но си замълча — не му беше продумал, откакто бяха акостирали.

Елида ги доближи с накуцване и изрече със също толкова пресипнал глас:

— Заедно. Отиваме заедно.

Лоркан погледна преценяващо наследницата на Перант, но тя умишлено го пренебрегна. Очите му просветнаха, когато каза на Роуан:

— Фенрис е с нея. Ще усети, че сме тръгнали по дирите й, и ще се постарае да ни оставя следи.

Стига Майев да не заключеше и него. Но Фенрис се съпротивляваше на кръвната клетва още от деня, в който я бе положил. И ако сега само той стоеше между Каирн и Елин… Роуан не си позволи да се замисля за Каирн. За онова, което Майев вече му беше заповядала да направи и което предстоеше. Фенрис щеше да се бори за Елин. И Елин щеше да се бори за себе си.

Елин не знаеше какво е примирение.

Роуан се обърна към Едион и воинът принц отмести вниманието си от Лизандра, колкото да отвърне на погледа му. Веднага разбра посланието в него и сложи ръка върху дръжката на Меча на Оринт.

— Аз тръгвам на север. С нея. За да ръководя войските, да се уверя, че всичко върви по план.

Роуан стисна китката му.

— Редиците ни трябва да удържат. Спечели ни колкото можеш повече време, братко.

Едион сключи пръсти около неговата с пламнали очи. Роуан знаеше колко го боли. Но ако светът вярваше, че Елин се завръща на север, то поне един от генералите й трябваше да е до нея, за да командва армията й. А тъй като Гибелният легион се подчиняваше на Едион…

— Върни ни я, принце — каза той на Роуан с пресеклив глас. — Доведи я у дома.

Роуан задържа погледа на своя събрат и кимна.

— Ще се видим пак. С всички вас.

Не си пиля дъха да увещава генерала, че трябва да прости на хамелеонката. Самият той не знаеше какво да мисли за плана на Елин и Лизандра. Каква роля очакваха той да изиграе в него.

Дориан пристъпи напред, но надникна към Манон, която се взираше в морето, сякаш знаеше накъде е отплавал корабът на Майев, прикрит от същата мантия, с която бе обгърнала Фенрис и Гавриел в Залива на Черепа — с която бе скрила армадата си от очите на Ейлве.

— Вещиците политат на север — заяви Дориан. — И аз тръгвам с тях. За да видя дали мога да сторя онова, което се иска от мен.

— Остани с нас — предложи му Роуан. — Ще намерим начин да се справим с ключовете, Ключалката и боговете… с всичко.

Дориан поклати глава.

— Ако вие тръгвате след Майев, ключовете трябва да са възможно най-далеч. Ако успея да намеря третия… Така ще съм ви по-полезен.

— И вероятно ще умреш — намеси се остро Едион. — Ние потегляме към кървавите бойни полета на Севера, но ти се впускаш в още по-големи опасности. Морат ще ви чака.

Роуан му стрелна предупредителен поглед. Генералът обаче нехаеше. Не, в момента сновеше по опасен остър ръб, който лесно можеше да стане смъртоносен. Особено при положение че Дориан имаше пръст в раздялата им с Елин.

Кралят на Адарлан отново надникна към Манон, която му се усмихна леко. И усмивката смекчи лицето й, накара го да оживее.

— Няма да позволя да умре — рече вещицата и плъзна поглед по всички им. — Тръгваме да търсим крочаните, да съберем войската им, каквато и да е тя.

Вещерска армия, която щеше да се изправи срещу легионите на Железни зъби.

Надежда — безценна, крехка надежда се пробуди в кръвта на Роуан.

Манон просто кимна за сбогом и се заизкачва по скалата към сестринството си.

Роуан пък кимна на Дориан, който обаче сведе глава в поклон — не просто жест между приятели, а между крале.

Принц-консорт, хрумна му да се поправи. Беше неин принц-консорт.

Макар и да се беше омъжила за него, за да му даде законното право да спаси Терасен и да го издигне от прахта. Да командва армиите, които им бе набавила на цената на всичко.

— Като изпълним мисията си, ще дойда при вас в Терасен, Едион — заяви кралят на Адарлан. — Кълна се, Роуан, че когато се върнете, когато и двамата се върнете, ще има за какво да се борите.

Едион като че ли се замисли. Претегли думите и изражението по лицето му. После пристъпи напред и прегърна краля. Бърза, груба прегръдка, която учуди Дориан, но поне скръбта в очите на генерала бе стихнала леко. Той сведе мълчалив поглед към Дамарис, прибран в ножницата на Дориан. Мечът на първия и най-велик крал на Адарлан. Едион като че ли съпостави древното оръжие с носителя му. И накрая кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. Въпреки това Дориан повтори жеста в знак на благодарност.

След като генералът закрачи към корабите, умишлено заобикаляйки Лизандра — Елин, която се помъчи да го заговори, Роуан попита краля:

— Вярваш ли на вещиците?

Той кимна.

— Ще ви оставят два от уивърните си да бранят кораба ви до крайбрежието на континента. После ще се върнат при нас, а вие ще продължите накъдето… накъдето е нужно.

Майев можеше да я е отвела къде ли не, да е прехвърлила кораба си с магия в другия край на света.

— Благодаря ти — каза Роуан на Дориан.

— Не благодари на мен — усмихна се кралят. — Благодари на Манон.

И ако оцелееха, ако си върнеше Елин, щеше да й благодари.

Прегърна Дориан, пожела му успех и го изпрати с поглед нагоре по дюната, до белокосата вещица, която го чакаше там.

Лизандра вече даваше инструкции на Галан и Илиас как да натоварят двестате Тихи асасина на вендлинските кораби, докато Едион слушаше със скръстени ръце. Ансел беше потънала в разговор с Ендимион, който като че ли не знаеше как да подходи към червенокосата кралица с вълча усмивка. Ансел обаче, изглежда, нямаше търпение да повилнее. На Роуан му се искаше да намери време да благодари на всички тях — на Енда и на всеки от братовчедите си.

Бяха готови за отчаяния си набег към Севера. Точно както го бе замислила Елин.

Нямаше да си дадат нито почивка, нито време. Не разполагаха с нито миг за губене.

Уивърните заразмахваха криле. Дориан се качи на седлото зад Манон и я хвана през кръста. Вещицата каза нещо, което го накара да се засмее. Искрено.

Той вдигна ръка за сбогом и видимо изтръпна, щом Абраксос излетя.

Последваха го още десет уивърна.

Ухилената златокоса вещица Астерин и една от сестрите й на име Бриар — стройна, с черна коса и зелени очи — чакаха Гавриел, Лоркан и Елида, яхнали уивърните си. За да ги отведат до кораба, с който щяха да поемат по море.

Лоркан понечи да спре Елида, докато вървеше към уивърна на Астерин, но тя не му обърна внимание. Дори не го погледна, преди да поеме ръката на Астерин, която я вдигна на седлото. И макар Лоркан да го прикриваше добре, Роуан долови съкрушението по каленото му от вековни изпитания лице.

Когато излетяха, Гавриел изруга уплашено от мястото си зад златокосата вещица, а Роуан се заизкачва бавно по пясъчния хълм, закрепвайки древната ножница на Голдрин за портупея си.

Окървавената й риза още се търкаляше на билото му до локвата от кръвта й, просмукваща се в пясъка. Не се и съмняваше, че Каирн я е оставил нарочно.

Роуан се наведе да я вземе и прокара палци по мекия й плат.

Вещиците вече изчезваха на хоризонта; спътниците му достигаха кораба си, а останалите товареха по лодките армията, призована от другарката му.

Роуан доближи ризата до лицето си, вдиша мириса й. И почувства как нещо потрепна в него — усети връзката им.

Той пусна ризата и остави вятъра да я отнесе навътре в морето, надалеч от това окървавено място, смърдящо на болка.

Ще те намеря.

Сетне се преобрази, излетя в небето и се понесе по стремглавия, свиреп вятър, който сам бе призовал. Лазурното море се ширеше от дясната му страна, а зеленикавосивкавата плетеница на блатата — от лявата. Докато се сливаше с вятъра, следвайки приятелите си, които летяха успоредно на крайбрежието, Роуан запечати мириса й и кроткия трепет на връзката им в паметта си.

Кроткият трепет, който можеше да се закълне, че е доловил в отговор — досущ като пърхащото сърце на жив въглен.

И с разтърсващ света писък принц Роуан Белотрън Галантиус, консорт на кралицата на Терасен, тръгна да издирва съпругата си.