Сара Дж. Маас
Империя на бури (42)

40

Пушекът жилеше очите на Елида през по-голямата част от сивкавото задушно утро.

Просто полета, оставени на угар, твърдеше Моли, за да се обогати пръстта с пепел за следващата реколта. Сигурно горяха на километри от тях, но бурният северен вятър, духащ към дома, към Терасен, разнасяше дима и прахта.

Те обаче не пътуваха към Терасен. Придвижваха се на изток, право към брега.

Скоро тя трябваше да потегли на север. Бяха минали през един град — само един, а и на жителите му вече им беше омръзнало от странстващи карнавали и изпълнители. Макар и нощта да беше далеч, Елида знаеше, че вероятно щяха да заработят само колкото да покрият разходите си.

Засега беше привлякла едва четирима клиенти в малката си палатка, повечето млади мъже, искащи да узнаят кои от местните момичета ги харесват, и то без дори да им прави впечатление, че Елида — под дебелия пласт грим по лицето си — не беше по-възрастна от тях самите. Всичките се разотидоха, когато приятелите им профучаха край палатката и им подшушнаха през нашарените със звезди крила на входа й, че един хвърляч на мечове изнасял страхотно представление и ръцете му били почти колкото дънери.

Елида изръмжа от яд — и заради безмозъчните младежи, които хукнаха така, а единият и без да си плати, и задето Лоркан й крадеше клиентите.

Изчака цели две минути, преди да изскочи от палатката, закачайки нелепия тюрбан, който Моли бе настояла да сложи на главата й. Перна ядосано връвчиците с маниста и талисмани, висящи от сводестия му връх, и едва не се препъна в кървавочервената си роба, забързана да види за какво е цялата гюрултия.

Щом младите мъже от града бяха впечатлени от мускулите на Лоркан, кой знае как им се дивяха младите жени.

И по-възрастните, осъзна Елида, и реши да не се промъква през многолюдната тълпа, струпана пред импровизираната сцена, на която Лоркан жонглираше с мечове и ножове и ги мяташе по мишени.

Той не беше изпълнител по природа. Даже имаше наглостта да изглежда отегчен, дори намръщен.

Но компенсираше липсата си на чар с голото си от кръста нагоре, лъснало от олио тяло. И свещени богове…

Лоркан караше младежите, които бяха посетили палатката й преди малко, да приличат на деца.

Балансираше и хвърляше оръжията си така, сякаш бяха перца, и Елида имаше чувството, че просто следва ежедневната си тренировка. Въпреки това тълпата възклицаваше на всяко завъртане, на всяко мятане и улавяне и в купата на ръба на сцената продължаваха да дрънчат монети.

Тъмната му коса като че ли поглъщаше светлината от горящите факли край него, а ониксовите му очи гледаха безизразно. Елида се питаше дали не си представя как избива всички зрители, точещи лиги по него като кучета по кокал. И не го винеше.

Струйка пот се търкулна през къдравите тъмни косъмчета по изваяните му гърди. Елида проследи с леко омагьосан поглед лъкатушещия път на капката надолу по мускулестите извивки на корема му. И по-надолу.

Същата си като всички въздишащи жени наоколо, смъмри се тя и пое към палатката си, когато Моли отбеляза до нея:

— Съпругът ти може просто да си седи на сцената и да кърпи чорапите ти, но жените пак ще пръскат пари за възможността да го позяпат.

— Така им въздействаше, където и да ходехме с бившата ни трупа — излъга Елида.

Моли изцъка с език.

— Имаш късмет — изшушука тя в момента, в който Лоркан хвърли меча си високо във въздуха и хората ахнаха, — че още те гледа така.

Елида се зачуди дали Лоркан изобщо би я погледнал, ако разбереше как се казва, коя е и какво носи. Всяка нощ спеше на пода в палатката им — не че тя му беше предложила шалтето. Обикновено се прибираше, след като тя потънеше в сън, и излизаше, преди да се е събудила. Нямаше представа с какво се занимава — сигурно тренираше, щом тялото му беше… такова.

Лоркан хвърли три ножа във въздуха и се поклони на публиката без нито капка смиреност и актьорска жизнерадост. Почитателите му ахнаха отново, вперили очи в ножовете, които вече летяха към открития му гръбнак.

Но той се завъртя с ловко и красиво движение, улавяйки и трите един по един.

Тълпата избухна в овации, а Лоркан отправи равнодушен поглед към купата с монети.

Още медни — и няколко сребърни — заваляха като звънък дъжд.

Моли се засмя гърлено.

— Копнежът и страхът са способни да развържат всяка кесия. — После стрелна укорително Елида. — А ти не трябва ли да си в палатката си?

Без да й отговори, Елида тръгна към палатката и можеше да се закълне, че усети как очите на Лоркан се впиват в нея, в тюрбана и множеството й маниста, в дългата широка роба. Тя обаче просто се върна на работното си място и изтърпя още шепа млади мъже и няколко момичета, разпитващи за любовния си живот, преди отново да остане сама в глупавата палатка, чийто мрак бе нарушен единствено от окачените по тавана й кристални сфери с малки свещички вътре.

Вече чакаше Моли да обяви с крясък, че карнавалът е към своя край, когато Лоркан влезе в палатката, бършейки лицето си с парче плат, което определено не беше ризата му.

— Сигурно се досещаш, че Моли ще те умолява да останеш — рече Елида.

Той седна в сгъваемия стол пред кръглата й маса.

— Това професионалното ти предсказание ли е?

Тя перна връвчицата с маниста, люлееща се пред очите й.

— Да не би да си продал ризата си?

Лоркан й се ухили дивашки.

— Съпругата на един земеделец ми даде десет медни монети за нея.

— Отвратително — намръщи се Елида.

— Парите са си пари. Но предполагам на теб не ти се налага да мислиш за това, като се има предвид колко злато имаш.

Тя задържа погледа му, без да си придава любезен фасон.

— Рядко те виждам в толкова добро настроение.

— Сигурно е защото две жени и един мъж ми предложиха място в леглото си тази нощ.

— Тогава какво правиш тук?

Въпросът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала.

Той плъзна очи по висящите сфери, тъкания килим, черната покривка и ръцете й, белязани, мазолести и малки, стиснали ръба на масата.

— Не бих ли осуетил ролите ни, ако избягам с някоя друга? Всички ще очакват да ме изхвърлиш от палатката, да си съкрушена и бясна до края на дните си тук.

— По-добре се позабавлявай — отвърна тя. — И бездруго скоро си тръгваш.

— Ти също — напомни й той.

Елида потупа с пръст по покривката и мазолестата й кожа закачи грубата материя.

— Какво има? — попита той. Звучеше така, сякаш вежливостта му създаваше неудобство.

— Нищо.

Но не беше нищо. Много добре знаеше защо отлага момента, в който трябваше да потегли на север, неизбежната раздяла с трупата, както и последната, самотна отсечка от пътешествието си.

Не се изявяваше добре дори в пропаднала карнавална трупа. Какво, по дяволите, очакваше да прави в кралския двор на толкова могъщи владетели, особено при положение че не можеше да чете? Елин унищожаваше крале и спасяваше градове, а тя самата как възнамеряваше да се покаже достойна? Перейки дрехите им? Или миейки чинии?

— Мериън — рече грубо Лоркан.

Тя вдигна поглед, изненадана, че още е пред нея. Тъмните му очи бяха неразгадаеми в сумрака.

— Доста млади мъже не можеха да откъснат поглед от теб тази вечер. Ти защо не се позабавлява с тях?

— Защо? — озъби се тя.

Мисълта някой непознат да я докосва, някой безлик, безименен мъж да я опипва в мрака…

Лоркан застина. И попита с умишлено спокоен глас:

— Да не би в Морат някой да те е…

— Не. — Елида знаеше какво има предвид. — Не, не се стигна дотам. — Но като си спомнеше как онези мъже я бяха докосвали, бяха се присмивали на голотата й… Затова прокуди спомена. — Никога досега не съм била с мъж. Не съм имала нито възможност, нито желание.

Той килна глава настрани и тъмната му, копринена коса се люшна пред лицето му.

— Да не би да предпочиташ жени?

Тя примигна насреща му.

— Не. Не мисля. Не знам какво предпочитам. Пак ти казвам, никога не съм… Никога не съм имала шанса да изпитам подобно нещо.

Не знаеше какво е страст. Нито пък как и защо бяха стигнали до тази тема.

— Защо?

И заради огромното внимание, което й отделяше, заради погледа, който стрелна към начервените й устни, на Елида й се прииска да му разкаже. За кулата, за Върнън, за родителите си. Защо, за да изпита някога страст, трябваше първо да се довери толкова категорично на човека до себе си, че всички ужаси от миналото й да избледнеят, да се убеди, че той ще се бори с нокти и зъби за свободата й и никога няма да я заключи, нарани или изостави.

Тя отвори уста. И в този миг започнаха писъците.

* * *

Лоркан не проумяваше какво прави в нелепата ясновидска палатка на Мериън. Трябваше да се измие, да се изчисти от потта и олиото, както и от чувството, оставено му от всички онези лепкави погледи.

Но беше забелязал Мериън в публиката към края на скапаното си представление. Не я беше виждал по-рано вечерта, преди да си сложи тюрбана и да облече виненочервената роба, но… дали от грима, от чернилото около очите й, от това, че червените й устни караха устата й да изглежда като пресен плод — не знаеше защо, но… привлече интереса му.

Направи му впечатление, че и останалите мъже я гледаха. Някои направо я зяпаха с удивление и лъст по лицата си, докато Мериън, в пълно неведение, стоеше най-отзад и наблюдаваше изпълнението му.

Беше красива. След няколко седмици на добра храна и сигурност, ужасеното, измършавяло момиче вече разкриваше истинската си красота. Лоркан сложи край на представлението си по-скоро, отколкото бе възнамерявал първоначално, но като я потърси отново с очи, нея вече я нямаше.

Той проследи мириса й като някое куче през тълпата и я намери в жалката й палатка.

В тъмната й вътрешност, осветена само от няколко висящи кълба, с тюрбана, всичките маниста и тъмночервената роба… беше същинско олицетворение на истинския оракул. Спокойна, прелестна… и съвършено забранена.

И така вглъбено се хулеше, задето не можеше да откъсне поглед от сочната й, греховна уста, докато му признаваше, че е недокосната, че не усети нищо нередно, преди да се разразят писъците.

Но не защото беше зает да си представя какви звуци биха се ронели от плътните й устни, ако съвсем бавно, нежно я запознаеше с изкуството на плътските удоволствия.

Внезапното нападение вероятно беше начинът, по който Хелас му казваше да държи оная си работа в гащите и да укроти мръсното си подсъзнание.

— Скрий се под някой фургон и стой там! — нареди й той и изхвърча от палатката.

Не изчака да види дали ще се подчини. Мериън беше умна, знаеше, че има по-голям шанс да оцелее, ако го послуша и намери укритие.

Лоркан освободи силата си из потъналия в паника карнавал — тъмна, страховита вълна, която се разля напред, после се върна да му покаже какво е доловила. И дарбата му ликуваше, задъхана от нетърпение, а това значеше само едно: смърт.

В единия край на полето започваха покрайнините на малкото градче. А в другия имаше гора и безкрайна нощ — и криле.

Гигантски, жилести силуети се спуснаха от небесата — магията му разпозна четири. Четири илкена, които кацаха по земята с извадени нокти и оголени кръвожадни зъби. Ципестите им криле ги обозначаваха като различен вид от онези, които ги бяха погнали в Оуквалд. Различен вид — или усъвършенствана форма на и бездруго брутален ловец.

Хората търчаха с писъци към града, към прикритието на тъмните полета.

Онези далечни огньове не бяха дело на земеделци, не бяха просто горящи стърнища.

Някой ги беше запалил, за да обгърне с димна завеса небето, да прикрие мириса на зверовете. От него. И от всички други воини със свръхестествени дарби.

Мериън. Издирваха Мериън.

Карнавалът тънеше в хаос, конете цвилеха и скачаха. Лоркан се спусна към мястото в центъра на лагера, където бяха кацнали четирите илкена — точно където бе изнасял представлението си преди броени минути, — и пристигна навреме да зърне как единият напада произволен млад мъж и го прекатурва по гръб.

Докато младежът викаше имената на богове, които нямаше да отговорят, илкенът се наведе над него, изваждайки един от дългите си нокти, и разпори корема му с плавно движение. Нещастникът още крещеше, когато чудовището зарови безформеното си лице в него и запирува с вътрешностите му.

— Хиляди проклятия, какви са тези твари? — извиси глас Омбриел с дълъг меч в ръка. Хватката й му подсказваше, че знае как да го използва.

Ник дотърча зад нея с грохотни стъпки, стиснал два недодялани, почти ръждясали ножа в месестите си ръце.

— Моратски зверове — отвърна сбито Лоркан. Ник гледаше учудено ножа и брадвата в ръцете му, но Лоркан не си направи труда да се преструва на простичък човек от пустошта, непохватен с подобни оръжия, а добави със студен воински тон: — Преодоляват повечето видове магически защити и ако искате да ги спрете, трябва да им отсечете главите.

— Но те са високи почти три метра — рече Омбриел с пребледняло лице.

Лоркан ги остави на размишленията и страховете им и влезе в кръга светлина в сърцето на лагера, докато четирите илкена приключваха с младежа, който още беше жив и молеше безгласно за помощ.

Лоркан запрати магията си към него и можеше да се закълне, че прочете благодарност в очите му, когато смъртта го целуна за поздрав.

Илкените вдигнаха глави едновременно и изсъскаха тихо. От зъбите им се стичаше кръв.

Лоркан задълба в силата си, подготвяйки се поне да ги разсее и обърка с нея, ако наистина се окажеха напълно неуязвими от магия. Така може би Мериън щеше да избяга. Илкенът, който бе разпорил корема на мъжа, заговори на Лоркан с присмех, посипан върху сивия му език.

— Ти ли си главатарят?

— Да — отвърна кратко той.

Въпросът на съществото му казваше достатъчно. Не знаеха кой е, нито че помагаше на Мериън да се измъкне.

Четирите илкена се усмихнаха.

— Търсим едно момиче. Тя уби един от нашите. И няколко други.

Обвиняваха нея за смъртта на илкена, който той беше погубил преди седмици? А може би просто го използваха като оправдание за собствените си планове?

— Проследихме я до моста на Акантус… Може да се крие тук сред хората ти — оголи зъби съществото.

Лоркан се надяваше Ник и Омбриел да си замълчат. Ако дори понечеха да ги разкрият, щеше да използва брадвата в ръцете си.

— Проверете в някой друг карнавал. Нашата трупа е в този състав от месеци насам.

— Момичето е дребно — продължи съществото и плашещо човешките му очи просветнаха. — И куца с единия крак.

— Не познаваме такова момиче.

Щяха да я издирват до всички краища на света.

— Тогава нареди хората си пред нас, за да… преценим сами.

Щяха да ги накарат да вървят пред тях. Да ги огледат от глава до пети. И да търсят сред тях тъмнокосо момиче с осакатен крак и каквито други отличителни белези им беше описал чичо й.

— Всички се разбягаха от страх. Кой знае, може да се върнат чак след дни. Но повтарям — добави Лоркан, повдигайки леко брадвата си, — никой от кервана ми не отговаря на вашето описание.

Зад него Ник и Омбриел мълчаха и вонята на ужаса им се набиваше в ноздрите му. Със силата на волята си заповяда на Мериън да остане в скривалището си.

Илкенът се усмихна — по-противна усмивка Лоркан не беше съзирал през всички векове на живота си.

— Имаме злато. — Съществото до него наистина носеше пълна кесия на колана си. — Казва се Елида Локан. Чичо й е лордът на Перант. Ще те възнагради богато, ако я предадеш.

Думите му цапардосаха Лоркан като камъни. Мериън — Елида го беше… лъгала. Спотаила бе тайната си дори от неговото обоняние, беше използвала достатъчно истини и собствения си искрен страх, за да замаскира мириса…

— Не познаваме момиче с такова име — повтори Лоркан.

— Жалко — пророни звярът. — Защото, ако беше при вас, просто щяхме да я вземем и да си тръгнем. При това положение обаче… — Илкенът се усмихна на тримата си спътници и те разтърсиха тъмните си криле. — Излиза, че сме прелетели такова разстояние за нищо. И сме много гладни.