Сара Дж. Маас
Империя на бури (12)

10

Елида Локан стоеше пред същество, родено от кошмарите на мрачен бог.

То се издигаше в другия край на поляната, вкопало хищнически нокти в глинестата горска почва.

— Ето къде си била — изсъска чудовището през зъби, по-остри от резците на щука. — Ела с мен, момиче, и ще те даря с бърз свършек.

Лъжи. Виждаше как я оглежда, как извива нокти, като че вече усещаше мекия й корем под тях. Беше се явило на пътя й като от облак нощ, присмивайки се на писъка й. Тя вдигна ножа с разтреперана ръка.

Съществото стоеше като човек — говореше по човешки. А очите му… Съвършено бездушни, но формата им… И те бяха човешки. Чудовищни — що за кошмарно въображение бе съчинило подобно страшилище?

Знаеше отговора.

Помощ. Трябваше й помощ. Но онзи мъж от потока навярно беше посрещнал смъртта си в ноктите на другите зверове. Питаше се колко ли време го беше бранила магията му.

Съществото пристъпи към нея, мускулестите му крака скъсиха разстоянието прекалено бързо. Тя заотстъпва към гората, в посоката, откъдето беше дошла.

— И кръвта ти ли е сладка като лицето ти, момиче?

Сивкавият му език опита въздуха помежду им.

Мисли, мисли, мисли.

Какво би сторила Манон пред такова същество?

Манон, припомни си тя, беше надарена със свои собствени остри нокти и зъби.

Но едно мъничко гласче прошепна в ухото й: Ти също. Използвай дарованията си.

Съществуваха и други оръжия, освен онези, изковани от желязо и стомана.

Макар коленете й да трепереха, Елида вдигна брадичка и погледна звяра в черните му, човешки очи.

— Внимателно — предупреди го тя, понижавайки глас до дълбоката дрезгавост, с която Манон често плашеше околните. Елида бръкна в джоба на палтото си, извади парчето камък и го стисна в юмрука си, за да призове онази неземна сила да изпълни поляната, света. Молейки се съществото да не надзърне към ръката й, да не попита какво държи, тя провлачи самоуверено: — Нали не смяташ, че Мрачният крал ще те посрещне радушно, ако ме нараниш? — Тя го изгледа отвисоко. Или доколкото можа от мястото си поне на метър под него. — Изпратена съм да търся момичето. Не ми се пречкай.

В този момент съществото като че ли забеляза кожените й бойни одежди.

Сякаш долови странния, особен мирис на камъка.

И се поколеба.

Елида задържа маската на студена неприязън върху лицето си.

— Изчезни от погледа ми.

Едва не повърна, тръгвайки към него към сигурна смърт. Въпреки това продължи уверено с дръзката походка на Манон. Докато го подминаваше, намери сили да впери очи в отвратителното му прилепово лице.

— Предай на спътниците ти, че ако отново ми попречите, лично ще съставя развлекателната ви програма в подземията на Морат.

В очите му продължи да танцува колебание — редом с искрен страх. Думите й бяха просто сполучлива догадка от дочутото в крепостта. Дори не смееше да си помисли какво се случваше там, за да накара страшилище като това да затрепери.

Елида беше на пет стъпки от съществото, крачейки с острото съзнание, че гръбнакът й бе напълно изложен на кръвожадните му нокти и зъби, когато то попита:

— Защо бягаше от нас?

Без да се обърне, тя процеди с ледения, злобен глас на Манон Черноклюна:

— Не отговарям на въпросите на нисшестоящи твари. Вече прекъснахте мисията ми и ранихте глезена ми с безсмислената си атака. Моли се да не помня лицето ти, щом се върна в крепостта.

Разбра къде е допуснала грешка в мига, в който звярът вдиша през зъби.

Въпреки това продължи напред с изопнат гръб.

— Какво съвпадение — провлачи съществото, — че и плячката ни е със същия недъг.

Анийт да й е на помощ! А сигурно дори не беше забелязало куцането й до този момент. Глупачка. Глупачка.

Бягството нямаше да й помогне, само щеше да увери съществото в правотата му. Затова спря, сякаш нервите й се бяха изчерпали, и извърна бясно лице към него.

— Какви ги бръщолевиш?

Съвършена самоувереност, съвършена ярост.

Чудовището отново се поколеба. Един шанс — имаше само един шанс. Скоро щеше да схване, че го е изиграла.

Елида задържа погледа му. Беше като да се взира в очите на мъртва змия.

После процеди със смъртоносния тих глас, така любим на вещиците:

— Не ме принуждавай да ти показвам какво сложи в мен Негово Мрачно Величество на онази маса в подземието.

Сякаш в отговор камъкът в ръката й запулсира и Елида можеше да се закълне, че измежду пръстите й заструи мрак.

Съществото потрепери и предприе крачка назад.

Без да се замисля какво държи в ръката си, Елида го изгледа злобно и продължи по пътя си.

Извървя около километър, преди гората отново да зашумоли оживено край нея.

Тогава падна на колене и повърна.

От стомаха й излезе само жлъчка и вода. Толкова бе заета да бълва стомашни сокове от страх и облекчение, че не усети някой да я доближава, докато не стана твърде късно.

Широка ръка стисна рамото й и я завъртя.

Тя извади кинжала си, но прекалено бавно. Същата ръка я пусна, за да бутне ножа на тревата.

Елида се озова пред омърсеното лице на мъжа от потока. Не, не омърсено. Оплискано с воняща черна кръв.

— Как? — смая се тя, отстъпвайки назад.

— Първо ти — озъби й се непознатият и кимна рязко към гората зад тях.

Тя проследи погледа му. Но не зърна нищо.

Като върна очи към суровото му лице, до гърлото й студенееше острието на меч.

Тя опита да му се измъкне, но мъжът стисна ръката й и впи стоманата още по-надълбоко в кожата й.

— Защо миришеш като една от тях? Защо те преследват?

Добре че беше прибрала камъка в джоба си, иначе можеше да му покаже. Опасяваше се обаче, че движението ще го подтикне към атака, а и малкото гласче й нашепваше да крие камъка.

Затова му предложи друга истина.

— Защото прекарах последните няколко месеца в Морат сред тази миризма. Издирват ме, понеже успях да избягам. Тръгнала съм на север, там е най-безопасно.

Той свали меча с едно светкавично движение и поряза ръката й. Просто драскотина, която й причини само безобидна болка.

Пред очите на двамата червената й кръв плисна и закапа по земята.

И този отговор му стигаше.

— Можеш да ми викаш Лоркан — обяви, макар и да не го беше питала.

Сетне я преметна през широкото си рамо като чувал с картофи и хукна.

За секунди Елида се увери в две неща: че останалите същества — колкото и да бяха — явно ги следваха, и то бързо. Изглежда, че бяха разбрали, че се е измъкнала с хитрост. И че мъжът, летящ като вятъра сред древните дъбове, беше полуелф.

* * *

Лоркан препускаше през гората и дробовете му гълтаха жадно от задушния въздух. Преметнато през рамото му, момичето дори не мрънкаше, докато стопяваха километрите. Беше пренасял багажи, по-тежки от нея, през цели планински вериги.

Забави крачка чак когато силата му започна да гасне, изразходвана по-бързо заради магията, която му се беше наложило да използва, за да се пребори с вродената устойчивост на трите илкена към нея и да ги впримчи в смъртна хватка. Накрая уби два от тях, а третия прикова за достатъчно време, че да догони момичето.

Беше му провървяло.

Оказваше се, че момичето е умница.

Спря плавно и я остави на земята достатъчно грубо, че да я заболи раненият глезен. Кръвта й беше червена вместо смърдящата чернилка на обсебените от Валг, но това не обясняваше как бе смогнала да усмири илкена.

— Къде отиваме? — попита тя и свали раницата си, за да извади облечена в кожа манерка.

Лоркан зачака сълзите и молитвите, и жалбите й. Но тя просто развъртя капачката и отпи голяма глътка вода. После, за негова изненада, предложи и на него.

Той не прие. А тя просто отпи отново.

— Отиваме към края на гората, към река Акантус.

— А къде… къде сме сега?

Колебанието й му казваше достатъчно: беше се замислила дали да рискува с въпрос, разкриващ уязвимостта й… но в крайна сметка бе решила, че отчаяно се нуждае от отговора.

— Как се казваш?

— Мериън — отвърна, а сетне впи очи в него с такава нетрепваща решимост, че той килна глава.

Ясно. Отговор за отговор.

— Намираме се в сърцето на Адарлан. Беше на един ден път от река Ейвъри.

Мериън примигна. Стана му чудно дали изобщо е знаела, дали се е замислила как ще прекоси бурната река, потапяла кораби с възможно най-опитните капитани.

— Продължаваме ли да бягаме, или може да поседна малко? — попита тя.

Той се ослуша за опасности, след това посочи с брадичка.

Мериън въздъхна и седна върху покритата с мъх и корени земя. Очите й го заоглеждаха.

— Мислех, че всички елфи са мъртви. Дори полуелфите.

— Аз съм от Вендлин. А ти — вдигна леко вежди той — си от Морат.

— Не съм от Морат. Избягах от Морат.

— Защо? И как?

Присвитите й очи му казаха достатъчно: тя бе наясно, че още не й вярва напълно, независимо че бе видял червената й кръв. Но вместо да му отвърне, се приведе над краката си, за да развърже връзките на единия си ботуш. Пръстите й трепереха леко, но се справи; събу ботуша, свали чорапа и нави крачола на кожения си панталон, разкривайки…

По дяволите! Виждал бе предостатъчно осакатени тела през живота си, самият той бе осакатил предостатъчно, но почти никой не изоставяше травмата си така. Кракът на Мериън представляваше грозен набор от белези и изкривени кости. А точно над уродливия й глезен личаха още незаздравелите рани от окови.

Тя пророни тихо:

— Съюзниците на Морат обикновено са цели. Тъмната им магия лесно цери недъзите, а такива определено не са им нужни.

Ето защо беше стигнала толкова далеч с куцане. Имаше го от години, ако се съдеше по цвета на белезите.

Мериън спусна крачола си, но остави стъпалото си голо, за да го разтрие, и изсъска през зъби.

Той седна на един паднал дънер на няколко крачки от нея и свали раницата си, за да бръкне в нея.

— Разкажи ми каквото знаеш за Морат — нареди и й хвърли кутия с мехлем от Доранел.

Момичето я загледа и проницателните й очи веднага навързаха кой е, откъде идва и какво съдържаше кутията. Щом впери взор в лицето му, кимна в мълчалив знак, че приемаше предложението му: облекчение от болката в замяна на отговори. Тя развинти капака и на Лоркан му направи впечатление как отвори леко уста, вдишвайки силния аромат на билките.

Болка и наслада затанцуваха по лицето й, докато втриваше мехлема в старите си рани.

А през това време говореше.

Разказът му за въздушната кавалерия от Железни зъби, за Водачката на Крилото и Тринайсетте, за армиите, лагеруващи около планинската крепост, за местата, където денонощно отекваха писъци, за безчетните ковачници и работилници. Описа и бягството си: без всякакво предупреждение, незнайно как, дворецът се беше взривил. Възползвайки се от случая, Мериън се беше предрешила като вещица, грабнала беше една от раниците им и беше избягала. В настъпилия хаос никой не я беше погнал.

— Бягам от седмици — добави тя. — А очевидно съм взела едва половината разстояние.

— Накъде?

Мериън погледна на север.

— Към Терасен.

Лоркан потисна ръмженето, надигнало се в гърлото му.

— Не пропускаш нищо.

— Имаш ли новини? — попита го с тревожен поглед тя.

— Не — сви рамене Лоркан. Тя спря да разтрива крака и глезена си. — Какво ще търсиш в Терасен? Семейството си?

Не я попита защо са я отвели в Морат. Нямаше особено желание да слуша тъжната й история. Уверил се беше, че всеки си има такава.

Лицето на момичето се напрегна.

— Длъжница съм на една приятелка, на жената, която ми помогна да се измъкна от Морат. Тя ми заръча да намеря момиче на име Селена Сардотиен. И това е първата ми мисия: да науча коя е и къде е. Терасен ми се струва по-добро място да започна търсенето си от Адарлан.

В думите й нямаше коварство, нито нотка в гласа й не му подсказваше, че срещата им е била нещо повече от чиста случайност.

— А след това — продължи момичето с още по-грейнали очи — трябва да открия Елин Галантиус, кралицата на Терасен.

Едва се сдържа да не посегне към меча си.

— Защо?

Мериън надникна към него, сякаш беше забравила, че изобщо е до нея.

— Носят се слухове, че набирала армия, с която да възпре моратската. Искам да й предложа услугите си.

— Защо? — повтори въпроса си той.

Като изключеше остроумието, което я бе спасило от ноктите на илкена, не виждаше друга причина кралицата кучка да се нуждае от услугите на това момиче.

Мериън стисна плътните си устни.

— Защото съм от Терасен, а мислех, че кралицата ми е мъртва. Сега, когато знам, че е жива и се бори, ще се боря с нея. За да направя така, че никое друго момиче да не бъде отвлечено от дома му, заточено в Морат и забравено.

Лоркан се замисли дали да не й каже каквото знаеше: че двете й мисии всъщност са една и съща. Но това щеше да доведе до тирада от въпроси, а той не беше в настроение да…

— А ти защо искаш да отидеш в Морат? Всички останали бягат оттам.

— Господарката ми ме изпрати да потуша заплахата, която се надига там.

— Ама ти си един човек… елф.

Не беше искала да го обиди, но Лоркан все пак я изгледа ядно.

— И аз си имам своите умения.

Очите й отскочиха към ръцете му, покрити със засъхнала черна кръв. Стана му чудно дали момичето не вижда следите от магията, струяла преди малко оттам.

Той зачака Мериън да продължи с въпросите, но тя нахлузи чорапа си, после и ботуша и го завърза.

— Не бива да почиваме дълго.

Каквото беше вярно, вярно си беше.

Тя се изправи, потрепвайки леко от болка, но погледна с одобрителна гримаса крака си. Достатъчен отговор за действието на мехлема. После се наведе да вземе кутията и тъмната й коса се свлече пред лицето й. Явно в даден момент плитката й се беше разплела.

Стана и му хвърли кутията. Той я хвана с една ръка.

— А като стигнем Акантус, какво?

Той прибра кутията в пелерината си.

— В равнината сега е пълно с търговски кервани и странстващи сезонни панаири; срещнах доста по пътя си насам. Все някой ще иска да прекоси реката. А ние ще се скрием при тях. След като стъпим на другия бряг и се отдалечим достатъчно, ти тръгваш на север, а аз — на юг.

Тя присви леко очи, но каза:

— Защо ти е да пътуваш с мен?

— Искам да ми опишеш по-подробно вътрешността на Морат. Аз ще те пазя от опасности, а ти ще ми кажеш каквото знаеш.

Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, къпейки гората в златисто. Мериън свъси леко вежди.

— Кълнеш ли се? Че ще ме пазиш?

— Днес не те оставих на илкените, нали?

Тя го изгледа с трезвост и проникновение, които го накараха да спре на място.

— Закълни се.

Той врътна очи.

— Обещавам. — Момичето нямаше представа, че през последните пет века обещанията бяха единствената му разменна монета. — Няма да те изоставя.

Тя кимна, привидно доволна от отговора му.

— Тогава ще ти разкажа каквото знам.

Лоркан отправи поглед на изток, премятайки раницата си през рамо.

Мериън обаче каза:

— Ще ни търсят на всеки кръстопът, ще преравят всеки фургон. Щом ме откриха тук, ще ме намерят и на всеки главен път.

Същото важеше и за него, ако вещиците още го издирваха.

— Имаш някаква идея ли? — попита Лоркан.

По розовите й устни затанцува бледа усмивка, независимо от ужаса, от който току-що се бяха спасили, от мъките й в гората.

— Може да се каже.