Сара Дж. Маас
Империя на бури (61)

59

Елин усети пълното изумление на спътниците си, когато Ансел сведе глава в театрален поклон, махвайки с ръка към корабите зад тях, и каза:

— Флотата ви, както заповядахте.

Елин изсумтя.

— Войниците ти май не са в най-добрата си форма.

— Ох, винаги така изглеждат. Все им разправям, че трябва да отделят внимание и на външния си вид, не само на вътрешната си красота, но… знаеш какви са мъжете.

Елин се засмя. Макар и да долавяше как озадачението на приятелите й се нажежава до нещо огненочервено.

Манон пристъпи напред и морският бриз развя кичури от бялата й коса пред лицето й.

— Флотата на Мелисанде е под командването на Морат. Ако ще си съдействаш с тази… жена, направо сключи съюз с Ераван.

Виждайки железните й зъби и нокти, Ансел пребледня. И Елин си спомни историята, която наемната убийца, превърнала се в кралица, й беше разказала веднъж сред пустинните пясъци под балдахин от звезди. Вещица от клана на Железни зъби бе изяла жива приятелка от детството й.

Самата Ансел, след като семейството й било избито, попаднала в лагер на Железни зъби и оцеляла като по чудо.

— Тя не е от Мелисанде — обясни Елин. — Пустошта е съюзник на Терасен.

Едион подскочи, оглеждайки внимателно корабите и жената пред тях.

Манон Черноклюна процеди с гибелен глас:

— Коя е тя, че да представлява Пустошта?

О, свещени богове! С отегчена, съвършено непочтителна гримаса Елин махна с ръка между двете.

— Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните и последна кралица на Крочаните… запознай се с Ансел от Брайърклиф, асасин и кралица на Западната пустош.

* * *

Мощен тътен изпълваше главата на Манон, докато плаваха към кораба им, прекъсван единствено от плисъка на греблата в спокойните води.

Щеше да убие червенокосата кучка. Бавно.

Никой не проговори, докато наближаваха големия кораб и се качваха по стълбицата му.

От Абраксос нямаше и следа.

Манон огледа небесата, флотата, морето. Нито люспа.

Гневът в стомаха й се превърна в нещо друго, нещо по-лошо, и тя се запъти към червендалестата капитанка, решена да разбере какво е положението.

Елин обаче излезе небрежно на пътя й и й се ухили змийски, докато погледът й прескачаше между двете им с червенокосата жена, облегната на парапета на стълбите, водещи към горната палуба.

Манон я заобиколи с бясна крачка.

— Ансел от Брайърклиф не представлява Пустошта.

Къде беше Абраксос…

— Ти ли тогава?

И Манон се зачуди дали някак… дали някак не се беше оплела в плановете на кралицата. Особено когато изпита потребност да спре отново, да се обърне и да заяви с високомерна усмивка:

— Да. Аз представлявам Пустошта.

* * *

Дори Роуан примигна недоумяващо, чувайки тона на Манон Черноклюна — гласа не на вещица, воин или хищник. А на кралица.

Последната крочанска кралица.

Премери в главата си опасността от бясна схватка между Ансел от Брайърклиф и Манон Черноклюна.

И си спомни какво му беше разказвала Елин за Ансел — за предателството й по времето, когато двете се бяха обучавали в пустинята, за битката им до смърт, в която Елин бе пощадила червенокосата. Превръщайки я в своя длъжница.

А сега кралицата му беше поискала отплата.

Ансел, с типичната си арогантност, която напълно обясняваше защо двете с Елин веднага се бяха сприятелили, провлачи на Манон от стълбите към квартердека.

— Е, по последни сведения нито Крочаните, нито Железни зъби си мръдват пръста да бранят Пустошта. Като единствен покровител на народа й през изминалите две години, определено имам правото да я представлявам. И да решавам на кого ще помогнем и как. — Ансел се подсмихна на Елин, сякаш не забелязваше, че вещицата се взира в гърлото й, готова да го разкъса с железните си зъби. — Двете с теб все пак ни дели една граница. Трябва да постъпя добросъседски.

— Обясни — нареди й сковано Едион с толкова бушуващо сърце, че Роуан чуваше тътена му.

Това беше първата дума, която генералът отронваше, откакто Ансел свали качулката си. Откакто бяха получили малката изненада на Елин.

Ансел килна глава и копринената й коса с цвят на старо вино отрази светлината. Точно такава му я беше описала Елин.

— Ами, преди няколко месеца, докато си живеех най-безгрижно в Пустошта, не щеш ли, получих съобщение. От нашата Елин. Съвсем четливо съобщение от Рифтхолд. От бойните ями на Рифтхолд, за да сме по-точни. — Тя се изкиска, клатейки глава. — Веднага разбрах, че трябва да се подготвя, че трябва да придвижа армията си до подножието на планината Анаскаул.

Дъхът на Едион секна. Само дълговековното обучение, на което Роуан бе подложен, му помогна да не изпита същото. Воините от кадъра му стояха непоклатимо зад тях, в позиции, които бяха заемали стотици пъти през вековете. В готовност за кръвопролития — или отбрана.

Ансел се усмихна очарователно.

— В момента половината от войската ми напредва натам. За да обедини сили с Терасен. Кралството на приятелката ми Селена Сардотиен, която не забрави, че ми е такава дори в Червената пустиня; и която не спря да гледа на север всяка нощ, когато звездите изгрееха. Не се сещам за по-добра отплата от това да спася кралството, което никога не забрави. И това беше преди да получа писмото й преди няколко месеца, откъдето научих коя е всъщност, както и че ще ме изкорми, ако не подкрепя каузата й. С армията ми вече бяхме тръгнали на път, но… тогава се сдобих със следващото й писмо. С него пък ме призоваваше в Залива на Оро. Трябваше да я чакам тук и да следвам инструкциите й.

Едион врътна глава към Елин. По бронзовото му лице още блестеше солена вода от лодката.

— Спешните съобщения от Илиум…

Елин махна лениво към Ансел.

— Остави я да довърши.

Ансел отиде с лежерна крачка до нея и я хвана под ръка. Тя се подсмихна като демон.

— Предполагам, че си знаете колко обича да се разпорежда Нейно Величество. Е, аз изпълних инструкциите й. С половината ми войска се отцепихме на юг, прекосихме Белия зъб и влязохме в Мелисанде. Кралицата му реши, че се притичваме на помощ. И ни пусна през градските порти.

Роуан затаи дъх.

Ансел подсвирна силно и от най-близкия кораб се чу тропот на копита и цвилене.

След миг от конюшнята излезе астерионски кон.

Животно, същинско въплъщение на бурите.

Роуан не си спомняше кога за последно беше виждал Елин да сияе от искрено щастие.

— Касида — пророни тя.

— Знаете ли — продължи Ансел, — доста обичам да плячкосвам. А войските на Мелисанде бяха в толкова намален състав заради Морат, че кралицата нямаше друг избор, освен да си кротува. Макар че се поядоса, като взех коня… и още повече, като я изведох от собствената й тъмница, за да й покажа, че флагът на Терасен се развява заедно с моя вълк над собствения й дворец.

— Какво? — изстреля Едион.

Елин и Ансел се извърнаха към него с вирнати вежди. Дориан пристъпи смаяно напред, а кралицата на Пустошта му хвърли поглед, който казваше, че би искала да плячкоса и него.

Ансел обгърна корабите около тях с широк размах на ръката си.

— Флотът на Мелисанде вече е наш. Столицата му също. — Тя посочи с брадичка към Елин. — Пак заповядай.

Манон Черноклюна избухна в смях.

* * *

Едион не знаеше на кого да се ядосва повече: на Елин, задето не му беше казала за Ансел от Брайърклиф и проклетата армия, на която тихомълком беше наредила да плячкоса Мелисанде и да плени флота му, или на себе си, задето не й се беше доверил. Задето я беше попитал къде са съюзниците им и й беше отправил укори в миговете преди атаката на илкените. А тя просто ги беше преглътнала.

Докато спътниците му, струпани на главната палуба, все още осмисляха думите на Ансел, братовчедка му рече тихо:

— Мелисанде щеше да помогне на Морат в разцепването на Севера и Юга. Не превзех столицата им за слава и територии, а защото няма да позволя на нищо да попречи на победата ни над Морат. Сега Мелисанде ще проумее каква е цената на съюза с Ераван.

Едион опита да потисне яда си. Та той беше неин генерал принц. Роуан — неин консорт, или нещо подобно. А Елин не им беше разкрила плановете си. Дори не му беше хрумнало да възприема Пустошта като възможен съюзник. Навярно именно затова му го беше спестила. Защото щеше да й каже, че е загубена кауза.

Той се обърна към Ансел.

— От Мелисанде по всяка вероятност са изпратили вест до Морат. Собствената им армия несъмнено вече препуска обратно към столицата. Преведи хората си обратно през Белия зъб. Ние ще ръководим армадата оттук.

Ансел надзърна към Елин, която кимна в знак на съгласие. Кралицата на Пустошта го попита:

— А после да поемем на север към Терасен и да минем през някой от проходите на Анаскаул?

Едион кимна утвърдително, обмисляйки вече къде може да разположи войниците й, както и на кого от Гибелния легион да повери командването им. Но без да е виждал хората й в действие… Той се отправи към стълбите за квартердека, без да чака разрешение.

Елин обаче се покашля и той спря.

— Преди Ансел да замине утре сутрин, говорете къде да разположи армията си, след като отново я събере на едно място.

Той просто кимна и продължи нагоре по стълбите, пренебрегвайки угрижения поглед на баща си. Останалите също се пръснаха; Едион не се интересуваше кой къде отива, а само че му оставаха поне няколко минути насаме.

Облегна се на парапета и впери взор в морето, плискащо се по корпуса на кораба. Помъчи се да не обръща внимание на хората по околните кораби, които оглеждаха преценяващо него и спътниците им.

Шепотът им го застигаше отвъд водата. Вълкът на Севера; генерал Ашривер. Някои разказваха легенди — повечето откровени лъжи, макар че имаше и няколко, които що-годе се приближаваха до истината. Едион ги остави да се слеят с плясъка и съскането на вълните.

Вечно променящият й се мирис го връхлетя и нещо в гърдите му се разпусна. Разпусна се и още малко, като забеляза как фините й златисти ръце се опират на парапета до неговите.

Лизандра надникна през рамо към вещицата и Елида — свещени богове, Елида, — които бяха седнали край предната мачта и си приказваха тихо. Навярно си споделяха какви приключения бяха преживели след раздялата си.

Армадата щеше да отплава чак на сутринта, беше подочул от капитанката. Съмняваше се да е, защото Елин чакаше уивърнът на вещицата да се завърне.

— Не трябва да се бавим — подхвана Едион, плъзвайки поглед към северния хоризонт. От тази посока ги бяха нападнали илкените, а щом веднъж ги бяха намерили толкова лесно… Армадата край тях едва ли щеше да ги спаси. — Носим два от ключовете и Ключалката… или каквото там е онова вещерско огледало. Приливът ще ни помогне. Налага се да отплаваме час по-скоро.

Лизандра го стрелна остро.

— Обсъди въпроса с Елин.

Едион я огледа от глава да пети.

— Теб пък какво те гложди?

Държеше се студено с него от няколко дни. Сега обаче той видя пределно отчетливо как куртизанската маска пасва върху лицето й — очите й сякаш просветнаха, а намръщената й уста поомекна.

— Нищо. Просто съм уморена.

Погледът, който отправи към морето, обаче го накара да се притесни и той пророни внимателно:

— Откакто сме тръгнали, влизаме в битка след битка. Макар да имам десетгодишен опит с това, се чувствам изтощен. Не само физически, но и душевно.

Лизандра прокара пръст по гладкото дърво на парапета.

— Първоначално си мислех… Всичко ми се струваше едно голямо приключение. На колкото и сериозни опасности да се натъквахме, цялото преживяване беше ново за мен и се усещах толкова свободна далеч от натруфените рокли и спалните. Но онзи ден в Залива на Черепа спрях да го възприемам така. И започнах да виждам всичко като… борба за оцеляване. Осъзнах, че някои от нас може да не преживеят поредния сблъсък. — Устата й потрепери леко. — Никога не съм имала приятели; не и като сегашните. А днес, на онзи плаж, когато съзрях флота и си помислих, че е на враговете ни… За момент… — Тя вдиша дълбоко. — Ти как се справяш? Как си се научил да влизаш в битка с Гибелния легион, без да се сковаваш от ужас при мисълта, че навярно не всички ще си тръгнете от бойното поле?

Едион изслуша всяка нейна дума, претегли всяка пресеклива глътка въздух. И отвърна просто:

— Нямаш друг избор, освен да го приемеш. — Искаше му се да не й се налага да мисли за такива неща, да носи такова тегло върху плещите си. — Страхът от загубата… и той може да те съкруши също като самата загуба.

Лизандра най-сетне посрещна погледа му. Зелените й очи — тъгата в тях го връхлетя като удар в корема. Едва се сдържа да не я грабне в ръцете си. Но тя каза:

— Май и двамата ще трябва да си го припомняме в идните дни.

Той кимна и издиша през носа си.

— И да се радваме на времето, което имаме.

Вероятно и тя беше получавала този урок не по-малко пъти от него.

Изящното й гърло подскочи и тя го погледна изпод гъстите си мигли.

— Радвам му се. На това… каквото и да е то.

Сърцето му подхвана грохотен ритъм. Едион се поколеба дали да подходи тактично и си даде три глътки въздух време, за да реши. В крайна сметка избра обичайния си метод, който му служеше добре и на бойното поле, и извън него: прецизна, безкомпромисна атака, примесена с достатъчно арогантност, че да хване опонентите си неподготвени.

— Това — поде с полуусмивка — между нас?

Лизандра наистина възприе отбранителен тон и му показа ръката си.

— Знам, че миналото ми е… отблъскващо.

— Ще те спра на мига — обяви Едион и се осмели да пристъпи към нея. — И ще ти кажа, че няма нищо отблъскващо в теб. Нищо. Бил съм с не по-малко хора. Жени, мъже… Виждал съм и съм изпробвал всичко.

Тя вдигна вежди. Той сви рамене.

— Извличам удоволствие и от двата пола, в зависимост от настроението ми и човека пред мен. — Един от някогашните му любовници до ден-днешен си оставаше и един от най-близките му приятели и най-опитни командири в легиона му. — Привличането си е привличане. — Той свика смелостта си. — И го познавам достатъчно, за да разбирам какво има между нас с… — Нещо се притвори в очите й и думите му увехнаха. Твърде скоро. Твърде скоро беше за такива разговори. — Времето само ще покаже. Няма да се обвързваме с нищо друго, освен с искреност.

Наистина, ето това искаше от нея. Нищо повече от онова, което би пожелал от приятел.

Тънка усмивка затанцува по устните й.

— Да — пророни тя. — Да започнем оттам.

Той дръзна да направи още крачка към нея, без да го е грижа кой ги гледа от палубата, от мачтите или от армадата край тях. Красивите й скули пламнаха и му костваше големи усилия да не ги докосне с пръст, а после и с устни. Да вкуси кожата й.

Но щеше да й даде време. И да се радва на всеки миг, както беше посъветвал и нея.

Защото това щеше да е последният му лов. И нямаше намерение да пропилява всички приказни моменти наведнъж. Да губи времето, което съдбата им бе отредила, и всичко онова, което искаше да й покаже.

А копнееше да й покаже реките, горите и моретата на Терасен. Да я види как се смее във вихъра на есенните танци; как увива цветни ленти около майското дърво на пролет; как слуша с почуда древните предания за воини и призраци край буйните зимни огньове на планински пирове. Всичко. Щеше да й покаже всичко. И да се хвърля в бой отново и отново, за да се увери, че това ще е възможно.

Ето защо сега просто й се усмихна и докосна ръката й със своята.

— Радвам се, че поне веднъж сме на едно мнение.