Сара Дж. Маас
Империя на бури (63)

61

Нямаха друг избор, освен да дочакат корабите. Армадата на Майев имаше на своя страна вятъра и течението и щяха да ги настигнат, преди да са се добрали до брега. А никой от войниците им не можеше да избяга на елфическите воини по суша.

Роуан и Едион премислиха възможните ходове на Елин. Но всички пътища водеха до сблъсък. А още беше толкова изтощена, че… Знаеше какво да очаква.

Майев командваше с една трета повече кораби. И безсмъртни воини. С магически дарби.

Черните платна на армадата й изпълниха хоризонта твърде бързо и им дадоха да разберат, че вражеските кораби са по-здрави, а войниците им — по-опитни. Роуан и кадърът му лично бяха обучавали повечето от тях и подробностите, които разкриха, далеч не бяха окуражаващи.

Майев изпрати една изящно резбована гребна лодка с послание до тях.

Предайте се — или ще гниете на океанското дъно. Даваше им време за размисъл до съмване на другия ден.

Цял ден. За да може страхът да плъзне из цялата им войска.

Елин отново се срещна с Роуан и Едион. Фенрис и Гавриел не бяха призовани от кралицата им, но Лоркан кръстосваше като звяр в клетка, докато Елида наблюдаваше събитията с впечатляващо безизразно лице.

Нямаше изход. Дориан мълчеше, макар и погледът му често да прескачаше между двете им с Манон. Сякаш се опитваше да сглоби някакъв пъзел. Нито веднъж не загатна какъв.

Едион настояваше да атакуват — да приготвят тихо корабите и да атакуват. Но Майев щеше да предвиди този им ход. А и можеха да я ударят по-бързо с магия, отколкото със стрели и харпуни.

Време. Само с време разполагаше.

Обсъждаха теории, стратегии и планове. Роуан опита да я убеди, че е най-добре да избяга. Тя му позволи да се изкаже, за да осъзнае сам колко глупава идея предлагаше. След разговора им от миналата нощ трябваше да е наясно, че няма да го изостави. Не и по своя воля.

Слънцето залезе. А армадата на Майев чакаше търпеливо. Досущ като пантера, готова да се прицели по първи лъчи.

Време. Едничкото й оръжие в момента — и неин смъртен враг. А вече изтичаше.

Елин броеше черните платна отново и отново, докато нощта ги обгръщаше.

И нямаше представа какво да стори.

* * *

Беше недопустимо, реши Роуан през дългите часове на размисъл.

Недопустимо, че бяха постигнали толкова, само за да ги спъне не Ераван, а Майев.

Някогашната му кралица не беше благоволила да им се покаже. Но това не й беше в стила.

Щеше да го направи призори. Да приеме капитулацията на Елин лично, пред очите на всички. И тогава… Роуан нямаше представа какво ще извърши след това. Какво друго искаше, освен ключовете.

Елин беше плашещо спокойна. Обясняваше си го само с шока. Елин беше изпаднала в шок. Роуан я беше виждал да беснее, да убива, да се смее, да ридае, но никога… загубена. И се мразеше, задето не можеше да измисли решение. Да намери начин да я измъкне от всичко това.

Докато тя спеше дълбоко до него, той откъсна поглед от тавана над спалнята им и го плъзна към нея. Изучи очертанията на лицето й, златистите вълни на косата й, всеки луннобял белег, всяка черна завъртулка от мастило. После се наведе, тих като сняг, сипещ се в смълчана гора, и я целуна по челото.

Нямаше да позволи всичко да свърши тук, точно това да ги прекърши.

Познаваше флаговете, които се развяваха под герба на Майев. Цял ден ги броеше и подреждаше в списъци, преравяйки сенките на паметта си.

Облече се тихо и закопча портупея си чак като излезе в коридора. Стиснал дръжката на вратата, надникна за последно към нея.

За момент миналото го хвана в клопката си; за момент я видя такава, каквато за пръв път я бе зърнал на онзи покрив във Варес — пияна и пребита. Кръжеше в облика си на ястреб над нея, преценявайки новата си повереница, а тя го беше забелязала — макар и да се олюляваше на краката си, го беше забелязала. И му се беше оплезила.

Ако тогава някой му беше казал, че наквасената побойница ще се превърне в единственото нещо, без което не би могъл да живее… Роуан затвори вратата.

Само това можеше да й предложи.

Щом стъпи на палубата, се преобрази — просто лунен отблясък в тъмната нощ, спусна щита си и излетя в соления въздух право към флота на Майев.

* * *

Братовчедът на Роуан имаше благоразумието да не опита да го убие веднага щом го мярна в небето.

Бяха почти връстници и Роуан израсна с него в къщата на чичо си, след като родителите му угаснаха. Ако и чичо му някога угаснеше, Енда щеше да стане глава на рода им — принц с титла, имоти и армия.

Енда го усети, преди Роуан да се промъкне през крехкия щит на прозорците. И остана седнал на леглото, макар и облечен за битка, с ръка върху дръжката на меча си.

Роуан се преобрази и братовчед му го огледа от глава до пети.

— Асасин или пратеник си днес, принце?

— Нито едно от двете — отвърна Роуан, килвайки леко глава.

Енда също беше среброкос, но зелените му очи бяха изпъстрени с кафяво, което поглъщаше другия цвят, когато братовчед му се ядосаше.

И докато Роуан беше отгледан и обучен за бойните полета, Енда беше подготвен за дворцовите интриги и машинации. Макар и достатъчно снажен и мускулест, братовчед му нямаше неговите широки плещи и солидно тяло, но и това навярно се дължеше на различната подготовка, която бяха получили. Енда беше пределно вещ в боя, за да си заслужи командирския пост в армията на баща си, но обучението им рядко съвпадаше след първите десетилетия на младостта им, когато бяха вилнели на воля в имението на семейството му.

Енда не свали ръка от дръжката на меча си, а спокойното изражение на лицето му не трепна дори.

— Изглеждаш… променен — коментира братовчед му, сбърчил вежди. — Харесваш ми.

Едно време Енда му беше приятел — преди Лирия. Преди… всичко. И Роуан навярно би му споделил кой беше отговорен за тази промяна, но нямаше време. Не, времето не му беше съюзник тази нощ.

Вместо това отвърна:

— И ти изглеждаш променен, принце.

Енда му се поусмихна.

— Благодарение на другаря ми.

Някога тези думи биха го пронизали болезнено. Фактът, че Енда го споменаваше, му напомни, че братовчед му може и да не беше безкрайно опитен воин, но дворянинът в него проявяваше безспорна вещина в отчитането на важни подробности — като мириса на Елин например, вече завинаги примесен с неговия. Затова Роуан просто кимна и отвърна на усмивката му.

— Синът на лорд Кериган, нали?

Наистина, в мириса на Енда, в дълбоко, пълно единение, се преплиташе друг.

— Същият. — Енда пак се усмихна, но този път към пръстена на едната си ръка. — Съчетахме се и се венчахме по-рано това лято.

— И си го чакал цели сто години?

Той сви рамене, отпускайки леко хватката си върху меча.

— Ако си намерил правилния човек, принце, си струва да чакаш сто години.

Роуан знаеше. Разбираше го толкова добре, че гръдният му кош се пропукваше при мисълта.

— Ендимион — подхвана дрезгаво той. — Енда, трябва да ме изслушаш.

Повечето хора биха извикали стражите, но той познаваше Енда — поне някога го бе познавал. Беше един от братовчедите му, които години наред си вряха носовете в неговата работа. И то не от клюкарство, замисли се Роуан, а… за да запазят поне малка част от него жива. За което Енда се беше борил най-ревностно от всички тях.

Затова Ендимион направи жеста да го изслуша. Роуан се помъчи да говори сбито, да не позволява на ръцете си да треперят. В крайна сметка, струваше му се, че не искаше много.

Като приключи, Енда впи поглед в лицето му, прикрил мнението си зад изкованата в кралския двор маска на равнодушие.

И просто отвърна:

— Ще си помисля.

Роуан не можеше и да се надява на повече. Без да пророни нито дума, се преобрази отново в ястреб и отлетя в нощта към другия флаг, под който бе марширувал някога.

И така от кораб на кораб. Все една и съща реч. Една и съща молба.

И един и същ отговор от всичките му братовчеди.

Ще си помисля.