Сара Дж. Маас
Империя на бури (68)

66

Едион Ашривер се учеше как да убива и да държи фронта в битка още откакто набра достатъчно сили да вдигне меч. Коронован принц Рое Галантиус лично се бе заел с обучението му и му поставяше стандарти, които някои биха нарекли твърде взискателни за младо момче.

Но Рое бе знаел, мислеше си Едион, докато стоеше на носа на кораба с въоръжените войници на Ансел от Брайърклиф зад себе си. Още тогава бе знаел, че Едион ще служи на Елин, и когато чужди армии оспорваха могъществото на Носителката на огъня… можеше да не се състоят от простосмъртни.

Рое — Евалин — бяха предвещали, че армията от безсмъртни, която сега се простираше пред тях, един ден ще навести тези брегове. И се бяха погрижили Едион да е готов, когато това се случи.

— Щитове — нареди той на мъжете, когато и вторият залп стрели заваля откъм армадата на Майев.

Магическата мантия около корабите им устояваше на нападението благодарение на Дориан Хавилиард и макар да се радваше, че им спестява кръвопролитията, след глупавия му номер с Елин и Манон, Едион стискаше зъби от яд при всяка цветна вълна, с която щитът откликваше на вражеските удари.

— Това са войници също като вас — продължи Едион. Не се подлъгвайте по заострените уши. И те кървят като нас. И умират от същите рани.

Не си позволи да погледне назад — към кораба, който баща му командваше и закриляше с щита си. Гавриел си бе мълчал, докато Фенрис разкриваше на армията им как да умъртвят бързо възстановяващ се елфически воин: трябваше да разсичат мускулите им, вместо да ги ръгат с мечовете. Срежеха ли някое сухожилие, можеха да повалят безсмъртния за достатъчно дълго, че да го убият.

На думи звучеше лесно. Ала войниците бяха пребледнели при мисълта за сражение с елфически воини. И то с право.

Работата на Едион не беше да им припомня явните факти, а да ги направи готови да умрат, да им покаже колко необходима е предстоящата битка. Страхът можеше да разбие всеки боеви строй по-бързо от вражеска атака.

Рое — истинският му баща — го беше научил на това. И Едион се беше уверил в правотата му по време на годините си в Севера; докато с Гибелния легион воюваха затънали до колене в кал и кръв.

Искаше му се те да бяха до него, не непознати войници от Пустошта.

Но нямаше да позволи на собствения му страх да подрони решимостта му.

Вторият залп на Майев се издигна нагоре и нагоре в небето. Стрелите летяха по-бързо и по-надалеч от тези на простосмъртните. Бяха по-точни.

Невидимият щит над тях потрепери, обсипан със сини и лилави отблясъци; стрелите изсъскваха при сблъсъка си с него и се плъзваха по повърхността му.

Ала вече се предаваше, защото върховете им бяха обгърнати с магия.

Войниците на палубата запристъпваха нервно, приготвяйки щитовете си, а бушуващият им страх покриваше сетивата на Едион като петмез.

— Просто дъждец, момчета — ухили им се той. — Мислех, че точно вие, копелета такива, сте свикнали с дъждове в Пустошта.

Чуха се няколко недоволни сумтежа, но металните им щитове спряха да треперят.

Едион се засмя, макар и насила. Превърна се във Вълкът от Севера, готов да пролива кръв по южните морета. Както го беше учил Рое дълго преди Терасен да падне под сянката на Адарлан.

Но нямаше да се повтори. Никога повече — и в никакъв случай нямаше да се дадат точно на Майев. Не и тук, без свидетели.

Напред, при фронтовата линия, магията на Роуан проблесна в бяло — беззвучен сигнал.

— Пригответе стрелите — нареди Едион.

Простенаха лъкове и стрелите се устремиха към небето. Още един проблясък.

— Стреляйте! — изрева Едион.

Светът притъмня под облак от стрели, летящи към армадата на Майев.

Буря от стрели, за да отвлекат вниманието им от истинската заплаха под вълните.

* * *

Водата беше по-тъмна тук и слънцето се процеждаше на тънки снопове между дебелите кореми на корабите, струпани на повърхността й.

Шумотевицата беше привлякла и други същества, кръвожадни хищници, дебнещи месото, което несъмнено щеше да завали след сблъсъка на двете армади.

Като видя проблясъка, Лизандра се гмурна надълбоко, заобикаляйки мършоядите, сливайки се с групичките им възможно най-добре, докато плуваше стремително.

Беше усъвършенствала морския дракон. Беше му дала по-дълги крайници и хватателни палци.

На опашката му — повече сила, по-добър контрол. Собствената й мисия през дългите дни на път. Да подобри нещо, което вече съществуваше. Да измени някое от творенията на боговете по свой вкус.

Лизандра достигна първия посочен от Роуан кораб. Обяснил и бе подробно къде и как точно да атакува. Затова само удари с опашка и рулят се разхвърча на парчета.

Крясъците я достигнаха дори под водата, а тя вече се беше завтекла към следващия белязан кораб.

Този път използва ноктите си — сграбчи руля и го изтръгна от носа. Сетне проби дупка в кила с топката в края на опашката си. Топка, не боздуган, защото шиповете му се бяха забивали в корабите при Залива на Черепа. Ето защо бе превърнала опашката си в таран.

Стрелите заваляха с по-голяма точност от тези на валгските войници, пронизвайки водата като сноповете слънчева светлина. Но Лизандра и за това се беше подготвила.

Върховете им отскачаха от люспи от паякова коприна. Беше опознала материала, изучавайки с часове крилете на Абраксос — търсейки начин да обгърне собствената си кожа в непробиваемата тъкан.

Тя разби следващия щурвал и още един. И още един.

Елфите я нападаха с бойни викове. Ала харпуните им бяха твърде тежки, а тя се гмуркаше прекалено надълбоко, прекалено бързо. Камшици от водна магия се стрелкаха след нея, за да я впримчат. Но тя се изплъзваше и на тях.

Дворът, който можеше да промени света, повтаряше си отново и отново, докато умората й натежаваше, докато обездвижваше кораб след кораб и пробиваше дупки в корпусите им.

Дала бе клетва пред този двор, пред това бъдеще. Пред Едион. И кралицата й. Нямаше да ги подведе.

И ако проклетата Майев искаше да воюва с тях, да ги нападне, когато бяха най-уязвими… Лизандра щеше да я накара да съжалява.

* * *

Магията на Дориан се бунтуваше, докато вражеската армада сееше хаос. Въпреки това той успяваше да задържи щитовете цели, кърпейки местата, пронизани от стрели. Но силата му започваше да го предава, твърде бързо изцедена — или заради някой номер на Майев, или заради магията по върховете на стрелите.

Дориан обаче стисна зъби и отново подчини магията на волята си, докато виковете на Роуан да не отстъпват ехтяха над водата — усилени от Гавриел по същия начин, по който бе подсилил собствения си глас в Залива на Черепа.

Въпреки че по корабите на Майев наставаше смут заради неочакваната подводна засада, армадата й се простираше чак до хоризонта.

Елин и Манон още не се бяха върнали.

Елф, обзет от бясна, смъртоносна паника, беше достатъчно ужасяваща гледка. Втори такъв значеше катаклизъм.

След като Елин и Манон влязоха в огледалото, Дориан подозираше, че само беснеенето на Едион бе изтръгнало Роуан от кръвожадната ярост, в която бе потънал. И само пулсиращата синина върху скулата му бе възпряла Роуан да му нанесе втора такава.

Дориан погледна към фронтовата линия, към елфическия принц, застанал на носа на кораба си с меч и брадва в ръце, с колчан стрели и лък през гърба и съвършено наточени ловджийски ножове навсякъде по тялото си. Май в крайна сметка не се беше опомнил.

Не, Роуан вече беше потънал в ледовит гняв, който караше магията на Дориан да трепери дори от това разстояние.

Долавяше силата на Роуан — също както бе усещал тази на Елин да се надига.

Когато Елин и Манон изчезнаха, принцът вече беше проникнал надълбоко в запасите си. През последния час, след като Едион съсредоточи страха и гнева си към предстоящата битка, се бе гмурнал още по-навътре. И сега силата му се вълнуваше край тях досущ като морето под краката им.

Дориан беше последвал примера му, уповавайки се на онова, което го беше научил. Вече лед обгръщаше вените му, сърцето му.

Едион му каза едно-единствено нещо, преди да замине за отредения му кораб от армадата им. След като приплъзна ашриверските си очи по него, задържайки ги върху синината, която той му беше направил, заяви:

— Страхът е смъртна присъда. Започне ли сражението, не забравяй, че не е нужно да оцелеем, а само да ги обезсилим достатъчно, че когато тя се върне… да ги изтреби до крак.

Когато. Не ако. Но намереше ли Елин телата им — стига морето да не ги погълнеше преди това… вероятно гневът й щеше да изпепели целия свят.

И може би така трябваше да стане. Може би този свят го заслужаваше.

Може би Манон Черноклюна щеше да й помогне. Може би двете щяха да властват заедно над останките.

Щеше му се да бе имал повече време да поговори с вещицата. Да я опознае не само телесно.

Защото макар и с унищожени щурвали… корабите пълзяха към тях.

Елфически воини. Родени и обучени да убиват.

Едион и Роуан изпратиха още един залп стрели по тях. Но вражеските щитове ги разбиха на парчета, преди да са достигнали целта си. Не ги чакаше нищо добро.

Той преглътна с разтуптяно сърце, докато корабите на Майев обкръжаваха уплашените им братя по оръжие и напредваха бавно към границата помежду им.

Магията му се загърчи.

Трябваше да се прицели внимателно. Да я използва добре.

Не вярваше да остане съсредоточена, ако я освободеше наведнъж.

Роуан го беше предупредил за това. Казал му беше да изчака, докато армадата ги наближеше достатъчно. Докато прекосеше границата. Докато принцът дадеше заповед за атака.

Но в тялото му вече се бореха огън и лед, напираха да излязат.

Продължи да наблюдава с гордо вдигната глава как все повече кораби застигат осакатените в предните редици и се изравняват с тях.

Дориан знаеше, че ще боли. Ще боли да разруши магията си, а после и тялото си. Ще боли да гледа как събратята му по оръжие падат един по един.

Роуан обаче удържаше корабите си на място, не им позволяваше да отстъпят.

Вражеският флот приближаваше неумолимо, разстилаше се да обхване цялата фронтова линия, тласкан от мощни ръце и масивни гребла. Стрелците бяха обтегнали тетивите и слънчевата светлина проблясваше по излъсканите брони на жадните за битка елфически воини. Отпочинали и готови настървени за сеч.

Майев нямаше да им даде втори шанс за капитулация. Щеше да ги смачка само и само да накаже Елин.

Дориан беше подписал смъртните им присъди, изпращайки Манон и Елин в света отвъд огледалото. Беше ги предал заради догадки.

Но Роуан от рода на Белия трън не ги беше предал. Защото, докато вражеските кораби се плъзваха измежду разбитите си спътници от предната линия, Дориан зърна, че над всеки от тях се развяваше един и същи флаг.

Сребрист с образа на пищящ ястреб.

А черните флагове с бухал по тях — флаговете на Майев — падаха един по един.

И когато изчезнаха напълно, елфическите кораби със сребристия флаг на рода на Белия трън откриха огън срещу собствената си армада.