Сара Дж. Маас
Империя на бури (44)

42

Смъртта миришеше на сол, кръв и гнило дърво.

И болеше.

Мракът да я погълне, болеше адски. И ако съдеше по режещата агония в корема си, Древните бяха излъгали, че лекувала всички болежки. Освен това главата й пулсираше нетърпимо, устата й беше ужасно суха, а раната на ръката й сякаш гореше.

Може би Мракът представляваше друг свят, друго измерение. Може би беше попаднала в ада, от който хората така се бояха.

Смъртта беше ужасна.

И нея й се искаше да прати в ада…

* * *

Манон Черноклюна открехна тежките си като олово, парещи клепачи и примижа срещу мъждукащата лампа, полюшваща се от дървения таван над нея.

Силният мирис на сол, поклащането и скърцането на света около нея й подсказваха, че не се намира в истинска спалня. По-скоро в каюта на кораб.

Малък кораб, в чиято каюта едва се събираше леглото и през чийто илюминатор нямаше да минат дори раменете й…

Тя се надигна рязко. Абраксос. Къде беше Абраксос…

— Успокой се — провлачи познат до болка женски глас откъм сенките при долния край на леглото.

В корема й избухна болка — закъснял отзвук от рязкото й движение — и погледът й запрескача между бялата превръзка под пръстите й и младата кралица, седнала в стола до вратата. Между жената и оковите около собствените й китки и глезени, чиито вериги бяха закачани за стените чрез пробити специално за целта дупки.

— Май пак ми задлъжня, Манон Черноклюна — отбеляза Елин Галантиус със студена насмешка в тюркоазените си очи.

Елида. Дали Елида се беше добрала дотук…

— Придирчивият ти уивърн дойка е добре. Не разбирам какво те е накарало да си избереш толкова добродушно животно, но сега се припича доволно на предната палуба. Е, моряците не са така радостни, особено като трябва да чистят след него.

Беше заръчала на Абраксос да намери безопасно място. А той беше открил кралицата някак. Дали не бе усетил, че това е единственото място, където може да спасят живота й?

Ботушите на Елин тупнаха на пода. Манон долавяше у нея откровена непоносимост към глупостите на околните, каквато не бе излъчвала при последната им среща. Сякаш жената воин, която се бе смяла по време на битката им в разрушения храм на Темис, бе загубила част от дяволития си хумор за сметка на новата пресметлива жестокост, която прозираше в очите й.

Силен спазъм преряза корема на Манон и тя прехапа устна, за да сдържи стона си.

— Който те е ранил така, не си е играл — рече кралицата. — Семейни неприятности?

Не беше нито нейна, нито чиято и да било работа.

— Позволи ми да се възстановя и ще си тръгна — изграчи Манон с тежък, сух език.

— О, не — отвърна мило Елин. — Никъде няма да ходиш. Уивърнът ти е свободен да отлети, когато си реши, но ти официално си наша пленница.

Главата на Манон се завъртя, но тя намери сили да попита:

— Наша?

Кралицата се усмихна многозначително и стана с грациозно движение. Косата й беше по-дълга, лицето й — отслабнало, а тюркоазените й очи гледаха студено, изтерзано. Тя заяви безцеремонно:

— Това са правилата, Черноклюна. Опиташ ли да избягаш, мъртва си. Нараниш ли някого, мъртва си. Навлечеш ли ни неприятности по един или друг начин… Предполагам, че схвана мисълта ми. Направиш ли една грешна стъпка, ще завърша започнатото онзи ден в гората, независимо от дълга си към теб. Този път няма да ми трябва меч, за да те убия.

Докато говореше, в очите й сякаш мъждукаха златисти пламъци. И въпреки болката Манон осъзна с трепет, че кралицата наистина можеше да я унищожи, преди тя самата да я доближи достатъчно, за да атакува.

Елин се обърна към вратата и сложи белязана длан на валчестата дръжка.

— Преди да те изцеля, намерих железни стружки в корема ти. Съветвам те да не лъжеш поне онзи, който би те изтърпял достатъчно, че да чуе цялата история. — Тя посочи с брадичка към пода, където имаше кана и чаша. — Водата е до леглото ти. Дано успееш да я стигнеш.

Сетне излезе.

Манон послуша равномерния тропот на отдалечаващите й се стъпки. Не се чуваха други гласове и звуци, освен плисъка на вълните покрай кораба, скърцането на дърво и… чайки. Значи се намираха близо до брега. Но накъде плаваха… това трябваше да разбере.

След като се възстановеше. След като се измъкнеше от тези окови. След като яхнеше Абраксос.

И къде щеше да отиде? При кого?

Нямаше гнездо, където да се прибере, нито клан, който да я защити от баба й. А Тринайсетте… Къде ли бяха сега? Дали не ги бяха заловили?

Въпреки че коремът й гореше, реши да се пресегне за водата. Ала я проряза такава болка, че веднага се отказа.

Несъмнено бяха научили коя е. Тринайсетте вече знаеха.

Не просто крочанка по майчина линия… а последната крочанска кралица.

И сестра й… доведената й сестра…

Манон впери поглед в обгърнатия от сенки дървен таван.

Усещаше крочанската кръв по ръцете си. А пелерината й… червената й пелерина беше метната на ръба на леглото. Пелерината на сестра й. Която баба й я бе накарала да носи, знаейки на кого е, чие гърло бе прерязала Манон.

Вече не беше наследница на Черноклюните, независимо каква кръв течеше във вените й.

Отчаянието се сви като котка около болката в корема й. Вече беше никой… беше едно нищо.

Неусетно се унесе в сън.

* * *

Вещицата спа три дни, след като Елин им съобщи, че се е свестила. Дориан влизаше в тясната каюта с Роуан и кралицата всеки път, когато я изцеляваха малко по малко, и наблюдаваше как действа магията им, макар и да не смееше самият той да я използва върху Черноклюната.

Дори в безсъзнание, всеки дъх, всяко трепване на Манон му напомняше, че е хищник по рождение, чието съкрушително красиво лице беше коварна маска, примамваща лековерните към сигурна смърт.

А това му се струваше някак уместно, като се имаше предвид, че и те по всяка вероятност плаваха към гибелта си.

Придружавани от двата кораба на Ролф, се бяха спуснали по крайбрежието на Ейлве, но на премерено разстояние от брега. Свирепа буря ги принуди да пуснат котва сред малките островчета в близост до Лериба, където оцеляха само защото ветровете на Роуан ги бранеха. Въпреки това повечето от тях прекараха цялата буря, пъхнали главите си в кофа. Той включително.

Вече наближаваха Банджали и с всяка следваща левга към прелестния град Дориан неуспешно се мъчеше да не мисли за мъртвата си приятелка. Да не гадае дали Нехемия щеше да ги придружава на това пътешествие, ако нещата не се бяха объркали толкова. Да не размишлява дали допирът й — Знакът на Уирда, който бе изрисувала върху гърдите му — не бе събудил силата му някак. Дали не беше колкото дар, толкова и проклятие.

Не бе събрал смелост да попита Елин как е, но често я хващаше да се взира в брега, макар че нито го виждаха от кораба, нито имаха намерение да го доближават.

След още седмица — може би и по-малко, ако Роуан помагаше с магията си — щяха да стигнат източния край на Каменните блата. А след като скъсяха достатъчно разстоянието… щяха да разчитат на смътните насоки на Ролф.

И да избягват армадата на Мелисанде — вече на Ераван, разположена отвъд носа на полуострова в Залива на Оро.

Но засега… Дориан беше на пост в стаята на Манон, тъй като не смееха да поемат рискове с наследницата на Черноклюните.

Покашля се, когато клепачите й с гъсти, черни мигли потрепнаха, преди да се вдигнат напълно.

Златисти, размътени от съня очи срещнаха неговите.

— Здравей, малка вещице — обади се той.

Плътните й, чувствени устни се стегнаха леко, незнайно дали в потисната гримаса или усмивка. Манон се надигна в леглото и луннобялата й коса се плъзна напред, а оковите й издрънчаха.

— Здравей, малки принце — отвърна тя с глас като шкурка.

Той надникна към каната с вода.

— Пийва ли ти се вода?

Гърлото й сигурно изгаряше от жажда. Не й бяха давали почти никаква вода от страх, че може да се задави и да извади железните си зъби.

Манон погледна каната, после отмести поглед към него.

— И твоя пленница ли съм?

— Вече ти се издължих — отвърна лаконично той. — Не си ми никаква.

— Какво стана — рече дрезгаво тя. Не въпрос, а заповед, която той й позволи да му отправи.

Въпреки това първо напълни чашата й, мъчейки се да не издава, че преценява дължината на веригите й, преди да й я подаде. Но от железните й нокти нямаше и следа, когато фините й пръсти се обвиха около чашата. Тя изтръпна леко, и още веднъж, докато я вдигаше към все още бледите си устни — и отпи. И продължи да пие.

Докато не пресуши чашата. Без да изрече и дума, Дориан я напълни пак. Веднъж. Втори път. Трети път.

Щом най-сетне тя утоли жаждата си, той й каза:

— Уивърнът ти се устреми право към кораба ни. Ти се прекатури от седлото и падна във водата на петдесетина метра от борда ни. Нямаме представа как ни е намерил. Извадихме те от водата и не друг, а Роуан закърпи корема ти временно още на палубата, преди да те пренесем тук долу. Цяло чудо е, че не умря от кръвозагуба. Дори раната ти да не се инфектираше. Държим те тук от седмица, през което време Елин и Роуан се трудят по теб. Наложи се да те отворят отново, за да изрежат загниващата плът. Оттогава ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш.

На Дориан не му се щеше да й съобщава, че той бе скочил във водата. Просто действа инстинктивно… също като Манон, когато го спаси в кулата му. Дължеше й го. Лизандра в облика си на морски дракон ги бе настигнала само секунди по-късно и той качи отпуснатото, натежало тяло на Манон върху гърба на хамелеонката. Вещицата бледнееше като смъртник, а раната в корема й… Едва не повърна, като я видя. Приличаше на непохватно изкормена риба.

Изкормена. Елин бе използвала същата дума час по-късно, когато извади от нея малко парче метал, отчупило се от нечии много, много остри железни нокти.

Никой от тях не спомена, че можеше да е било наказание, задето го бе спасила.

Манон оглеждаше стаята с бързо избистрящ се поглед.

— Къде сме?

— По море.

Елин беше наредила да не й дава никаква информация за плановете и местоположението им.

— Гладна ли си? — попита я той, чудейки се какво ли ядяха вещиците.

И златистите й очи наистина се стрелнаха към гърлото му.

— Сериозно? — вдигна вежда той.

Ноздрите й се отвориха леко.

— Само за развлечение.

— Не си ли… поне отчасти човек?

— Твърде малка част.

Да, а останалите части… елф, Валг… Валгската кръв бе създала вещиците. С принца, доскоро обсебвал тялото му, имаха една кръв. От черната яма на паметта му изпълзяха образи и думи — как принцът бе видял златните очи, които сега се взираха в Дориан, как му бе изпищял да се махне от нея… Очите на валгските крале. Той попита предпазливо:

— Значи се смяташ по-скоро за Валг, отколкото за човек?

— Валгите са ми врагове. Ераван ми е враг.

— Това прави ли ни съюзници?

Лицето й не издаде какво помисли по въпроса.

— Има ли при вас млада жена на име Елида?

— Не. — Коя пък беше тя? — Не сме срещали жена с това име.

Манон затвори очи за миг и преглътна.

— Чували ли сте нещо за Тринайсетте ми?

— Не сме виждали друга вещица с уивърн от седмици. — Той се почуди защо настояваше да знае, защо бе застинала така. — Не си наясно дали са оцелели.

А и онези железни стружки в корема й…

Манон пророни с равен, мъртвешки студен глас:

— Предай на Елин Галантиус изобщо да не опитва да ме използва за разменна монета. Матроната на Черноклюните не ме признава нито за наследница, нито за вещица дори, а и само ще издадете местонахождението си.

Магията му се размърда.

— Какво се е случило след Рифтхолд?

Тя се отпусна назад върху възглавницата и извърна глава от него. Пръски пяна от отворения илюминатор си впримчиха в косата й и я накараха да заблести в сумрачната каюта.

— Всичко си има цена.

И тези й думи, както и начинът, по който обърна лице встрани, като че очакваше смъртта си, го накараха да промълви нежно:

— Някога ти казах да ме намериш отново, а ти явно си нямала търпение да зърнеш приказното ми лице.

Раменете й се напрегнаха леко.

— Гладна съм.

Той се усмихна бавно.

Сякаш дочула усмивката му, Манон го изгледа кръвнишки.

— Храна.

Но тялото й още бе толкова крехко. Каквото и да беше станало, каквото и да беше преживяла… Дориан преметна ръка през облегалката на стола си.

— Пристига до няколко минути. Няма да позволя да измършавееш. Ще е жалко да загубим най-красивата жена на света толкова рано в безсмъртния й демонски живот.

— Не съм жена — беше краткият й отговор, но в очите й от разтопено злато кипеше буен гняв.

Той сви небрежно рамене навярно защото все пак беше окована и защото, макар и смъртната опасност, която излъчваше, да привличаше вниманието му, тя не събуждаше страх у него.

— Вещица, жена… ако съществените части са налице, няма значение.

Тя се надигна до седнало положение и по съвършеното й лице се изписаха почуда и вяло възмущение. Сетне оголи заканително зъби.

Дориан й отвърна с ленива усмивка.

— Ако щеш, вярвай, но на този кораб сме се събрали смайващ брой красиви мъже и жени. Ще се впишеш отлично. Както и в редиците на киселите безсмъртни.

Манон надникна към вратата секунди преди той да чуе приближаващите стъпки. Двамата се умълчаха, докато дръжката не се завъртя, разкривайки свъсеното лице на Едион.

— Будна и готова да разкъсва гърла, както виждам — каза вместо поздрав генералът.

Дориан стана и взе подноса с рибена яхния от ръцете му. Начинът, по който Едион гледаше Манон, го наведе на мисълта, че може би трябваше да провери храната за отрова. Тя впери дързък поглед в златокосия воин.

— Ако зависеше от мен, бих свалил и теб, и недораслия ти уивърн от небето — обяви Едион. — Благодари се, че кралицата ми има по-голяма полза от теб, ако си жива.

После излезе.

Дориан остави подноса до Манон и тя го подуши от разстояние. Накрая опита яхнията бавно, предпазливо, сякаш й позволяваше да се плъзне в оздравяващия й корем, за да види как ще й се отрази. Сякаш наистина я пробваше за отрова. Докато чакаше резултата, тя каза:

— Смятах, че ти се разпореждаш на кораба.

Дориан едва се сдържа да не настръхне.

— Знаеш в какво положение съм. В момента разчитам на добрата воля на приятелите ми.

— И кралицата на Терасен е сред тях?

— На никого друг не бих се доверил да пази гърба ми.

С изключение на Каол, но… нямаше смисъл да си спомня за него, да чувства липсата му.

Манон изяде още една лъжица от рибената си яхния. И още една. И още една.

А Дориан осъзна, че се хранеше, за да не говори с него. Нетипичното й мълчание го подтикна да попита:

— Баба ти те е подредила така, нали?

Лъжицата й се изля в пукнатата дървена паница. Тя обърна бавно лице към него. Неразгадаемо изражение, изваяно от кошмари и среднощни фантазии.

— Съжалявам — призна той, — ако така… ако си платила за спасяването ми онзи ден в Рифтхолд.

— Разбери дали Тринайсетте ми са живи, малки принце. Направиш ли го, ще бъда на твоите заповеди.

— Къде ги видя за последно?

Мълчание. Тя изяде още една лъжица яхния.

— Присъстваха ли, когато баба ти ти причини това? — настоя той.

Раменете й увиснаха леко и тя загреба поредната лъжица от мътната течност, но не я вдигна до устата си.

— Цената за провинението ми в Рифтхолд беше животът на Втората ми. Отказах да я платя. Затова спечелих на Тринайсетте ми време да избягат. В момента, в който замахнах с меча си срещу баба ми, се простих с титлата и легиона си. Докато бягах, загубих сестрите си. Не знам дали са живи, или вече са ги изловили. — Очите й, лъснали не само от парата на яхнията, се стрелнаха към неговите. — Намери ги. Разбери дали са оцелели, или са се върнали в Мрака.

— Насред океана сме. Не очаквам скоро да получим вести за каквото и да било.

Тя продължи да се храни.

— Само те ми останаха.

В такъв случай и двамата сме наследници без корони. Манон изсумтя мрачно. Морският бриз развяваше леко белите й коси.

Дориан стана и се запъти към вратата.

— Ще сторя каквото мога.

— И… Елида.

Пак това име.

— Коя е тя?

Манон обаче отново беше насочила вниманието си към яхнията.

— Просто кажи на Елин Галантиус, че Елида Локан е жива… И я издирва.

* * *

Разговорът с краля й изцеди всички сили. След като напълни корема си и пи още вода, Манон се отпусна назад в леглото и заспа.

И се унесе в сън задълго.

По някое време вратата на каютата се отвори със замах и имаше бегъл спомен, че кралицата на Терасен, а после и генералът принц я разпитват нещо. Навярно за Елида.

Ала Манон остана в полусвяст, твърде изтощена да мисли и говори. Чудеше се дали и от дишането няма да се умори. Дали тялото й вече не беше взело това решение вместо нея.

Не беше осъзнала колко невъзможно бе оцеляването на Тринайсетте, докато не започна да умолява Дориан Хавилиард да ги открие. Докато не изпита такова отчаяние, че беше готова да продаде меча си за вести от тях.

Кой знае дали изобщо искаха да й служат след всичко, което бе излязло наяве. Черноклюна — и крочанка.

А родителите й… баба й ги беше убила. Обещали бяха на света дете на мира, но тя бе позволила на баба си да я превърне в дете на войната.

Мислите й се виеха като вихрушки, изцеждайки мощта й, притъпявайки цветове и звуци. Будеше се колкото да задоволи биологичните си нужди, хранеше се, когато й оставеха храна, а през останалото време се отдаваше на тежкия, безсмислен сън.

Понякога сънуваше, че отново е в онази стая в Омега, и усещаше кръвта на доведената си сестра по ръцете си. Вкусваше я в устата си. Друг път се озоваваше до баба си, но на сегашната си възраст, не като незрялата вещица от онзи ден, когато бе помогнала на баба си да посече красив брадат мъж, който се молеше за живота й — за живота на потомката си. Понякога прелиташе над тучна зелена земя и западният вятър пееше над дома й.

Често в сънищата й голяма котка, светла и петниста като стар сняг върху гранитна скала, седеше в каютата й, размахвайки дългата си опашка, забележеше ли изцъкления й поглед. Понякога беше озъбен бял вълк. Или златиста пума с кротки очи.

Щеше й се да вкопчат челюсти в гърлото й и да го стиснат.

Но така и не стана.

Затова Манон Черноклюна продължаваше да спи. И да сънува.