Сара Дж. Маас
Империя на бури (11)

9

Елида Локан знаеше, че я преследват.

Вече от три дни се мъчеше да избяга на нещото, което я дебнеше през безкрайната шир на Оуквалд. И междувременно се загуби.

Три дни без почти никакъв сън, без почивка дори за да намери храна и вода.

Веднъж свърна на юг, за да заблуди преследвача си. В крайна сметка цял ден държа тази посока. После се отправи на запад към планините. Сетне пак на юг, може би югоизток; не можеше да прецени. По това време вече бягаше, ала Оуквалдският лес беше толкова дълбок, че почти не виждаше слънцето, за да се ориентира по него. А без ясен поглед към звездите, тъй като не смееше да спре, за да се изкачи на някое дърво, не можеше да намери Господаря на Севера — нейния маяк към дома.

До обяд на третия ден вече беше на ръба на сълзите. От изтощение, от гняв, от пропил се чак в костите й страх. Щом преследвачът й я причакваше толкова време, то със сигурност нямаше да я убие бързо.

Спря на една поляна с препускащо през нея чевръсто поточе. Ножът трепереше в ръката й, а кракът я болеше — съсипаният й, безполезен крак. Готова бе да предложи на Мрачния владетел душата си в замяна на няколко часа мир и спокойствие.

Елида пусна ножа в тревата до себе си, падна на колене пред поточето и загълта жадно. Водата изпълни празнотата в стомаха й, оставена от горските плодове и корените. Наля манерката си с неудържимо разтреперани ръце.

Толкова разтреперани, че изпусна металната капачка в реката.

Изруга и бръкна до лакти в студената вода, опипвайки каменистото дъно, покрито с хлъзгави водорасли, молейки се за поне мъничко късмет…

Пръстите й тъкмо стиснаха капачката, когато първият вой огласи гората.

Елида и Оуквалдският лес застинаха.

Беше чувала кучешки лай и неземния хор на вълците, докато я влачеха от Перант към Морат.

Но това не беше нито едно от двете. Това беше…

В Морат й се беше случвало такъв вой да я изтръгне от съня й нощем. Вой, който успяваше да повярва, че си е представила, когато не прозвучеше отново. Никой нищо не беше споменавал за подобно нещо.

Но ето го сега. Онзи звук.

Ще създадем чудеса, които ще накарат светът да трепери.

О, богове! Елида завинти на сляпо капачката върху гърлото на манерката си. Каквото и същество да бе издало този звук, наближаваше бързо. Може би, ако се качеше на някое дърво — много, много нависоко, — щеше да се спаси. Да се скрие. Може би.

Тя се завъртя да пъхне манерката в чантата си.

От другата страна на потока обаче клечеше воин с дълъг, страховит нож, опрян върху коляното му.

Черните му очи я поглъщаха, а лицето под също толкова черната му, дълга до раменете коса беше сурово. Той процеди с гранитен глас:

— Освен ако не искаш да се превърнеш в обяд, момиченце, те съветвам да дойдеш с мен.

Тихичък, древен глас прошепна в ухото й, че най-сетне бе намерила непреклонния си преследвач.

А сега и двамата се бяха превърнали в нечия плячка.

* * *

Лоркан Салватер слушаше усилващото се ръмжене в древната гора с убеждението, че по всяка вероятност ще умрат.

Е, поне момичето. Или в лапите на чудовището, което ги беше погнало и двамата, или от неговия собствен нож. Още не беше решил.

Човешки — мирисът й на канела и бъз беше съвършено човешки… но и онзи друг мирис го имаше, онази нотка на тъмнина, която пърхаше край нея като колибри.

Сигурно щеше да заподозре, че тя е призовала зверовете, ако не долавяше острата миризма на страх във въздуха. И ако не я преследваше от три дни, позволявайки й да се загуби в оплетения лабиринт на Оуквалд. Нищо в действията й не говореше, че е обсебена от Валг.

Лоркан се изправи на крака и тъмните й очи се разшириха пред великанския му ръст. Тя остана на колене пред потока, протегнала мръсна ръка към кинжала, който безразсъдно бе захвърлила в тревата. Но не беше достатъчно глупава или отчаяна, за да го вдигне срещу него.

— Кой си ти?

Пресипналият й глас беше нисък — не чуруликащото, високо гласче, което бе очаквал от фината й, напълно оформена фигура. Нисък, студен и равен.

— Ако искаш да умреш — отвърна Лоркан, — твоя воля: продължавай да задаваш въпроси.

После се обърна на север.

И тогава от срещуположната посока дойде ново ръмжене.

Две глутници, настъпващи от двете им страни. Чу се шумолене на трева и дрехи и като погледна към отсрещния бряг, момичето беше станало; държеше кинжала си в ръка, а лицето й бледнееше навярно защото беше осъзнала какво се случва: обкръжаваха ги.

— Изток или запад? — попита Лоркан.

През петте века, в които обикаляше света с окървавени мечове, нито веднъж не беше доловил такова ръмжене. Извади брадвата от колана на хълбока си.

— Изток — пророни момичето, впервайки взор ту в едната, ту в другата посока. — Казаха ми… казаха ми да не навлизам в планината. Там бродят уивърни: грамадни, крилати зверове.

— Знам какво е уивърн — увери я той.

Тонът му подпали искра гняв в тъмните й очи, но страхът я угаси. И тя заотстъпва към посоката, която бе избрала. Едно от съществата нададе траурен вой. В него нямаше нищо вълчо. Не, беше твърде пронизителен, писклив — като трели на прилеп. Но по-дълбок. По-кръвожаден.

— Бягай! — нареди Лоркан.

И тя се втурна.

Трябваше да й го признае: независимо от осакатения й крак, от умората, която я правеше безразсъдна през последните няколко дни, препусна като сърна през дърветата; вероятно ужасът заглушаваше болката й. Лоркан прескочи широкия поток с едно ловко движение, скъсявайки разстоянието помежду им за част от секундата. Човеците бяха толкова мудни. Дъхът й вече пресекваше, докато се изкачваше по един хълм, издавайки достатъчно звуци, че да привлече вниманието на преследвачите им.

Трошене на клони откъм шубрака зад тях — откъм юг. Две или три същества, ако съдеше по звуците. И то големи, ако съдеше по тропота на крайниците им.

Момичето достигна едва-едва билото на хълма. Изправи се и Лоркан отново огледа крака й.

Защо я беше преследвал толкова време, ако сега щеше да умре? За миг усети тежестта във връхната си дреха — скътания Ключ на Уирда. Магията на Лоркан беше силна, по-силна от тази на всички полуелфически воини във всички кралства по света. Но използваше ли Ключа…

Използваше ли Ключа, щеше да си заслужи проклятието, което би му навлякъл.

Затова хвърли мрежа от магията си зад тях, невидима преграда с плаващи струи черен вятър. Когато силата му се разля като вълна, момичето настръхна и извърна глава към него. Кожата й пребледня още повече, но тя продължи куция си бяг надолу по хълма.

Само миг по-късно четири масивни тела се сблъскаха с магията му.

Острият мирис на кръвта й, докато раздираше плътта си по скали и щръкнали корени, изпълни носа му. Беше прекалено бавна.

Лоркан отвори уста да я пришпори, но в този момент невидимата му стена се срина.

Не се срина, а се разцепи, сякаш зверовете я бяха продрали.

Невъзможно. Никой не можеше да проникне през щита му. Дори проклетникът Роуан от рода на Белия трън.

Но нямаше лъжа — магията му бе сразена.

Момичето достигна дерето в подножието на хълма и едва не зарида при вида на равната горска площ пред тях. Хукна натам и тъмната й плитка се замята наляво-надясно, а раницата й заподскача по стройния й гръб. Лоркан тръгна след нея, оглеждайки гората от двете им страни. Зад тях отново се чу ръмжене и трошене на клони.

Зверовете ги изтласкваха нанякъде, но към какво? И ако бяха успели да разкъсат магията му…

От дълго, дълго време не беше срещал нов враг, когото да разнищва, да търси начини да унищожи.

— Не спирай — изграчи й той и момичето дори не надникна през рамо, когато Лоркан заби пети между два великански дъба.

От дни се потапяше в магията си с намерението да я използва върху не съвсем човешкото момиче, омръзнеше ли му да я преследва. Сега тялото му преливаше от нея, силата му напираше да се излее.

Лоркан преметна брадвата в ръката си — веднъж, два пъти. Песента на метала отекна из гъстата гора. Студен вятър, пропит с черна мъгла, затанцува между пръстите на свободната му ръка.

Не като този на Белия трън, нито светлина и пламък като силата на кралицата му кучка. Нито дори сурова магия като тази на новия крал на Адарлан.

Не, магията на Лоркан беше магия на волята — на смъртта и острата мисъл, на унищожението. Нямаше име за нея.

Дори кралицата му не знаеше как да я нарече и откъде извираше. Навярно дар от тъмния бог, от Хелас, размишляваше Майев — тъмна дарба за тъмния й воин. Само това я интересуваше.

Дива усмивка танцуваше по устните на Лоркан, когато разреши на магията си да се издигне до повърхността, когато позволи на черния й бяс да изпълни вените му.

Рушил бе цели градове с мощта й.

Не вярваше, че тези зверове, колкото и свирепи да бяха, можеха да я преживеят.

Щом го наближиха, съществата забавиха крачка, усетили дебнещия ги хищник.

За пръв път от много време Лоркан не намери думи, с които да опише какво виждаха очите му.

Май трябваше да убие момичето. Смъртта от неговата ръка щеше да е милост в сравнение с онова, което щяха да й причинят озъбените твари пред него, ниско приклекнали върху масивни, кръвожадни нокти. Не бяха Копои на Уирда. Много по-страшни.

Кожата им беше петнистосиня, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Всеки от дъгите им, изваяни от мускули крайници беше поддържан с безмилостна педантичност. Източените нокти на ръцете им — всяка с по пет пръста — сега бяха извити, сякаш в подготовка за нападение.

Но не телата им го смаяха.

Смая го това, че като спряха пред него, се усмихнаха под сплесканите си носове като на прилепи, разкривайки двойни редове с игловидни зъби, а след това се изправиха на задните си крака.

Изопнаха се до пълния си ръст, сякаш пълзящ човек се надигаше на нозете си. Само че тези същества стърчаха поне с половин метър над него.

А подозрението му за обезпокоително познатите им фигури бе потвърдено, когато най-близкото отвори противната си паст и рече:

— Още не сме вкусили плътта на твоята раса.

Лоркан вдигна рязко брадвата.

— И аз не съм имал удоволствието да ви срещна друг път.

Изключително малко зверове владееха езиците на смъртните и елфите. Повечето ги бяха научили чрез магия, придобита с коварство или нечие благоволение.

На главите им лъщяха тъмни човешки очи, присвити от трепетно очакване на неизбежното кръвопролитие.

Белия трън го беше предупредил какво се случва в Морат, беше споменал, че Копоите на Уирда навярно бяха едва първите от множество ужасяващи неща, които скоро щяха да плъзнат по света. Лоркан обаче не беше подозирал, че въпросните същества ще са високи почти два метра и половина и отчасти човешки, отчасти пъклено творение на Ераван.

Най-близкото дръзна да пристъпи към него, но бързо изсъска заради невидимата преграда, която беше опънал помежду им. Магията му потрепери и запулсира заради отровните нокти, с които чудовището бе проболо щита му.

Един срещу четирима. Обикновено не представляваше трудност за него.

Обикновено.

Но сега носеше Ключа на Уирда, който тварите издирваха, както и златния пръстен, който бе откраднал от Майев и който после бе даден на Елин Галантиус и беше откраднат и от нея. Пръстенът на Атрил. А ако отнесяха някой от двата предмета на господаря си…

Тогава Ераван щеше да притежава и трите Ключа на Уирда. И щеше да отвори вратата между световете, освобождавайки строените отвъд валгски орди. А що се отнасяше до златния пръстен на Атрил… Лоркан не се съмняваше, че Ераван ще унищожи пръстена, изкован от самата Мала — единствения талисман в цяла Ерилея, даряващ неуязвимост от Камъка на Уирда… и Валгите.

Затова Лоркан се впусна в атака. По-бързо, отколкото дори те можеха да осъзнаят, той запрати брадвата си по най-далечното същество, приковало очи към онова, което изпробваше щита му с нокти.

Брадвата се заби във врата му, дълбоко и безпощадно, и спътниците му извърнаха светкавично глави към него. Тъкмо навреме, за да видят как се сгромолясва на земята. Явно тварите бяха смъртоносни по природа, но все още неопитни.

Възползвайки се от моментното им невнимание, Лоркан хвърли двата си ножа.

Две остриета се вклиниха в две набраздени чела и жертвите му отметнаха глави назад, стоварвайки се на колене.

Съществото в средата, онова, което бе проговорило, нададе първичен, оглушителен вой. Сетне се втурна към щита.

Този път отскочи от още по-наситената магия. Лоркан извади меча си и още един нож.

И можеше само да гледа как звярът реве срещу щита му, блъскайки го с двете си изродени, покрити с нокти ръце… и магическата стена се топи под допира му.

Съществото мина през щита му като през врата.

— Е, да поиграем.

Лоркан зае отбранителна поза, чудейки се докъде ли беше стигнало момичето, дали изобщо беше видяла какво ги преследва. Паническите й стъпки отдавна бяха заглъхнали.

Зад изчадието спътниците му се гърчеха.

Не — съживяваха се.

Двете вдигнаха силни, смъртоносни ръце към кинжалите в черепите си и ги изтръгнаха със стържене на метал по кост.

Само онова, чиято глава се държеше за врата му на няколко сухожилия, остана на земята. Ясно, трябваше да ги обезглавява.

Макар и това да изискваше близка среща с тях.

Съществото пред него се усмихна с кръвнишко доволство.

— Какво сте вие? — процеди дрезгаво Лоркан.

Другите две вече стояха заплашително на крака с напълно зараснали рани по главите.

— Ние сме ловците на Негово Мрачно Величество — отвърна с театрален поклон водачът им. — Ние сме илкените. И преследваме когото ни наредят.

Онези вещици бяха изпратили зверовете си по петите му? Страхливки, защо не дебнеха сами плячката си?

Илкенът продължи, пристъпвайки към него на крака, превити назад.

— Възнамерявахме да те дарим с бърза смърт. — Съществото подуши смълчаната гора с разширени ноздри. — Но тъй като ни попречи да хванем плячката си… с наслада ще те убиваме малко по малко.

Значи, не той беше плячката. Не него преследваха уивърните през цялото това време, не него искаха тези твари. Нямаха представа какво носеше — кой беше.

— За какво ви е момичето? — попита той, следейки бдително как трите илкена се примъкваха към него.

— Не те засяга — отсече водачът им.

— Ако за залавянето й е обявена награда, ще ви помогна.

Тъмни, бездушни очи се стрелнаха към него.

— Не я браниш?

Лоркан сви рамене, молейки се да не усетят, че блъфира, за да спечели още време на момичето, за да разбере откъде идва силата им.

— Дори не знам името й.

Трите илкена се спогледаха въпросително, съвещателно. Водачът им рече:

— Тя има своята значимост за краля ни. Заведи му я и ще те изпълни с мощ, много по-голяма от някакви си нищожни щитове.

Това ли бяха получили и човеците, които те някога са били — магия, неуязвима от естествените сили на този свят? Или изборът им е бил отнет също като душите им?

— С какво е важна за него?

Вече се намираха на един хвърлей от него. Питаше се колко ли време им беше нужно да възстановят силата, която им бе позволила да разпорят магическата му стена. Нищо чудно и те да печелеха време.

Илкенът отвърна:

— Тя е крадла и убийца. Кралят трябва да й въздаде справедливост.

Лоркан можеше да се закълне, че невидима ръка докосна рамото му.

Познаваше този допир, цял живот му се беше доверявал. Точно той го беше опазил жив толкова време.

Докосване по гърба да върви напред, да се бие и да убива, и да вдишва смъртта. Докосване по рамото да бяга. Да знае, че напред го чака само гибел, а животът е зад него.

Илкенът се ухили отново; зъбите му светеха в горския сумрак.

Сякаш в отговор, нечий писък проехтя откъм гората зад тях.