Сара Дж. Маас
Империя на бури (41)

39

Роуан не знаеше дали да се радва, да се вълнува, или да се плаши от това, че беше благословен с кралица и любовница, която далеч не се интересуваше от нормите на приличие. Беше я обладал три пъти на онзи плаж — два пъти в пясъка и трети път в топлите води. Но кръвта му още беше наелектризирана. И още я желаеше.

Решили бяха да поплуват в плитчините, за да отмият пясъка, полепнал по телата им, но Елин обви крака около кръста му, целуна го по врата и облиза ухото му, както той беше си играл с нейните, и в следващия момент отново се озова в нея. Тя знаеше защо има необходимост от близост с нея, защо има потребност да я вкуси отново и да я почувства с всяка част от тялото си. И нея я изгаряше същата нужда.

Роуан още я изпитваше. След първия път се беше почувствал зашеметен, беше му се наложило да събира здравия си разум. Единението с Елин го беше… отприщило, беше го сразило и възродило. Магията му беше песен, а тя…

За пръв път изживяваше подобно нещо. Всичко, което й даваше, тя му връщаше по свой начин. А когато го захапа, докато правеха любов за втори път в пясъка… Магията му превърна в трески шест от близките палми и връхният момент беше толкова буен, че очакваше тялото му да рухне.

След като приключиха и Елин понечи да се върне в Залива на Черепа, облечена само в пламъците си, той й предложи ризата и колана си. … които не прикриваха почти нищо, особено прекрасните й крака, но поне намаляваха вероятността за пълен скандал.

Донякъде. А и щеше да стане очевидно какво са правили на плажа веднага щом се появяха пред някого със свръхестествено обоняние.

Белязал я бе с по-плътен мирис от предишния й. Белязал я беше дълбоко и истински и нямаше връщане назад, не можеше да го отмие от себе си. Тя го беше нарекла свой, а той нея — също и Роуан схващаше, че й е напълно ясно какво означава това, също както знаеше, че… Елин беше направила своя избор. Решила бе окончателно кой ще споделя кралското й легло.

А той щеше да опита да се докаже достоен за тази чест, да докаже, че я заслужава, че кралицата му не беше заложила на грешния кон. Все някак. Щеше да си спечели привилегията. Макар и да нямаше какво друго да й предложи освен магията и сърцето си.

Но познаваше кралицата си. И знаеше, че независимо от значимостта на постъпката им, Елин го беше задържала на плажа, за да избегне останалите. Да избегне въпросите и опасенията им. Ала веднага щом стъпи в „Океанската роза“ и забеляза, че стаята на Едион свети, разбра, че приятелите им няма да стоят настрана.

Елин се мръщеше към светлината, но раздразнението й бързо отстъпи място на тревогата, като си спомни за хамелеонката, която бяха оставили в несвяст. Хукна към стаята с тихи боси стъпки и не си направи труда да почука на вратата, преди да я отвори със замах.

Роуан въздъхна рязко, мъчейки се да охлади с магията си все още горящата си кръв. Да укроти инстинктите, бушуващи в него. Не да я обладае отново, а да премахне всяка заплаха.

Опасно време настъпваше за елфа, когато намереше любовница. И още по-опасно, когато връзката им значеше нещо повече.

Дориан и Едион седяха със скръстени ръце в двете кресла пред студената камина.

И лицето на братовчед й пребледня от ужас, като надуши Елин, като разпозна видимите и невидими следи по двама им.

Лизандра, която стоеше в леглото с изнурено лице и присвити очи, се обади първа:

— Позабавлявахте ли се добре?

Едион не смееше да помръдне и предупреждаваше Дориан с поглед да последва примера му. Роуан едва сдържа гнева си, виждайки други мъже в близост до кралицата си, и опита да си припомни, че са му приятели, но…

Първичната му ярост стихна, щом усети облекчението й при вида на почти оздравялата хамелеонка, възвърнала си съзнанието. Въпреки това кралицата му просто сви рамене.

— Нали само за това стават тези проклети елфи.

Роуан вдигна вежди и се засмя тихо, чудейки се дали да й напомни, че го беше умолявала, беше използвала думи като „моля те“ и „о, богове“, и още много пъти „моля те“. Нямаше търпение да изтръгне отново такива рядко срещани обноски от нея.

Елин го стрелна с кръвнишки поглед, предизвиквайки го да изрече мислите си на глас. И въпреки че току-що я бе направил своя, че още усещаше вкуса й в устата си, Роуан се досещаше, че стигнеха ли до леглото, кралицата му нямаше да получи почивката, от която се нуждаеше.

Бузите на Елин поруменяха, сякаш съзираше плановете му, но свали амулета от врата си, пусна го на ниската масичка между Едион и Дориан и обяви:

— Научих, че това е третият Ключ на Уирда още докато бях във Вендлин.

Мълчание.

После, сякаш не беше разрушила и малкото чувство на сигурност, което им беше останало, тя извади Окото на Елена от чантата си, преметна го веднъж във въздуха и кимна към краля на Адарлан.

— Струва ми се, че е време да се запознаеш с предшественицата си.

* * *

Дориан изслуша разказа на Елин.

За Ключа на Уирда, който носеше тайно около врата си, за случилото се същия ден в залива, за това как бе изиграла Лоркан, както и че воинът рано или късно щеше да се върне при тях — ако имаха късмет, с другите два ключа. И ако имаха шанса, дотогава щяха да са намерили Ключалката, която вече на два пъти й заповядваха да вземе от Каменните блата — единственото нещо, способно да скрепи Ключовете на Уирда с портата, от която бяха изсечени, и веднъж завинаги да сложи край на заплахата от Ераван.

Колкото и съюзници да си спечелеха, нямаше да е от значение, ако не попречеха на Ераван да освободи с ключовете валгските орди от неговия свят и да ги запрати срещу Ерилея. Дори с два от тях бе успял да потопи земята в такъв мрак. Ако се сдобиеше и с третия, ако получеше контрол над Портата на Уирда и възможността да я отваря към всеки свят, който си избереше, да призовава през нея страховити армии… На всяка цена трябваше да открият Ключалката, за да обезопасят ключовете.

Щом кралицата приключи с разказа си, Едион преливаше от притаен гняв, Лизандра се мръщеше, а Елин изгаси свещите из стаята с едно махване на ръката си. Два древни тома, извадени от претъпканите дисаги на Едион, лежаха отворени върху масата. Той познаваше вехтите книги, но нямаше представа, че ги е взела от Рифтхолд. Огънатият метален амулет Окото на Елена седеше върху едната, докато Елин разглеждаше руните, изписани върху някаква пожълтяла от старост страница.

След малко изрисува символите с кръвта си по дървения под и в стаята се спусна тъмнина.

— Май сметката ни за нанесените щети в този град ще се покачи — отбеляза Лизандра.

Елин изсумтя.

— Просто ще покрием символите с килима.

Довърши един от знаците — Знак на Уирда, осъзна с ужас Дориан, отстъпи назад и взе Окото.

— А сега какво? — попита Едион.

— Сега ще си държим езика зад зъбите — отвърна любезно Елин.

Лунната светлина се разля по дървения под, погълната от мрачните линии, нарисувани с кръвта й. Елин отиде при Роуан, който седеше на ръба на леглото, все още гол до кръста, тъй като кралицата носеше неговата риза, и се настани до него с ръка на коляното му.

Лизандра забеляза първа.

Надигна се в леглото с лъснали от животинска възбуда очи и загледа как лунната светлина сияе върху кървавите символи. Елин и Роуан скочиха на крака. Дориан просто се взираше в знаците, в снопа бяла светлина, проникващ през отворените балконски врати.

И сякаш самата светлина служеше като порта, снопът лунни лъчи придоби почти човешка форма.

Призрачната фигура мъждукаше като излязла от нечий сън.

Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха. И той прояви благоразумието да стане от стола си, за да коленичи със сведена глава.

Само той го направи. В този миг осъзнаваше, че единствено той бе разговарял с Гавин, другаря на Елена. Преди много, много време — в един друг живот. Не смееше да се замисли как би възприела факта, че сега носеше меча му Дамарис. Елин не си го беше поискала, а и като че ли нямаше такова намерение.

Приглушеният далечен женски глас като че мъждукаше заедно с фигурата.

— Твърде… далеч — каза ведър младежки глас.

Елин пристъпи напред и затвори древните магически книги, тръсвайки шумно едната върху другата.

— Е, Рифтхолд не е особено удачно място за срещи в момента, а гробницата ти е разрушена, така че това е положението.

Дориан вдигна глава и погледът му запрескача между мержелеещата фигура от лунна светлина и младата кралица от плът и кръв.

Размитото тяло на Елена изчезна и се появи отново, сякаш дори вятърът я смущаваше.

— Не мога… да се задържа…

— Тогава ще побързам — отвърна с остър като бръснач глас Елин. — Край на игричките. Край на полуистините. Защо днес дойде Деанна? Разбирам: важно е да намеря Ключалката. Но какво представлява тя? И ми обясни защо ме нарече Обещаната кралица.

Думите й като че удариха предшественицата му подобно на светкавица и тя се появи в телесен вид.

Беше прелестна: лицето й — младо и мрачно, косата й — дълга и сребристобяла като на Манон, а очите й… Смайващо, зашеметяващо сини. Впери ги в него, докато призрачен ветрец развяваше светлата й рокля.

— Стани, млади кралю.

Елин изсумтя.

— Може ли да не си играем на древни духове?

Ала Елена просто огледа Роуан и Едион. Тя преглътна и слабата й светла шия подскочи леко.

А Елин, боговете да са им на помощ, щракна с пръсти към кралицата — веднъж, два пъти, — за да привлече вниманието й.

— Ехо, Елена — провлачи тя, — радвам се да те видя. Доста време мина. Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?

В очите на мъртвата кралица просветна раздразнение. Въпреки това брадичката й остана вдигната, а стройните й рамене изправени.

— Нямам много време. Връзката се поддържа трудно толкова далеч от Рифтхолд.

— Каква изненада.

Двете кралици впериха високомерни погледи една в друга.

Елена, Уирдът да го вземе, се предаде първа.

— Деанна е богиня. За нея не важат нашите правила и морални принципи. И нашето време не съществува за нея. Днес позволи на магията ти да докосне ключа, той отвори някаква врата, а точно в този момент Деанна те е наблюдавала. Да ти проговори богиня, това е чест. А ти я прокуди, преди да е приключила. Няма да ти го прости скоро, Ваше Величество.

— Да се нареди на опашката с враговете ми — отвърна Елин.

Елена поклати глава.

— Толкова… толкова много не можах да ти кажа.

— Например това, че двамата с Гавин не сте убили Ераван, а само сте излъгали всички и сте оставили на нас да се справяме с него?

Дориан се осмели да надникне към Едион, но той беше сложил генералската маска и наблюдаваше мъртвата кралица в стаята с каменно, пресметливо изражение. А Лизандра — Лизандра беше изчезнала.

Не, беше се преобразила в призрачен леопард и се прокрадваше из сенките. Роуан държеше небрежно ръка върху меча си, но магията на Дориан обходи стаята и му даде да разбере, че оръжието му щеше да послужи просто да отвлече вниманието на Елена от магическия удар, който принцът щеше да й нанесе, ако дори погледнеше Елин странно. И наистина, непробиваем въздушен щит се издигаше между двете кралици и изолираше стаята от външния свят.

Елена поклати глава, разлюлявайки сребристата си коса.

— Планът беше да вземеш Ключовете на Уирда, преди Ераван да е постигнал толкова.

— Е, не смогнах — озъби й се Елин. — Ще прощаваш, ама насоките ти не бяха особено ясни.

— Нямам време да обяснявам — отвърна Елена, — но знай, че това беше единственият вариант. Само така можех спася Ерилея. — И независимо от свадата помежду им, кралицата показа дланите си на Елин. — Деанна и баща ми са ти казали истината. Мислех… мислех, че е счупена, но ако те са ти съобщили да намериш Ключалката…

Тя прехапа долната си устна.

— Бранън ми каза да я търся в Каменните блага на Ейлве — обясни Елин. — Но къде точно се намират тези блата?

— Някога в сърцето на блатата процъфтяваше велик град — пророни Елена. — Сега почти целият е под вода. Скрихме останките от Ключалката в един храм в центъра му. Аз не… Баща ми се сдоби с нея на ужасяваща цена… която беше… тялото на майка ми, смъртният й живот. Ключалка за Ключовете на Уирда, която може да затвори портата и да запечата ключовете в нея завинаги. Аз така и не разбрах навреме каква е била целта й: баща ми ми разказа твърде късно. Знаех само, че Ключалката може да бъде използвана един-единствен път и силата й може да затвори всичко, което носителят пожелае. Затова я откраднах. Използвах я за себе си, за народа си. И оттогава изкупувам вината си.

— Употребила си я да затвориш Ераван в гробницата му — прошепна Елин.

Умолителното изражение напусна лицето на Елена.

— Приятелите ми загинаха в долината на Черната планина, за да ми дадат шанс да го спра. Чувах писъците им дори от лагера на Ераван. Няма да се извинявам, задето опитах да сложа край на кръвопролитията и да върна бъдещето на оцелелите. На вас.

— Значи си използвала Ключалката, после си я хвърлила в онези руини?

— Оставихме я в свещения град на равнината да служи като паметен символ за всички погубени животи. Но няколко десетилетия по-късно страшно бедствие разтърси онези земи… и градът потъна. Блатните води го заляха и Ключалката бе забравена. Никой не се върна да я вземе. Силата й беше изразходвана. А без мощта си беше просто дрънкулка от метал и стъкло.

— До този момент?

— Щом и баща ми, и Деанна са ти казали за нея, изглежда, че ще изиграе важна роля за победата над Ераван.

— Прощавай, но ми е трудно да повярвам на богиня, която опита да ме използва като марионетка, за да взриви града.

— Понякога се държи необяснимо, но едва ли е искала да ти навреди…

— Не на мен тези.

Образът на Елена замъждука отново.

— Отидете в Каменните блата. Намерете Ключалката.

— Казах на Бранън, ще го кажа и на теб: имаме по-належащи задачи…

— Майка ми загина, за да изкове Ключалката — рече гневно Елена с пламнали очи. — Пожертва смъртното си тяло, за да изкове Ключалката за баща ми. Аз наруших обещанието си и я използвах противно на волята й.

Елин примигна, а Дориан се запита дали не трябва сериозно да се притесни, щом дори тя бе останала без думи. Но кралицата на Терасен прошепна:

— Коя е била майка ти?

Дориан претърси паметта си, цялата история на кралското си семейство, но не откри нищо.

От гърлото на Елена се изтръгна вопъл, а образът й избледня до прозирна плетеница от паяжини и лунна светлина.

— Онази, която обичаше баща ми най-много; която го благослови с толкова могъщи дарове, а после се обрече на смъртно тяло и му завеща сърцето си.

Елин отпусна ръце надолу.

— По дяволите! — изруга тихо Едион.

Елена се засмя безрадостно и каза на Елин:

— Според теб защо гориш толкова ярко? Не само кръвта на Бранън тече във вените ти. Но и тази на Мала.

— Мала, носителката на огъня, ти е била майка — пророни Елин.

Но Елена вече я нямаше.

— Цяло чудо е, че двете не се избихте една друга — обади се Едион.

Дориан не си направи труда да го поправи, че би било невъзможно, тъй като едната от тях вече не беше сред живите. Вместо това претегли думите на мъртвата кралица в главата си. Роуан, който оставаше безмълвен, като че ли правеше същото. Лизандра душеше кървавите символи, сякаш проверяваше дали древната кралица се е изпарила напълно.

Елин отправи поглед през отворените балконски врати с натежали клепачи и стиснати устни. Отвори юмрука си и огледа Окото на Елена.

Часовникът удари един часа сутринта. Тя се обърна бавно към тях. Към него.

— Кръвта на Мала тече във вените ни — заяви с дрезгав глас и сключи пръсти около амулета, преди да го пъхне в джоба на ризата му.

Той примигна, осъзнавайки, че е права, както и че навярно могъщите дарби и на двама им се дължаха именно на това.

С надеждата, че Роуан може да е видял или чул нещо през всичките си пътешествия, Дориан го попита:

— Наистина ли е възможно бог да се превърне в смъртен?

Роуан извърна бдителния си поглед от Елин и отговори:

— Досега не съм чувал за такова нещо. Но… случвало се е елфи да пожертват безсмъртието си, за да обединят живота си с този на смъртните си другари. — Дориан имаше отчетливото чувство, че Елин умишлено оглежда едно петно върху ризата си. — Но не се съмнявам, че Мала би намерила начин да го стори.

— Намерила е — промълви Елин. — Онази… бездна от сила, която открих днес… Завещана ми е от Мала. Елена може да е всякаква, но не ни лъжеше за това.

Лизандра си възвърна човешкия облик и така се олюля на краката си, че се стовари на леглото, преди Едион да й се е притекъл на помощ.

— И сега какво? — попита със сипкав глас. — Флотата на Ераван чака в Залива на Оро, Майев плава към Ейлве. Но никой от двамата не подозира, че у нас е един от Ключовете на Уирда; нито че съществува такава ключалка… и се намира точно между войските им.

За част от секундата Дориан се почувства като безполезен глупак, защото всички в стаята, включително той самият, обърнаха погледи към Елин. Та той беше кралят на Адарлан, охули се. Имаше не по-малка от нейната власт. Въпреки че земите и народът му бяха откраднати, а столицата му — пленена.

Елин обаче потърка очи с палец и показалец и въздъхна уморено.

— Много, ама много я мразя тая бъбрица. — Тя вдигна глава, огледа всички им и рече просто: — Сутринта потегляме към Каменните блата, за да намерим Ключалката.

— Ролф и мисенианците? — попита Едион.

— С половината му флота тръгват да издирват мисенианците, където и да са се укрили. После отплават на север към Терасен.

— Рифтхолд ще е точно по пътя им, а уивърните патрулират из цялата територия — изтъкна Едион. — И този план зависи от това дали можем да имаме доверие на Ролф да изпълни обещанието си.

— Ролф знае как да се пази — отбеляза Роуан. — А и нямаме друг избор, освен да му се доверим. Все пак преди две години и половина удържа на думата си да освободи робите.

Елин се беше погрижила за това.

— А другата половина от флотата на Ролф? — настоя Едион.

— Няколко кораба ще останат да пазят архипелага — обясни Елин. — А останалите тръгват с нас към Ейлве.

— Не можем да преборим армадата на Майев само с малка част от флотата на Ролф — скръсти ръце Едион. Дориан реши да не изразява съгласието си, оставяйки темата в ръцете на генерала. — Камо ли всички сили на Морат.

— Нямам намерение да ги атакуваме — отвърна лаконично Елин и с това сложи точка на спора.

След това Елин и Роуан се оттеглиха в стаята си.

Дориан продължи да будува дори когато дишането на съквартирантите му стана дълбоко и равномерно. Премисляше всяка от думите на Елена, спомена за отдавнашната поява на Гавин, който го беше събудил, за да попречи на Елин да отвори онзи портал. Може би го беше сторил не за да я спаси от проклятието, дебнещо отвъд, а за да не позволи на алчните, бездушни богове да я обладаят, както бе сторила Деанна днес.

В крайна сметка реши да остави тези размишления за някой друг път, когато нямаше да е толкова склонен към прибързани заключения. Въпреки това нишките на мисълта обгърнаха като дантела съзнанието му, сияейки в червено, зелено, златисто и синьо, шепнейки тайните си на другосветски езици.

* * *

Един час след съмване отплаваха от Залива на Черепа на борда на най-бързия кораб, който Ролф можеше да им предостави. Зает с подготовката на флотата си, капитанът не благоволи да се сбогува с тях, когато напуснаха блещукащите води на пристанището и се понесоха към тучния архипелаг отвъд. Въпреки това на раздяла поднесе един подарък на Елин: приблизителните координати на Ключалката. Картата му беше посочила къде горе-долу да я търси. Пиратският лорд ги предупреди, че щом татуировката му не успяваше да открие точното й местоположение, явно бе защитена с някакви заклинания. Но и това беше нещо. Затова Елин му благодари, макар и неохотно.

Роуан кръжеше високо в облика си на ястреб, оглеждайки водите зад и пред тях. Фенрис и Гавриел се трудеха на греблата, за да напуснат по-бързо пристанището. Едион правеше същото, но на приемливо разстояние от баща си.

Дориан стоеше при руля до навъсената ниска капитанка — възрастна жена, която нямаше никакво желание да разговаря с него, нищо че беше крал. Лизандра плуваше до тях в една или друга форма, за да ги брани от опасностите, които можеше да ги дебнат изпод водната повърхност.

Елин се бе изправила сама на носа и вятърът развяваше пуснатата й златиста коса. Беше толкова неподвижна, че приличаше на декоративната човешка фигура, поставена само на метър под нея на носа. Изгряващото слънце я озаряваше в златисто, а от лунния огън, който бе заплашил да унищожи всички им, нямаше и следа.

И макар кралицата да стоеше неустрашимо пред тъмните сенки на света… студен полъх обгръщаше сърцето на Дориан.

Той също се питаше дали Елин не съзерцава архипелага, морето и небесата така, сякаш ги виждаше за последен път.

* * *

Три дни по-късно вече почти напускаха задушаващата хватка на архипелага. Дориан пак стоеше край румпела, Елин — на носа, а останалите се бяха разпръснали по други задачи и да почиват.

Магията му го усети преди него самия. И като че му изпрати предупреждение, изтръгна го от унеса.

Той плъзна поглед по хоризонта. Елфическите воини се умълчаха преди останалите.

Първоначално му заприлича на облак — брулен от вятъра малък облак на хоризонта. Сетне го уподоби на голяма птица.

Когато моряците се спуснаха към оръжията си, умът на Дориан най-накрая изплю названието на звяра, полетял към тях с широки, лъскави криле. Уивърн.

Беше само един. Със самотен ездач на гърба си. Неподвижен ездач с разпуснати бели коси, провиснали на една страна. Накъдето започна да се накланя и притежателят им.

Уивърнът се спусна по-ниско, прелитайки над водата. Лизандра веднага се появи, готова по заповед на кралицата да се превърне в същество, достатъчно силно да се пребори с него…

— Не.

Думата се изтръгна от устните на Дориан, преди да е помислил дори. И започна да я повтаря отново и отново, виждайки как уивърнът и ездачката му се приближават стремглаво към кораба.

Вещицата беше в несвяст и тялото й висеше на една страна, защото не можеше да се задържи на седлото, защото цялата беше обляна в синя кръв. Не стреляй, не стреляй…

Дориан крещеше заповедта, препускайки към Фенрис, който беше извадил лъка си и насочил стрелата с черен връх към открития врат на вещицата. Но думите му бяха погълнати от виковете на моряците и капитана им. Магията на Дориан се разбушува и той извади Дамарис от ножницата му…

В този момент гласът на Елин се извиси над глъчката.

— Не стреляй!

Всички спряха на място. Уивърнът се приближи, направи вираж и закръжа около кораба.

По осеяното му с белези тяло засъхваше синя кръв. Толкова много кръв. Вещицата едва се държеше в седлото. Бронзовото й лице бе пребледняло, а устните й белееха като китова кост.

Уивърнът описа кръг около кораба и се сниши още по-ниско, готвейки се да кацне възможно най-близо до корпуса му. Не за да атакува… а за да потърси помощ.

Но както се рееше плавно над кобалтовите вълни, вещицата увисна толкова много от едната му страна, че тялото й сякаш остана без кости. Като че точно в този миг, когато помощта беше на няколко стъпки от нея, късметът, държал я на седлото, най-сетне я изоставяше.

Над кораба се спусна тишина, а Манон Черноклюна се прекатури от седлото и полетя през вятъра и морската пяна право към водата.