Сара Дж. Маас
Империя на бури (72)

70

Лизандра познаваше този рев.

Но в следващия миг Абраксос проби гъстите облаци, придружаван от още дванайсет уивърна с ездачи на гърбовете. Вещици от клана на Железни зъби.

— Не стреляйте! — провикна се Роуан от няколко кораба разстояние към стрелците, които бяха насочили малкото си оставащи стрели към златокосата вещица, летяща до Абраксос, чийто бледосин уивърн извисяваше глас в боен писък.

Другите вещици и зверовете им нападнаха ожесточено елфическия флот, разсичаха сбитите им редици, късаха абордажните им въжета, за да спечелят малко време на тяхната армада. Как знаеха кого да атакуват, на чия страна да се сражават…

Абраксос и единайсет от спътниците му направиха плавен вираж на север, сетне се хвърлиха към изпадналия в смут вражески флот. Златокосата ездачка обаче се стрелна към кораба на Лизандра и небесносиният й уивърн кацна грациозно на носа му.

Вещицата беше красива, с превръзка от сплетена черна кожа през челото.

— Къде е Манон Черноклюна? — провикна се тя.

— А ти коя си? — попита Едион със стържещ глас.

Но в следващия миг я позна, навярно спомнил си онзи ден в храма на Темис…

Вещицата се ухили, разкривайки бели зъби, въпреки че по пръстите й проблясваше желязо.

— Астерин Черноклюна, на вашите услуги. — Тя огледа воюващите кораби. — Къде е Манон? Абраксос ни…

— Дълга история, но е наблизо — надвика врявата Едион. Лизандра ги доближи, преценявайки с поглед вещицата, сестринството, което сееше разруха сред елфическите редици. — Ако с Тринайсетте спасите задниците ни, вещице — рече Едион, — ще ти кажа каквото искаш.

Тя се усмихна зловещо и килна глава настрани.

— В такъв случай ще поразчистим терена.

След това Астерин и уивърнът й излетяха, шмугвайки се между вълните, право към сражаващото се сестринство.

Щом ги наближиха, останалите уивърни и вещици се оттеглиха от боя, издигнаха се във въздуха и се престроиха в боен ред. Същински чук, готов да удари от небето.

Елфите осъзнаха какво ги чака. Започнаха да изпъват крехки щитове, да ги обстрелват трескаво с осуетен от паниката прицел. Но уивърните бяха покрити със собствена броня — непроницаема и красива.

Тринайсетте нападнаха южния фланг на врага със злобен смях.

На Лизандра й се искаше да й беше останала сила, колкото да се преобрази — за последно. Да се присъедини към тях във величавото им опустошение.

Тринайсетте събраха изпадналите в смут кораби помежду си и ги разбиха на парчета, използвайки всяко оръжие в арсенала си — уивърни, мечове, железни зъби. Който успееше да им се измъкне, бе даряван с жестоката милост на магиите на Роуан и Дориан. А който се измъкнеше и на тях…

Лизандра срещна окървавения поглед на Едион. Генералът принц й се подсмихна по типичния си вироглав начин, изпълвайки тялото й с тръпка, по-първична от жаждата за кръв.

— Не бива да оставяме вещиците с лошо впечатление, нали?

Лизандра отвърна на усмивката му и отново се хвърли в мелето.

* * *

Нямаше още много.

Магията на Роуан бе обтегната до точката на пречупване. Паниката тътнеше глухо в дъното на съзнанието му, но той продължаваше да вилнее, да коли с мечовете си всеки, който се промъкнеше през вятъра и леда му и суровата, необуздана сила на Дориан. Фенрис, Лоркан и Гавриел бяха изчезнали преди час или цяла вечност, несъмнено призовани от Майев, но армадата удържаше. Които и да бяха хората на Ансел от Брайърклиф, не се плашеха от елфически воини. И не за пръв път проливаха кръв. Същото важеше и за екипажа на Ролф. Нито един мъж не дезертира.

Тринайсетте не преставаха да беснеят над потъналия в суматоха елфически флот. Астерин Черноклюна раздаваше команди високо над тях и дванайсетте вещици разбиваха вражеските редици със свирепа, ловка решимост. Ако едно сестринство се сражаваше така, то цяла армия от тях…

И така, докато оцелелите кораби не решиха да постъпят по-умно от мъртвите си спътници и да бият отбой. Роуан стисна зъби. Ако Майев беше дала заповед за отстъпление…

Е, жалко. Много, много жалко. Собственоръчно щеше да изпрати кораба й в мастилено черните й дълбини.

Когато Астерин отново прелетя над него, приготвяйки Тринайсетте за нова атака, той й подсвирна силно. Тя стори същото в отговор. И Тринайсетте се спуснаха след отстъпващата армада.

Битката започна да стихва. Червените вълни край тях люшкаха останките от разбити кораби и трупове.

Роуан даде заповед на капитана да запази строя и да остане в готовност, в случай че някой от вражеските кораби имаше неблагоразумието все пак да се прицели.

С олюляващи се крака и ръце, толкова разтреперани, че се чудеше дали, ако остави оръжията си, ще смогне да ги вдигне отново, Роуан се преобрази в ястреб и излетя нависоко в небето.

Братовчедите му се бяха обединили с Тринайсетте в преследването на флота, избягал от бойното поле. Стърпя се да не преброи оцелелите кораби. Но все пак се извиси още по-нависоко и заобхожда с птичи поглед армадата.

Един от корабите липсваше.

Онзи, на който беше плавал, работил и воювал в предишни битки и пътешествия.

От „Славей“, личния боен кораб на Майев, нямаше и следа.

Нямаше го сред отстъпващия флот, който се защитаваше от благородниците от Белия трън и Тринайсетте.

Нямаше го и сред потъващите останки от кораби във водата.

Кръвта на Роуан замръзна. Въпреки това полетя стремглаво към кораба на Едион и Лизандра, чиято палуба беше потънала в толкова кръв, че образува вълнички в нея, като кацна.

Едион също бе окъпан в кръв — своя и чужда. Лизандра прочистваше стомаха си, пълен с нея. Роуан склони краката си да заобикалят труповете на мъртви елфи. Не смееше да се заглежда в лицата им.

— Върна ли се Елин? — попита моментално Едион и изтръпна от болката в бедрото си.

Роуан огледа раната на своя събрат. Трябваше да го излекува възможно най-скоро — веднага щом магията му се възстановеше. На такова място дори елфическата кръв на Едион нямаше да го предпази за дълго от инфекция.

— Не знам — отвърна той.

— Намери я! — изръмжа му генералът.

Откъсна очи от Роуан само за да зърне как Лизандра си възвръща човешкия облик и обхожда с поглед раните, обсипали кожата й.

Плътта на Роуан сякаш се сви по костите му. И имаше чувството, че подът ще се изплъзне изпод краката му, когато Дориан се появи на парапета с пребледняло, изнурено лице, несъмнено изразходвал магия си докарай, за да стигне с лодка до тях, и рече задъхано:

— Брегът. Елин е на брега, където оставихме Елида. Всички са там.

Но това беше на километри от тях. Как, по дяволите, бяха стигнали дотам?

— Откъде знаеш? — попита Лизандра, връзвайки косата си с кървави пръсти.

— Усещам нещо там — отвърна Дориан. — Огън, сенки и смърт. Лоркан, Елин и някой друг. Някой древен. Могъщ. — Роуан се приготви да чуе и останалото, но ужасът все пак го блъсна жестоко, когато Дориан добави: — И мисля, че е жена.

Майев ги беше докопала.

Не беше изпратила корабите си в битка за победа или завоевание.

А за да отклони вниманието им. Докато тя самата се прокрадваше до истинската плячка.

Нямаше начин да пристигнат навреме. Ако той полетеше сам към брега с изцедената си до краен предел магия, едва ли щеше да й е от помощ. Имаха по-голям шанс, Елин имаше по-голям шанс, ако отидеха заедно.

Роуан се завъртя към хоризонта зад тях — към уивърните, унищожаващи остатъка от вражеския флот. По вода щяха да стигнат твърде бавно; на магията си не можеше да разчита. Но с уивърн… С уивърн можеше и да се получи.