Сара Дж. Маас
Империя на бури (10)

8

Роуан от рода на Белия трън летя без храна, вода и почивка цели два дни.

Въпреки това достигна Рифтхолд твърде късно.

Вещиците и уивърните им вече сееха хаос из столицата. Виждал бе падението на доста градове през вековете, за да знае, че с този беше свършено.

Дори жителите му да обединяха сили срещу врага, просто щяха да посрещнат смъртта си заедно. Вещиците вече бяха сринали стъклената стена на Елин. Поредният пресметлив ход на Ераван.

С мъка остави невинните да се борят сами за живота си и продължи неотклонно към каменния дворец и кулата на краля. Имаше мисия, възложена му от кралицата.

Да, закъснял беше, но надежда съществуваше.

Дориан Хавилиард залиташе от слабост, докато Роуан го влачеше по коридорите на замъка, използвайки острия си слух и обоняние, за да избягва местата, където още кипяха битки. Ако вещиците пазеха тайните проходи, ако не успееха да достигнат каналите… Роуан съставяше план след план. И никой нямаше добър завършек.

— Насам — рече задъхано кралят. Проговаряше за пръв път, откакто бе слязъл по стълбището. Вече се намираха в жилищната част на двореца, която Роуан бе зървал само отвън по време на разузнавателните си полети като ястреб. Покоите на кралицата. — В спалнята на майка ми има таен изход.

Белите врати на покоите бяха заключени.

Без дори да се замисли, Роуан ги разби в експлозия от дървени трески, които се забиха по пищните мебели и картините по стените. Украшения и ценни предмети се пръснаха на парчета пред очите им.

— Извинявай — обърна се Роуан към краля, макар и да не прозвуча особено искрено.

Магията му просветна, размърда се леко във вените му, за да му напомни, че е на привършване. Двата дни на стремглав полет и борбата с уивърните му бяха коствали скъпо.

Дориан огледа непреднамерената разруха.

— Все някой щеше да го стори — пророни равнодушно.

После се спусна през стаята, накуцвайки леко. Ако магията му беше малко по-слаба, навярно щеше да загине от отровната опашка на уивърна.

Дориан се спря пред голям позлатен портрет на красива кестенява жена, прегърнала бебе със сапфирени очи.

Погледът му остана върху нея за част от секундата, но Роуан улови момента. Дориан дръпна картината към себе си. Зад нея се криеше малка врата.

Роуан накара краля да мине пръв със свещ в ръка, а после с помощта на магията си върна картината на мястото й, преди да затвори вратата след тях.

Каменният проход беше тесен и прашен. Но вятърът някъде напред обещаваше открити пространства, влага и плесен. Роуан изпрати малка нишка магия да проучи стълбището, по което слизаха, и множеството коридори пред тях. Нямаше срутвания от взрива на часовниковата кула. Нито следа от дебнещи врагове и противната смрад на Валгите и зверовете им. И това беше нещо.

Елфическият му слух долавяше заглушените писъци и викове на умиращите над тях.

— Трябваше да остана — прошепна Дориан.

Значи и това му даряваше магията — свръхчовешки слух.

Сурова магия с множество дарове: лед, огън, изцеряване, изострени сетива и сила. Сигурно дори хамелеонство, ако се постараеше.

— Жив ще си по-ценен за народа си — увери го Роуан с отекващ между камъните глас.

Умората го глождеше, но той я отблъсна. Щеше да почива, когато достигнеха безопасно място.

Кралят не отвърна.

Затова Роуан продължи:

— Виждал съм падението на много градове. И на цели кралства. А унищожението, което съзрях от небето на идване, беше толкова пълно, че дори със завидните си дарби не е имало какво да предприемеш.

Не знаеше какво ще правят, ако такова опустошение достигнеше и Оринт. Нито защо Ераван го отлагаше. По-късно щеше да мисли за това.

— Трябва да умра с тях — беше отговорът на краля.

Достигнаха дъното на стълбището, откъдето проходът се разширяваше и разклоняваше. Роуан отново прати магията си да проучи многото тунели и стълбища. Стълбището отдясно водеше до входа на канал. Дотук добре.

— Изпратен съм да ти попреча точно в това — призна накрая Роуан.

Кралят го погледна през рамо и изтръпна от болка, когато движението опъна още неоздравялата му кожа. Точно на мястото, където Роуан подозираше, че бе зеела рана едва преди минути, от която сега оставаше само червен белег, надничащ през едната страна на съдрания му жакет.

— Щеше да я убиеш — отбеляза Дориан.

Роуан знаеше за кого говори той.

— Защо ме спря?

И кралят му разказа за случката от преди малко, докато слизаха все по-надълбоко в недрата на двореца.

— Аз не бих й се доверил — заяви Роуан, когато Дориан приключи с разказа си, — но може пък боговете да ни ударят едно рамо. Възможно е наследницата на Черноклюните да се присъедини към каузата ни.

Ако първо не я изобличаха. Но дори да разполагаха с подкрепата само на тринайсет вещици и уивърните им, ако това сестринство беше най-силното от целия клан Железни зъби… можеше да даде шанс на Оринт в борбата им срещу Ераван.

Достигнаха канализацията на двореца. Дори плъховете търчаха уплашено през входа на малкото водно поточе, сякаш воят на уивърните звучеше като погребален звън и за тях.

Подминаха свод, затрупан от срутени камънаци — несъмнено от експлозията на адския огън, която бяха предизвикали миналото лято.

Проходът на Елин, осъзна Роуан и нещо се сви дълбоко в гърдите му. Няколко стъпки напред стара локва изсъхнала кръв петнеше камъните до канала. Човешка воня се носеше около нея, покварена и гнусна.

— Тук Елин изкорми Арчър Фин — обясни Дориан, проследил погледа му.

Роуан не си позволи да мисли за това, нито за факта, че тези глупаци несъзнателно бяха дали на един асасин стая, тайно свързана с покоите на кралицата им.

Вързана за една каменна колона ги чакаше лодка, доста поизгнила, но достатъчно здрава. А решетката към малката рекичка, пълзяща край двореца, още беше отворена.

Роуан отново изпрати магията си пред тях, за да проучи безопасно ли е извън канализацията. Не я прерязаха криле, нито пък се пропи с мириса на кръв. Явно източната страна на двореца беше останала спокойна. Ако вещиците бяха достатъчно умни, щяха да сложат стражи във всяко негово ъгълче.

Но писъците и умолителните стонове, идващи отгоре, подсказваха на Роуан, че вещиците са твърде отнесени в жаждата си за кръв, за да разсъждават трезво. Поне за няколко минути.

Той посочи с брадичка към лодката.

— Качвай се.

Дориан свъси вежди, забелязал плесента и прогнилите места в корпуса й.

— Ще е цял късмет, ако не се разпадне под нас.

— Теб — поправи го Роуан. — Под теб. Не мен. Качвай се.

Тонът му накара Дориан да се подчини.

— А ти какво…

Роуан свали пелерината си и загърна краля с нея.

— Легни и се завий с нея.

Дориан отново се подчини, макар и леко пребледнял. Роуан преряза сръчно въжетата с ножовете си.

Сетне внезапно се преобрази и размаха криле достатъчно шумно, че да покаже на Дориан какво се е случило. Магията му простена и се напрегна, изтласквайки уж празната лодка от канала, сякаш някой случайно я беше изтървал.

След това излетя от изхода на канализацията и покри лодката със стена от твърд въздух, която изолираше мириса на краля и щеше да възпре неочаквано полетелите към него стрели.

С един-единствен поглед назад Роуан се устреми по течението на малката река, носейки се високо над лодката.

Един-единствен поглед назад към града, изковал, прекършил и закрилял кралицата му.

Стъклената й стена се стелеше на лъскави парчета из улиците и тревата.

Последните седмици, прекарани по пътищата, бяха същинско мъчение — копнежът да я обладае, да я вкуси го побъркваше. А думите на Дароу го бяха накарали да се замисли… и май, независимо от обещанието му на раздяла, се получаваше добре, че не бяха сторили последната стъпка.

Мисълта витаеше в дъното на съзнанието му дълго преди онзи дъртак да ги запознае с глупавите си укази: наистина беше принц, но само на хартия.

Нямаше нито армия, нито пари. Солидните средства, които притежаваше, бяха останали в Доранел, а Майев никога нямаше да му позволи да си ги върне. Пък и навярно вече бяха разпределени между братовчедите му натрапници заедно със земите и жилищата му. Независимо дали някои от тях — братовчедите, с които беше израснал — бяха отказали, водени от типичните за рода Белия трън преданост и упорство. Роуан вече можеше да предложи на кралицата си само силата на меча си, могъществото на магията си и искрената вярност на сърцето си.

А тези неща не печелеха войни.

Докато слушаха Дароу, беше доловил отчаянието й с острите си сетива, колкото и да го прикриваше лицето й. И познаваше огнената й душа: щеше да го направи. Да се омъжи за някой чуждоземен принц или лорд. Дори това помежду им… дори Роуан да бе наясно, че не е най-обикновена похот, нито просто любов.

Нещото помежду им можеше да погълне света със силата си.

И ако изберяха него, ако изберяха да останат заедно, изходът можеше да е фатален.

Именно затова не изрече думите, които от доста време пазеше за нея, дори когато всичките му инстинкти крещяха да го стори на раздяла. И може би това, че бе спечелил Елин само за да я загуби, беше наказанието му, задето бе допуснал смъртта на другарката си; задето най-сетне се беше отказал от всичката си скръб и омраза.

Плисъкът на вълните беше едва доловим покрай рева на уивърни и писъците на невинните, молещи за помощ, която нямаше да дойде. Той потисна болката в гърдите си, позива да се обърне.

Тук бушуваше война. Тези земи щяха да понесат и по-лошо през идните дни и месеци. Кралицата му, независимо от старанието му да я опази, щеше да понесе и нещо още по-лошо.

Щом лодката заплава по малката река, криволичеща към делтата на Ейвъри, следвана от белоопашат ястреб високо в небето, стените на каменния дворец вече се къпеха в кръв.