Сара Дж. Маас
Империя на бури (67)

65

Утро в Обсидиановите проходи

 

Ключалката беше изсякла саркофага от планината.

И с всяка искрица от силата си беше заточила Ераван в камъка, зазидала го беше вътре.

Усещаше как Мрачният владетел спи под черната плоча. Чуваше как армията му от изчадия пирува с човешка плът в долината под нея. Колко ли щеше да продължи клането, след като научеха, че Ераван е победен?

Не хранеше наивни надежди, че приятелите й са оцелели. Не и след толкова време.

Коленичила върху нащърбената черна скала, Елена се взираше в обсидиановия саркофаг, в изсечените в камъка символи. В началото сияеха, но вече започваха да гаснат, да се уталожват по местата си. Когато преди месеци открадна Ключалката от баща си, още не подозираше, не разбираше каква сила крие. И схващаше защо я е изковал. Знаеше само, че Ключалката може да се използва един-единствен път. И силата й… о, могъщата й, всепомитаща сила… беше спасила всички.

Гавин, който досега бе лежал окървавен зад нея, се свестяваше. Лицето му беше толкова обезобразено, че почти не виждаше красивите, свирепи черти под всичката кръв. Лявата му ръка висеше до тялото му, напълно безполезна — цената, която беше платил, отвличайки вниманието на Ераван, докато тя освобождаваше заряда на Ключалката. Но дори Гавин не знаеше плановете й. Не знаеше какво бе откраднала какво криеше от толкова месеци.

Елена не съжаляваше. Защото само така можеше да го спаси от сигурна смърт. И по-лошо.

Гавин огледа саркофага, празния, изящен амулет на Ключалката в дланта, отпусната върху бедрото й. Веднага го позна — беше го съзирал около врата на баща й през седмиците си в Оринт. Синият камък в средата му, някога пламтял със скрита сила, сега сякаш гаснеше. Почти напълно изчерпан.

— Какво си сторила?

Гласът му беше пресипнал от викане, докато бе търпял тормоза на Ераван. За да й спечели време да спаси народа им…

Елена стисна Ключалката в юмрука си.

— Затворен е. Не може да излезе.

— Ключалката на баща ти…

— Направено е вече — отвърна тя и обърна поглед към десетината древни, безсмъртни фигури от другата страна на саркофага.

Гавин подскочи и изсъска от болка при внезапното движение.

Бяха безформени. Просто сбор от светлина и сенки, вятър и дъжд, песен и спомени. Всичките самостоятелни, но и част от едно цяло, от едно съзнание.

Гледаха счупената Ключалка в ръцете й, угасналия камък.

Гавин опря чело в окървавената скала и извърна очи.

Костите на Елена потрепериха от близостта им, но тя не сведе лице.

— Потомката на сестра ни ни предаде — продума едната фигура, изваяна от море, небе и бури.

Елена поклати глава, мъчейки се да преглътне. Така и не успя.

— Спасих народа ни. Спрях Ераван…

— Глупачка — укори я привидението с много гласове, и животински, и човешки. — Нечистокръвна глупачка. Не помисли ли защо баща ти носи Ключалката със себе си, защо чака толкова години, събира сили? Той трябваше да освободи мощта й, да обедини трите Ключа на Уирда с портата им и да ни изпрати у дома, преди да я затвори завинаги. И нас, и Мрачния владетел. Ключалката беше изкована за нас. Обещана ни беше. А ти пропиля силата й.

Елена долепи длан в земята за опора.

— Баща ми притежава Ключовете на Уирда?

Дори не й беше загатнал… А Ключалката… мислеше я за просто оръжие. Оръжие, което беше отказал да използва в тази проклета война.

Те не й отговориха, но мълчанието им беше достатъчно потвърждение.

Тъничък, прекършен звук изпълзя от гърлото й.

— Съжалявам — пророни Елена.

Гневът им разтърси костите й, заплаши да спре сърцето в гърдите й. Фигурата от огън, светлина и пепел като че ли укроти яростта си за миг.

И си спомни.

Не беше виждала, нито говорила с майка си, откакто тя напусна тялото си, за да изкове Ключалката. Откакто Рианон Крочан помогна на Мала да влее същността си в нея, затваряйки могъщата сила на амулета в малкото вещерско огледало, превърнато в син камък, откъдето можеше да бъде освободена един-единствен път. Така и не споделиха с Елена защо го правеха. Не й довериха, че е нещо повече от оръжие, от което баща й ще има отчаяна нужда един ден.

Цената: смъртното тяло на майка й, животът, за който бе мечтала с Бранън и децата им. Оттогава бяха минали десет години. Десет години баща й чакаше Мала да се завърне, надяваше се да я види отново. Поне още веднъж.

Няма да ви помня, беше казала Мала на всички им, преди да отдаде живота си заради ключалката. Но ето я сега. Стоеше като остров от спокойствие сред бурята на останалите.

Сякаш си спомняше.

— Майко — прошепна умолително Елена.

Мала, носителката на светлината, извърна поглед от нея. Фигурата, която ги наблюдаваше с мъдри, нетрепващи очи, каза:

— Освободете го. Щом земните твари ни предадоха, нека им върнем услугата. Освободете Мрачния владетел от ковчега му.

— Не — замоли ги Елена, ставайки на крака. — Моля ви… умолявам ви. Кажете ми какво да направя, за да изкупя вината си, но моля ви, не го освобождавайте. Умолявам ви.

— Един ден ще се надигне от гробницата си — обеща фигурата, изтъкана от тъмнина и смърт. — Ще се събуди. Ти пропиля силата на нашата Ключалка за нелепост, а можеше да помогнеш на всички, ако само бе проявила търпение и прозорливост.

— Да се събуди тогава — продължи с умолителен, разтреперан глас Елена. — Нека някой друг наследи тази война, някой по-добре подготвен.

— Мерзавка — процеди фигурата с глас от стомана, щитове и стрели. — Само мерзавка би предала бремето другиму.

— Моля ви — прошепна Елена. — Вземете ми всичко. Всичко. Но не и това.

Като едно привиденията извърнаха погледи към Гавин.

Не…

Но майка й рече:

— Чакахме толкова време да се върнем у дома. Можем да почакаме още малко. Да победим над това… място още малко.

Не просто богове, а различни, още по-висши същества. За които времето беше течно, а телата — нематериални и гъвкави. Които можеха да съществуват на няколко места наведнъж, да се разстилат като хвърлени мрежи. Бяха могъщи, безкрайни и вечни както хората за еднодневките.

Не бяха родени в този свят. Навярно бяха попаднали в капан тук, минавайки през някоя Порта на Уирда. И бяха сключили сделка с баща й, с Мала, да ги изпратят у дома, ако вземат Ераван със себе си. А тя бе провалила всичко.

Фигурата с три лица каза:

— Ще чакаме. Но търпението ни има цена.

— Кажете ми я — отвърна Елена.

Ако вземеха Гавин, щеше да го последва. Тя не беше наследница на трона на баща си. За никого не беше важно дали ще си тръгне от планинския проход. Не знаеше дали ще понесе да го види отново, не и след безочливата си, горделива постъпка. Бранън я молеше да го изслуша, да почака. Тя обаче открадна Ключалката и избяга с Гавин, отчаяна да спаси родината си.

Триликата я огледа.

— Наследниците на Мала също ще пролеят кръв, за да изковат Ключалката наново. И ти ще ги водиш като агнета на заколение, за да платят цената за твоя избор да пропилееш силата й тук, по тази дребна битка. Ти ще покажеш на бъдещата потомка как да изкове нова Ключалка с дарбите си от Мала и как да използва ключовете, за да ни изпрати у дома. Първоначалната ни сделка остава в сила: ще вземем Мрачния владетел с нас. Ще го разкъсаме в нашия свят, където ще е просто прах и помен. А когато си тръгнем, ти ще покажеш на потомката как да затвори вратата след нас, така че Ключалката да я задържи завинаги. Като отдаде жизнената си сила до последна капка. Както беше готов да стори баща ти в подходящия момент.

— Моля те — пророни Елена.

Триликата рече:

— Разкажи на Бранън Дивия огън за случилото се тук; за цената, която един ден ще платят потомците му. Кажи му да се подготви.

Тя позволи на думите, на проклятието да попият в съзнанието й.

— Добре — прошепна.

Но фигурите вече ги нямаше. От тях бе останала само топлина, сякаш слънчев лъч бе погалил бузата й.

Гавин вдигна глава.

— Какво си сторила? — повтори той. — Какво им даде?

— Ти не… не чули?

— Само твоите думи — промълви дрезгаво той с мъртвешки бледно лице. — Техните — не.

Тя впери поглед в саркофага пред тях, чийто черен камък беше вкопан в пръста на прохода. Неподвижен. Трябваше да построят нещо около него, да го скрият от хорските очи.

— Цената ще бъде изплатена… по-късно — пророни Елена.

— Разкажи ми.

Подпухналите му, сцепени устни едва изричаха думите. Тъй като и бездруго вече беше навлякла проклятието върху себе си, върху потомството си, не смяташе, че има какво да загуби от една лъжа. Само още веднъж, за последно.

— Ераван ще се събуди отново… един ден. Когато настъпи моментът, ще помогна в борбата срещу него.

В очите му играеше съмнение.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя, протягайки ръка да му помогне.

Изгряващото слънце обагряше черните планини в златисто и червено. Беше сигурна, че долината отвъд тях се къпеше в алено.

Гавин пусна дръжката на Дамарис със счупените си пръсти. Но не прие ръката й.

И не й каза какво бе усетил, докосвайки Меча на Истината, какви лъжи бе почувствал и разбудил.

Повече никога не продумаха за този ден.

 

Вечер в Храма на Сандриан, Каменните блата

 

Принцесата на Ейлве скиташе из Каменните блата от седмици, търсейки отговори на загадки отпреди хиляда години. Отговори, които можеха да спасят обреченото й кралство.

Ключове, порти и ключалки — портали, руини и предсказания. Това си шепнеше принцесата в седмиците на самотния й поход през блатата, докато ловуваше, за да оцелее, бореше се със зъбати, отровни зверове и четеше посланията на звездите за развлечение.

А когато най-сетне достигна храма, когато се изправи пред каменния олтар и сандъка — същия като този под Морат, но светъл, — тя й се яви.

— Ти си Нехемия — пророни.

Принцесата се завъртя. Изцапаните й, влажни кожени дрехи изскърцаха от рязкото движение, а златните украшения по краищата на сплетената й коса издрънчаха.

Преценяващ поглед и… очи, прекалено стари за лицето на осемнайсетгодишно момиче; очи, взирали се дълго в мрака между звездите, копнели да разгадаят тайните му.

— А ти си Елена.

Елена кимна.

— Защо си дошла?

Принцесата на Ейлве кимна с изящна брадичка към каменния сандък.

— Нали съм призована да го отворя? Да науча как да избавя народа ни и да платя цената?

— Не — отвърна тихо Елена. — Не ти. Не по този начин.

Стиснатите устни бяха единственият белег за недоволството на принцесата.

— Тогава по какъв начин трябва да пролея кръвта си, милейди?

От толкова време наблюдаваше и чакаше, и плащаше за грешките си. Прекалено много време.

А сега мракът се разсейваше… и щеше да изгрее ново слънце. Трябваше да изгрее.

— Потомците на Мала ще платят, не ти.

Гърбът й се скова.

— Не отговори на въпроса ми.

На Елена й се щеше да задържи думите, да ги заключи в себе си. Но такава беше цената на кралството й, на народа й. За това кралство и неговия народ. И други.

— В Севера кръвта на Мала се е разделила на две. От едната страна е родът Хавилиард, чийто принц носи очите на другаря ми и моята сурова магия… с жестоката й мощ. От другата страна е родът Галантиус, където кръвта й се е запазила най-истинска: в огън, живи въглени и пепел.

— Елин Галантиус е мъртва — обяви Нехемия.

— Напротив. — Не, беше я спасила и още плащаше за постъпката си от онази зимна нощ. — Просто се крие, забравена от свят, който се радва, че великата й сила е угаснала, преди да съзрее.

— Къде е тогава? И какво общо има всичко това с мен, милейди?

— Ти познаваш добре историята, играчите и залозите. Познаваш Знаците на Уирда и знаеш как да ги използваш. Разгадала си грешно загадките, решавайки, че ти трябва да дойдеш тук. Но това огледало не е Ключалката; то е просто вир от спомени. Изковано от трима ни с баща ми и Рианон Крочан. Изковано заради наследницата на това бреме, за да разбере някой ден. Да научи всичко, преди да вземе своето решение. Тази среща също ще окаже своето влияние за него. Ето защо си призована тук.

Мъдрото, младо лице чакаше безмълвно.

— Върви на север, принцесо — продължи Елена. — Върви в двора на врага си. Срещни се с когото трябва, уреди си покана, направи всичко нужно, за да влезеш в двора на врага си. Двете кръвни линии ще се слеят там. Вече са се устремили една към друга.

— Елин Галантиус пътува към Адарлан?

— Не Елин. Не и с това име, с короната си. Но ще я познаеш по очите — тюркоазени с ядро от злато. По белега на челото й — знака на безименния, знака на Бранън. Напътствай я. Помагай й. Тя ще има нужда от теб.

— А цената?

Елена ги мразеше.

Мразеше боговете, измислили това наказание. Мразеше себе си. Мразеше дълга си, всички тези ярки светлини…

— Повече никога няма да зърнеш Ейлве.

Принцесата се загледа в звездите, сякаш й мълвяха, сякаш отговорът бе изписан сред тях.

— Ще оцелее ли народът ми? — попита с тъничък, тих гласец.

— Не знам.

— Тогава ще го подготвя. Докато съм в Рифтхолд, ще обединя бунтовниците, ще настроя континента за война.

Нехемия откъсна очи от звездите. На Елена й се прииска да падне на колене пред младата принцеса, да й се примоли за прошка.

— Един от тях трябва да е готов да стори нужното — каза Елена.

Нямаше друг начин да обясни, да се извини.

Нехемия преглътна.

— Тогава ще помогна с каквото мога. В името на Ерилея. И народа ми.