Сара Дж. Маас
Империя на бури (47)

45

Вещицата беше в съзнание и бясна.

Едион имаше удоволствието да й сервира закуска и като влезе в каютата, опита да не обръща внимание на остатъчния мирис на женска възбуда, примесен с този на Дориан.

Кралят имаше право да продължи напред с живота си, размишляваше Едион часове по-късно, докато оглеждаше следобедния хоризонт от румпела. В тихите часове на поста си често премисляше свирепия укор на Лизандра относно жестокото му отношение към краля. И може би — може би — Лизандра имаше право. И може би това, че Дориан беше способен да погледне друга жена, след като бе станал свидетел на обезглавяването на Сорша, беше същинско чудо. Но… точно вещицата ли? С това нещо ли искаше да си легне?

Точно този въпрос зададе на Лизандра, когато дойде при него трийсетина минути по-късно, още мокра от патрула си във водите пред тях — спокойни засега.

Тя сбърчи чело, разресвайки с пръсти мастиленочерната си коса.

— Имах клиенти, които бяха загубили съпругите или любовниците си и просто търсеха разтуха. Оглеждаха се за нещо, точно обратно на възлюбените им, навярно за да не правят връзка с вече преживяното. Онова, което се е случило на Дориан, би променило всеки. Нищо чудно сега да го привличат опасните неща.

— Открай време има слабост към тях — измърмори Едион, надниквайки към Елин и Роуан, които тренираха с мечовете си на главната палуба, докато клонящото към хоризонта слънце обагряше потните им тела в златисто.

Дориан седеше на стълбите към квартердека с Дамарис върху коленете си и почти дремеше в следобедния зной. Една част от Едион се усмихна при мисълта, че Роуан несъмнено би сритал задника му за такова лентяйство.

— Елин беше опасна, но все пак човек — отбеляза Лизандра. — Манон… не е. И сигурно точно това му харесва в нея. На твое място не бих се бъркала.

— Нямам намерение да се меся в тази лудост, спокойно. Макар че аз лично не бих допуснал онези железни зъби до любимите ми части. — Едион се ухили, а Лизандра отметна глава назад и се изсмя. Той добави: — Пък и тази сутрин, като гледах как Елин и вещицата се препират за Елида, реших да стоя настрана и да се наслаждавам на зрелището.

Малката Елида Локан беше жива и ги издирваше. О, богове! Изражението на Елин, докато Манон й разказваше подробно какво бе опитал да й причини Върнън…

Заключена в кула — в град, който бе посещавал безброй пъти през изминалите десет години. Нищо чудно дори да бе гледала как Гибелният легион влиза и излиза от града. Навярно сигурна, че я е забравил или изобщо не го е грижа за нея.

А сега скиташе по света. Съвсем сама.

С необратимо осакатен крак, никакви умения за самоотбрана и оръжия. С малко късмет щеше да се натъкне първо на Гибелния легион. Командирите му щяха да познаят името й и да я вземат под крилото си. Ако изобщо посмееше да им се представи.

Едва се беше сдържал да не удуши Манон, задето бе оставила момичето насред Оуквалд, а не я беше отвела право в Терасен.

Елин обаче не прояви такава кротост.

Два удара, толкова бързи, че дори Водачката на Крилото не ги предвиди.

Първо един шамар с опакото на ръката. Задето бе изоставила Елида.

После огнен обръч около гърлото й, който я прикова със сила към дървената стена, за да се закълне, че казва истината.

Роуан напомни сухо на братовчедка си, че Манон все пак беше помогнала на Елида да се измъкне от Морат. А Елин отбеляза просто, че ако не го беше сторила, огънят вече щеше да прогаря гърлото й.

И така беше приключил въпросът.

Елин, ако съдеше по яростта, с която нападаше Роуан в другия край на палубата, все още беше ядосана.

Вещицата, ако съдеше по ръмженето и мириса в каютата й — също.

Едион нямаше търпение да стигнат до Каменните блата, макар и там да не ги очакваше нищо приятно.

Още три дни плаване ги деляха от източния бряг. А после… после щяха да видят колко струваше съюзничеството на Ролф, доколко можеше да му се има доверие.

— Не е възможно да го избягваш вечно — обади се Лизандра, привличайки вниманието му към другата причина, поради която изгаряше от нетърпение да слезе от кораба.

Баща му седеше на пост до Абраксос, който се беше свил на носа на кораба, и го наблюдаваше. Опитваше да разбере как се убиват уивърни, къде да атакува.

Нищо че точно този беше просто възголямо куче, толкова кротък, че даже не бяха направили усилието да му слагат окови. И бездруго нямаха толкова големи, а и по всяка вероятност животното не би си тръгнало без Манон. Напускаше кораба само за да лови риба или голям дивеч, докато Лизандра го придружаваше под водата в облика си на морски дракон. А винаги когато лежеше на палубата… Пумата не го изпускаше от око.

Едион не беше проговарял на Гавриел от онзи ден в Залива на Черепа.

— Не го избягвам — отвърна накрая той. — Просто нямам желание да приказвам с него.

Лизандра отметна мократа си коса през рамо и огледа намръщено влажните петна по бялата си риза.

— На мен примерно ще ми е интересно да чуя как са се срещнали с майка ти. Той е добродушен. За човек от кадъра на Майев. Със сигурно по-добродушен от Фенрис.

Фенрис наистина го караше да вилнее от яд. Ухиленото му лице, наглото му държане, мрачното му високомерие… Поредното огледало, осъзнаваше той… което обаче преследваше Елин навсякъде като куче. Или вълк.

Едион не се беше изправял срещу него на бойната площадка, но внимателно го наблюдаваше как се бие с Роуан и Гавриел, които го бяха обучавали. И се биеше точно така, както очакваше да го стори воин, обучаван няколко века от двама опитни убийци. Но повече не видя нито следа от магията, с която Фенрис бе прескачал през пространството, като че минаваше през невидими врати.

И сякаш мислите му бяха призовали безсмъртния воин, защото Фенрис излезе с наперена походка от сенките под палубата и се подсмихна на всички им, преди да заеме поста си до предната мачта. Бяха си разпределили постовете и патрулните обиколки, като Лизандра и Роуан обикновено летяха надалеч пред и зад тях или контактуваха с двата придружаващи ги кораба. Едион не бе посмял да й сподели, че често броеше минутите, преди да се върне, че в гърдите му тегнеше непоносима тежест, докато не зърнеше крилатия й или люспест облик на хоризонта.

Не се съмняваше, че и тя като братовчедка му не би одобрила суетенето му.

Лизандра наблюдаваше внимателно Елин и Роуан, чиито остриета лъщяха като живак при всеки сблъсък.

— Уроците ти вървят добре — похвали я Едион.

Зелените очи на Лизандра се сбърчиха в усмивка. Всички се редуваха да я обучават на ръкопашен бой и работа с различни оръжия. Тя имаше известни умения, придобити във времето, прекарано с Аробин — беше му споделила, че я научил, за да осигури оцеляването на инвестицията си.

Ала хамелеонката не желаеше да се усъвършенства. В убиването на мъже по един куп начини. Едион се учудваше, че това й решение го вълнува толкова. Все пак бе отхвърлила със смях въпроса, който й бе отправил онзи ден на плажа в Залива на Черепа. Оттогава и двамата не го бяха подхващали наново.

Неспособен да се държи, Едион тръгна след нея, когато Лизандра се запъти с лежерна стъпка към бойната площадка на кралицата и принца, а Дориан се отдръпна мълчаливо встрани, за да й направи път по стълбището. Едион отбеляза уважителния жест на краля и потисна собствените си противоречиви чувства към него, оставайки на най-горното стъпало, откъдето се взря в братовчедка си и Роуан.

Двамата вече бяха стигнали до безизходна хватка, затова Роуан сложи край на двубоя и прибра меча си в ножницата му. А щом Елин го изгледа ядно, задето не беше спечелила, той я перна с пръст по носа. Едион се засмя скришом и надникна към хамелеонката, докато кралицата и принцът крачеха към каната с вода и чашите до парапета на стълбите.

Тъкмо се канеше да предложи на Лизандра последен рунд на бойната площадка, преди слънцето да е залязло, когато Дориан опря ръце на коленете си и каза на Елин през парапета:

— Не вярвам, че ще направи нещо, ако я пуснем.

Елин отпи малка глътка вода, още задъхана от двубоя.

— И стигна до това заключение преди, по време на или след нощното си посещение при нея?

О, богове! Такъв разговор се очертаваше, значи.

Дориан се поусмихна.

— Ти се увличаш по безсмъртни воини. На мен забранено ли ми е?

Тихото издрънчаване на чашата й върху малката масичка накара Едион да застане нащрек и да си припомни разположението на палубите. Фенрис ги наблюдаваше от предната мачта, а Лизандра бе от другата страна на Дориан. Така че самият Едион, който се намираше на стъпалото над Дориан и същевременно до Елин, която бе близо до тях, щеше да попадне точно в епицентъра на урагана.

Тъкмо където се беше заклел пред себе си да не се озовава.

Роуан, който стоеше от другата страна на братовчедка му, попита Дориан:

— Има ли причина, Ваше Величество, да настоявате за освобождаването на вещицата?

Елин му стрелна огнен поглед. Чудесно, нека принцът се оправя с гнева й. Дори дни след единението им, след което всички се преструваха, че не забелязват двете дупчици по шията на Роуан и тънките, дълбоки драскотини по раменете му, елфическият принц продължаваше да изглежда като трудно оцелял корабокрушенец, който се бе насладил на всяка секунда от връхлетялата го буря.

А тази сутрин и Елин се беше появила със същите дупчици на шията. Едион едва не я бе помолил да си намери шал.

— Как ти звучи да заключим някого от вас в една стая — Дориан посочи с брадичка елфическите воини в другия край на палубата, после и Лизандра от дясната му страна — и да видим как ще се чувства след толкова време?

— Всеки сантиметър от тялото й е създаден така, че да прелъстява мъжете — обясни Елин. — Да ги заблуждава, че е безобидна.

— Повярвай ми, Манон Черноклюна далеч не е безобидна.

Елин обаче продължи:

— Тя и племето й са убийци. Не знаят какво е съвест. Каквото и да й е причинила баба й, завинаги ще си остане такава. Отказвам да изложа на опасност живота на всички хора на кораба, за да може ти да спиш добре нощем — заяви тя многозначително и очите й просветнаха.

Всички запристъпваха нервно от крак на крак и Едион тъкмо се канеше да покани Лизандра на вечерна тренировка, слагайки край на разговора, когато Дориан процеди с обезпокоително тих глас:

— Напомням ти, че съм крал.

Две тюркоазено-златисти очи се устремиха към него. Едион почти виждаше думите, които Елин се бореше да премисли, докато гневът й я умоляваше да отвърне на предизвикателството му. С няколко подбрани изречения можеше да посече духа му и да потъпче още повече онова, което бе останало от него след издевателствата на валгския принц. И по този начин да загуби силен съюзник, чиято помощ щеше да й е нужна не само в предстоящата война, но и ако оцелееха. И погледът й поомекна. Приятел. Това също можеше да загуби.

Елин потри белезите по китките си, изпъкващи на златистата светлина на залеза. На Едион му прилошаваше от тях. След секунда размисъл братовчедка му каза на Дориан:

— Контролирани движения. Винаги когато излиза от стаята, ще е под наблюдение. Един от елфите плюс един от нас. Окови на китките, не на краката. В стаята ще е без вериги, но пред вратата й винаги ще има някого, който ще бъде на пост.

Едион забеляза, че Роуан милва с палец белега върху едната й китка.

— Добре — отвърна лаконично Дориан.

Хрумна му да уведоми краля, че компромисът от страна на Елин беше повод, достоен за празненство.

Гласът й спадна до онези познати, смъртоносни низини.

— След като ти се нафлиртува с нея онзи ден в Оуквалд, със сестринството й опитаха да ме убият.

— Ти я провокира — отвърна Дориан. — А аз съм тук днес благодарение на риска, който пое, връщайки се в Рифтхолд два пъти.

Елин избърса потта от челото си.

— Има си своите мотиви и много се съмнявам да го е сторила само защото след стогодишния си живот на убийца е решила, че хубавичкото ти личице ще я направи добра.

— Твоето накара Роуан да загърби тривековна кръвна клетва.

Бащата на Едион напусна поста си край Абраксос и тръгна към тях, проговаряйки кротко:

— Съветвам ви, Ваше Величество, да оставите този спор.

И наистина, инстинктите на Едион беше нащрек заради ледения гняв, който струеше от всеки мускул на принца.

Дориан също забеляза това и заяви леко гузно:

— Не исках да те обидя, Роуан.

Гавриел килна глава и златистата му коса се разля върху едното му широко рамо.

— Не се безпокойте, Ваше Величество — пророни с вяла усмивка воинът. — Фенрис наля достатъчно масло в огъня на Роуан, че да го държи още три века.

Едион примигна недоумяващо, изумен от шегата и загадъчната усмивка по лицето на баща си.

Елин му спести усилието да решава дали да отвърне на тази усмивка, казвайки на Дориан:

— Е, да видим дали Водачката на Крилото ще иска да се разходи по палубата преди вечеря.

Дориан с право я измери недоверчиво, помисли си Едион. Ала Елин вече крачеше към другия край на палубата. Фенрис се откъсна от поста си на предната мачта и удостои всички им с острия си, свадлив поглед, докато минаваха край него.

Но и той щеше да ги последва. В никакъв случай не биваше да освобождават вещицата, преди всички да се съберат. Дори кадърът го разбираше.

Затова, докато нощта се спускаше над тях, Едион тръгна след кралицата си към сумрачната вътрешност на кораба, молейки се Елин и Манон да не го направят на парчета.

* * *

Да си легнеш с вещица. Елин стисна зъби, носейки се към стаята на Манон.

Едно време Дориан беше прословут с подвизите си в света на жените, но това… тя изсумтя. Искаше й се Каол да беше наблизо, макар и само за да види неговото изражение.

Въпреки че нещо в гърдите й се отпускаше при мисълта, че е в Юга заедно с Фалик. И навярно събираха армия, с която да пресекат Тясното море и да потеглят на север. Ако имаха късмет.

Ако. Елин ненавиждаше тази дума. Но… приятелството й с Дориан беше достатъчно ценно. Склонила бе да изпълни молбата му отчасти за да прояви добрина към него, но главно защото знаеше, че Манон може да им каже още за Морат. За Ераван. Още много.

А се съмняваше вещицата да е особено словоохотлива, не и при положение че Елин си беше изпуснала нервите мъничко тази сутрин. И може би постъпваше подмолно, използвайки влечението на Дориан, за да я предразположи, но… все пак се намираха във война.

Като наближи каютата на вещицата, тя сви ръка в юмрук. Големите вълни, с които се бореха от пладне, люшкаха фенерите в коридора.

Роуан беше излекувал натъртването по кокалчетата й от сблъсъка с лицето на Манон, а тя му се беше отблагодарила, като заключи вратата на стаята им и падна на колене пред него. Още усещаше пръстите му, вкопчени в косата й, чуваше стоновете му…

Роуан, който пристъпваше на крачка зад нея, завъртя рязко глава в нейна посока.

За какво си се размислила, по дяволите?

Внезапно разширените му зеници й дадоха да разбере, че отлично знае за какво се е размислила. Фактът, че Фенрис нарочно изостана по коридора, й показваше, че мирисът й се е променил.

Обичайното — отвърна тя на Роуан с пресилена усмивка. — Убийства, плетене на една кука, как да те накарам да издаваш онези звуци отново…

Лицето му придоби болезнено изражение, което я накара да се ухили. Особено като забеляза как подскочи гърлото му.

Втори рунд — беше отговорът му. — Веднага щом приключим тук, ще си спретнем втори рунд. Този път обаче ще видим какви звуци издаваш ти.

Елин едва не се блъсна във вратата на отворената каюта. Гърленият смях на Роуан я подтикна да се съсредоточи и да спре да се хили като ослепяла от похот, болна от любов глупачка…

Манон седеше в леглото и златните й очи се стрелкаха между Роуан, Дориан и нея.

Фенрис влезе след тях и вниманието му директно се прикова към вещицата. Несъмнено беше зашеметен от красотата й, изяществото й, съвършенството й, дрън-дрън-дрън.

Манон проговори с нисък, безизразен глас:

— Кой е това?

Дориан вдигна вежда, проследявайки погледа й.

— Срещала си го и преди. Това е Фенрис, заклет воин на кралица Майев.

Начинът, по който Манон присви очи, събуди инстинкта й. Вещицата разтвори ноздри да надуши Фенрис, чийто мирис вероятно беше едва доловим в пренаселената каюта…

— Не, не е — отсече тя.

И извади железните си нокти точно преди Фенрис да атакува.