Сара Дж. Маас
Империя на бури (49)

47

Роуан летеше към кораба, тласкан от побеснялата си магия.

Другите два кораба не бяха нападнати — капитаните им дори имаха наглостта да попитат за какво са всичките тези крясъци.

Роуан не благоволи да им обяснява, а само ги извести за вражеската атака и им заповяда да пуснат котва. Сетне се втурна обратно към кораба. Към клането.

И се върна с толкова разтуптяно сърце, че щеше да повърне от облекчение, като наближи и видя Елин коленичила на палубата. Докато не забеляза, че Фенрис кърви под ръцете й.

Докато последният илкен не кацна пред тях.

Устремявайки се към палубата, превърна гнева си в смъртоносно копие и приготви магията си за атака. Беше открил, че концентрираните удари с нея проникваха през вродената им защита.

Щеше да откъсне главата на тази твар.

Но тъкмо когато Роуан кацна на палубата и си върна елфическия облик, съществото се засмя и надникна през мършавото си рамо.

— Морат ви чака с отворени врати — подсмихна се илкенът и изхвърча, преди Роуан да му се е нахвърлил.

Елин не помръдваше. Гавриел и Едион, окъпани в кръв и ранени, също стояха почти неподвижно. Фенрис лежеше с окървавени гърди, върху които зеленееше противна слуз — отрова…

Елин клечеше над воина и от дланите й струеше светлина. Съсредоточила се беше върху малката частица вода от силата си — капка в морето от огън…

Роуан отвори уста да й предложи помощ, но в този момент Лизандра попита задъхано от сенките:

— Някой ще се погрижи ли за това чудо, или аз да се заема?

Илкенът, вече просто черна точка в притъмнялото небе, летеше към далечния бряг, несъмнено на път към Морат, за да докладва.

Роуан грабна падналия лък на Фенрис и колчана му с черноглави стрели.

Никой не го спря, докато крачеше към парапета, газейки в локви кръв с ботушите си.

Единствените звуци наоколо бяха кроткият плисък на вълните, воплите на ранените и скърцането на големия лък, когато Роуан сложи стрела и опъна тетивата. Още и още. Мускулите на ръцете му се изопнаха, но той се прицели към тъмното петно, размахващо криле към хоризонта.

— Залагам една златна монета, че ще пропусне — обади се дрезгаво Фенрис.

— Пази си дъха за оздравяването — смъмри го Елин.

— Залагам две, че ще уцели — рече Едион зад него.

— Всичките вървете по дяволите — озъби им се Елин. Но после добави: — Залагам пет… не десет, че ще го свали още с първия изстрел.

— Дадено! — изграчи Фенрис с пресипнал от болка глас.

Роуан стисна зъби.

— Напомнете ми после защо изобщо се занимавам с вас.

И пусна тетивата.

Стрелата полетя почти невидима през нощното небе.

И с елфическото си зрение той съзря съвсем ясно как застига целта си.

Прониза главата на съществото.

Елин се засмя тихичко, когато тялото му цопна във водата и плисъкът се видя дори от толкова голямо разстояние.

Роуан обърна свъсено лице към нея, докато под пръстите й, разперени над обезобразените гърди на Фенрис, проблясваше светлина. Погледът му прескочи към воина, сетне към Едион и той каза:

— Плащайте, кретени.

Едион се засмя, но Роуан засече сянката, която пробяга в очите на Елин, щом върна поглед към някогашния му брат по оръжие. Разбра защо бе решила да разведри обстановката, въпреки че Фенрис лежеше тежко ранен пред нея. Защото, ако Ераван вече знаеше къде се намират… трябваше да изчезват. Възможно най-бързо.

И да се молят насоките на Ролф за местонахождението на Ключалката да са верни.

* * *

На Едион му писваше от изненади.

Писваше му сърцето му да спира толкова често.

Както се беше случило, когато Гавриел скочи да спаси задника му от илкените. Пумата им налетя с ярост, която накара Едион да се почувства като недодялан хлапак, хванал първия си меч.

Глупавото копеле си спечели одиране по ръката и ребрата, от което изрева до небесата. За щастие, отровата по ноктите на звяра вече беше изразходена по предишните му жертви.

Но точно острият мирис на кръвта на баща му го провокира да се съживи — медният, смъртен мирис на кръв. Гавриел само му намигна и Едион забрави пулсиращата болка над едното си коляно от удара, който беше получил преди броени минути. И двамата се бориха гръб в гръб, докато не превърнаха изчадията в потрепващи купчини от кокали и плът.

После, без да каже нито дума на баща си, Едион върна меча и щита на гърба си и пое да търси Елин.

Братовчедка му още коленичеше над Фенрис и благодари на Роуан само с потупване по бедрото, когато принцът профуча край нея, за да помогне на останалите ранени. Потупване по бедрото — за изстрел, който Едион не се съмняваше, че повечето стрелци от Гибелния легион щяха да сметнат за невъзможен.

Едион остави кофата с вода, която му беше поискала за Фенрис, и опита да не изтръпне видимо, гледайки как бърше зелената отрова, сълзяща от раната му. На няколко крачки от тях баща му се грижеше за хлипащ пират — с нищо и никаква си драскотина на бедрото.

Фенрис изсъска и Елин му отвърна с болезнено пъшкане. Едион си проправи път до тях.

— Какво има?

Елин поклати глава веднъж, за да го отпрати. Той обаче остана и я видя как сключва поглед с този на Фенрис по начин, който му подсказваше, че каквото и да предстоеше, със сигурност щеше да заболи. Стотици пъти беше наблюдавал лечители и войници да си разменят същия поглед на бойното поле или в лечителските шатри.

— Защо — пророни задъхано Фенрис — просто — пак се задъха — не ги разтопи?

— Защото исках да им изкопча малко информация, преди ти да се развихриш, нагло елфическо копеле такова.

Тя отново стисна зъби и Едион сложи ръка на гърба й, знаейки, че отровата е в болезнен досег с магията й, докато се мъчеше да я изцеди от тялото на воина. Тя се притисна леко към дланта му.

— И без твоя помощ ще се възстановя — отсече сипкаво Фенрис, доловил напрежението й. — Върви да помогнеш на другите.

— О, я да мълчиш! — озъби му се тя. — Всичките сте просто нетърпими. Онова нещо имаше отрова по ноктите си…

— Другите…

— Кажи ми как действа твоята магия. Как е възможно да прескачаш от място на място?

Хитроумен, лесен начин да съсредоточи вниманието му другаде.

Едион огледа палубата, за да се увери, че някой друг не се нуждае от помощта му, и се зае да попива кръвта и отровата, струящи от гърдите на Фенрис. Сигурно болеше ужасно. Непрестанното пулсиране в крака му вероятно беше нищо в сравнение с неговите мъки.

— Никой не знае откъде идва, нито какво представлява — заразказва Фенрис между плитки глътки въздух, свивайки и разпускайки пръсти до тялото си. — Но ми позволява да прескачам от място на място. Само на кратки разстояния, и то едва броени пъти, преди силите ми да се изтощят, но… доста ме е улеснявало на бойното поле. — Той изпуфтя през стиснати зъби, когато външните ръбове на раната му започнаха да се протягат един към друг. — Като изключим това, нямам други дарования. По-бърз съм, по-силен и по-лесно оздравявам от повечето елфи, но нямам извънредни умения. Мога да браня с невидим щит себе си и други, но не и да подчинявам природните стихии на волята си.

Ръката на Елин потрепери леко над раната му.

— От какво е щитът ти тогава?

Той пробва да свие рамене, но неуспешно. Гавриел се обади от мястото си над хленчещия пират.

— От арогантност.

Елин изсумтя и без да откъсва очи от раната на Фенрис, рече:

— Значи си имал чувство за хумор, Гавриел.

Пумата на Доранел я възнагради с хитра усмивка през рамо. Рядко срещаната, сдържана версия на широките усмивки, типични за Едион. Веднъж Елин го беше нарекла Чичо Котарак, но Едион толкова злобно й бе скръцнал със зъби, че не беше посмяла да използва прякора друг път. Гавриел обаче бе отвърнал на същата шега с търпеливата въздишка, която като че ли пазеше само за нея и Фенрис.

— Такова чувство за хумор се проявява едва веднъж на цял век — програми Фенрис, — така че дано се Обезсмъртиш, иначе му ставаш свидетел за пръв и последен път. — Елин се засмя, но усмивката й бързо посърна. Нещо студено и лепкаво се размърда в стомаха на Едион. — Извинявай. — Добави Фенрис и изтръпна или от думата, или от болка.

Преди Едион да се замисли по-сериозно върху чутото, Елин попита:

— Откъде произхождаш? За Лоркан знам, че е бил копеле от бедняшкия квартал.

— После стана копеле от двореца на Майев, така че не го мисли — подсмихна се Фенрис, макар и бронзовото му лице да беше пребледняло. Устните на Елин се извиха в усмивка. — Ние с Конал сме синове на благородници от югоизточната част на кралството й.

Той изсъска от болка.

— Ами родителите ти? — поинтересува се Едион, забелязвайки, че на Елин й е трудно да води разговора.

Беше я виждал да лекува малки драскотини и да затваря раната на Манон в продължение на дни, но…

— Майка ни беше воин — отговори измъчено Фенрис. — И ни отгледа като такива. Баща ни също беше воин, но често отсъстваше от дома, все беше по фронтовете. На нея се полагаше да брани дома и земите ни. И да служи на Майев. — И двамата задишаха още по-тежко и мъчително. Едион застана така, че Елин да отпусне цялата си тежест на ръката му въпреки болката в подутото му коляно. — Когато с Кон бяхме на по трийсет, вече изгаряхме от нетърпение да я придружим до Доранел, да разгледаме града, да срещнем кралицата и изобщо… да се отдадем на онова, което правеха всички млади елфи, разполагащи с пари и младост. Само че веднага щом ни зърна, Майев… — Този път му трябваше повече време да си поеме дъх. — Нещата не потръгнаха на добре.

Едион знаеше останалото; Елин също.

И последната зелена слуз се изля от гърдите на Фенрис. А Елин продума:

— Тя е наясно, че ненавиждате клетвата си към нея, нали?

— Да — потвърди той. — И несъмнено ме е изпратила тук, за да ме изтезава с временна свобода.

Ръцете на Елин трепереха, тялото й се тресеше до дланта на Едион. Той преметна ръка през кръста й.

— Съжалявам, че си обвързан по такъв начин с нея — скалъпи тя.

Раните в гърдите на Фенрис започваха да се затварят. Роуан дойде при тях, сякаш почувствал, че й прималява.

Фенрис вдигна сивкаво, изопнато лице към принца, а после се обърна към Елин.

— Това сме родени да правим: да браним, да служим и боготворим. А Майев ни предлага… насмешливо подобие. — Той огледа бавно зарастващите си рани. — Това зове елфическата ни кръв, това ни води в света. И към него се стремим, макар и да го крием.

Бащата на Едион беше застинал над ранения пират.

Едион, изненадвайки дори себе си, попита Гавриел през рамо:

— А ти смяташ ли, че службата за Майев отговаря на нуждите ви, или си на неговото мнение?

Баща му примигна — по-голяма проява на изумление не можеше да очаква от него — и стана на крака, оставяйки изцеления моряк да спи. Едион понесе първичния удар на карамеления му поглед, но опита да не се поддава на надеждата, която блестеше в очите на Пумата.

— Аз също произлизам от благородническо семейство. Най-малкият съм от трима братя. Нямаше да наследя нито имоти, нито титла, затова реших да стана воин. Впоследствие привлякох вниманието на Майев… и предложението й. Не познавах… не познавам по-голяма чест от това.

— Не отговори на въпроса ми — рече тихо Едион.

Баща му раздвижи смутено рамене.

— Съжалих само веднъж. Само веднъж исках да се откажа от службата си за нея.

Пумата не довърши, ала Едион се досещаше какво им бе спестил.

Елин отметна кичур коса от лицето си.

— Толкова много ли си я обичал?

Едион се постара да прикрие благодарността си, задето бе попитала вместо него.

Гавриел сви ръцете си в юмруци и кокалчетата им побеляха.

— Тя беше ярка звезда във вековете на мрак. Готов бях да я последвам до всички краища на света, стига да ми позволеше. Но тя не ми разреши и аз уважих желанието й да стоя настрана. Да не я търся. Затова отидох на друг континент и си забраних да поглеждам назад.

Скърцането на кораба и стоновете на ранените останаха единствените звуци край тях. Едион не се подчини на импулса да се изправи и да си тръгне. Щеше да изглежда като обидено дете — не като генерал, сражавал се в кръв до колене.

Елин отново изрече думите, които той самият не дръзваше да пусне на свобода.

— Но си щял да престъпиш кръвната си клетва заради нея? Заради тях?

— Живея заради честта си — отвърна Гавриел. — Но ако Майев бе опитала да посегне на нея или на теб, Едион, щях да сторя всичко по силите си да ви спася.

Думите му връхлетяха Едион и нахлуха в тялото му. Той не си позволи да се замисля върху тях, върху истината, която усещаше във всеки техен звук. Върху собственото си име в устата на баща му.

Гавриел се увери, че пиратът няма други травми, и премина към следващия ранен. Карамелените му очи се плъзнаха към коляното на Едион, видимо подуто под панталона му.

— Някой трябва да се погрижи за крака ти или след няколко часа няма да можеш да стъпваш на него.

Елин веднага впери поглед в тялото му, оглеждайки го за наранявания, но Едион остана взрян в баща си.

— И сам мога да се лекувам. — Лечителите от бойното поле и Гибелният легион му бяха дали достатъчно уроци през годините. — Ти се погрижи за твоите рани.

Кръвта по ризата на воина вече засъхваше. Извадил бе голям късмет, че отровата по ноктите на илкена се беше изчерпала. Гавриел сведе очи към тялото си и преглътна, карайки плетеницата от татуировки на врата му да подскочи, но продължи напред, без да обели и дума.

Елин най-сетне се отлепи от Едион и се напрегна да стане на крака, но не успя. А когато помътнелите й очи загубиха фокус и той посегна да я хване, Роуан вече беше до нея и я грабна на ръце, преди да е целунала дъските. Твърде бързо — явно беше изцедила запасите си от сила прекалено скоростно, лишавайки и тялото си от всякаква храна.

Накрая тя отпусна глава върху гърдите на Роуан с провиснала от влагата коса, а той стрелна поглед към Едион. Напрежението в очите на принца накара стомахът му да се свие на кълбо. Морат знаеше срещу какво се изправя. Срещу кого се изправя. Ераван беше създал воините си точно за целта. Роуан кимна, сякаш в потвърждение на мислите му, но каза само:

— Дръж крака си вдигнат.

Когато понесе Елин към каютите, Фенрис вече дремеше леко.

Едион остана сам през нощта: първо постоя на пост, а през следващите няколко часа поседя на квартердека, облегнал гръб на мачтата и вдигнал ранения си крак във въздуха, тъй като не му се щеше да слиза в тясната, сумрачна вътрешност на кораба.

Сънят най-сетне започваше да го подръпва, когато на няколко крачки от него се чу скърцане на дърво, и то само защото тя му бе позволила да изскърца, за да не го уплаши.

Призрачният леопард седна до него с потрепваща опашка и срещна погледа му за миг, преди да положи голямата си глава на бедрото му.

И двамата загледаха мълчаливо как звездите блещукат над спокойните води, докато светлината им обагряше кожуха й в меко сребристо. По устните на Едион изплува лека усмивка.