Сара Дж. Маас
Империя на бури (35)

33

— Ейлве няма армия — каза Елин, долавяйки как кръвта се изцежда от лицето й. — След миналата пролет няма кой да брани границите му, освен няколко бунтовнически групировки.

— Знаеш ли числеността им? — Роуан се обърна към капитана.

— Не — отвърна той. — Получих новината като предупреждение, за да държа товарните кораби настрана от Ейвъри. Исках да чуя мнението им — той кимна към двамата воини — за това как е най-добре да подходя. Но май е трябвало да поканя и вас, тъй като са решени да ви просветлят.

Никой от двамата не благоволи да потвърди. Елин плъзна очи по линията от армии.

— С каква скорост се придвижват? — попита Роуан.

— Легионите са напуснали Морат преди около три седмици — обясни Гавриел. — Движат се по-бързо от всяка друга армия, която някога съм виждал.

Точно сега ли…

Не. Не — не можеше да е заради Илиум, защото се бе подиграла с него…

— Ще бъде изтребление — отсече дръзко Ролф.

Тя затвори очи и преглътна тежко. Дори капитанът не посмя да се обади.

Роуан сложи ръка на кръста й в безмълвно утешение. И той знаеше — и той бе подредил парчетата от пъзела.

Елин отвори очи, ала линията остана жигосана в зрението й, в сърцето й.

— Това е послание. За мен — каза тя.

Отпусна единия си юмрук и впери поглед в белега върху дланта си.

— Но защо им е да нападат Ейлве? — попита Фенрис. — И защо заемат позиция, вместо направо да го щурмуват?

Не можеше да изрече думите на глас. Но тя бе навлякла този ад на Ейлве, надсмивайки се над Ераван. Той знаеше за кого милее Селена Сардотиен и искаше да прекърши духа й, сърцето й, като й демонстрираше какво можеха да сторят войските му. Какво щяха да направят, дадеше ли им сигнал. Не на Терасен… а на родното кралство на най-скъпия й приятел.

Кралството, което се бе заклела да брани, да закриля.

— Имаме лични връзки с Ейлве — додаде Роуан. — Ераван знае колко й е скъпо кралството.

Очите на Фенрис се задържаха проучвателно върху нея. Гавриел обаче обяви с нетрепващ глас:

— Ераван вече владее всички територии на юг от Ейвъри. С изключение на този архипелаг. Но дори тук си е подсигурил опора с Предела.

Елин впери поглед в картата, в северните земи, които сега й се струваха толкова малки.

На запад голямата шир на Пустошта се простираше отвъд планинската граница. И вниманието й се спря на един ситен надпис по западното крайбрежие.

Брайърклиф.

Името прокънтя в главата й, разбуждайки я, и й напомни, че преди малко бяха обсъждали как е възможно подобна армия да се придвижва толкова бързо.

Тя потри едното си слепоочие, взирайки се в малката точица на картата.

Замислена върху нечий дълг към нея.

Погледът й се смъкна надолу — на юг. До Червената пустиня. Където още един дълг — множество дългове — чакаха да поиска отплата.

Елин осъзна, че я бяха попитали нещо, но дори не се замисли какво, преди да заяви тихо на Ролф:

— Ще ми отстъпиш армадата си. Ще я въоръжиш с огнените пики, които знам, че си поръчал, и ще изпратиш излишните на мисенианската флота, когато пристигне.

Мълчание.

Сетне Ролф се изсмя гръмко и се настани в стола си.

— Друг път. — Той махна с татуирана ръка върху картата и мастилените води върху нея закипяха, образувайки фигури, които навярно само той можеше да разшифрова. Фигури, които трябваше да разчете, за да я насочи към Ключалката. — Искам да ти покажа численото превъзходство на врага ти. — Той предъвка думите й. — Мисенианската флота е просто мит. Приказка за лека нощ.

Елин надникна към дръжката на рапирата му, обходи с очи пивницата около тях и ги застопори върху кораба, закотвен отвън.

— Ти си наследник на мисенианците — обяви тя. — И съм тук да изискам дълга ти към моя род.

Ролф не помръдна, не мигна дори.

— А може би всички морски дракони около теб са просто случайни талисмани? — попита Елин.

— Мисенианците са изчезнали отдавна — заяви с равен тон Ролф.

— Не мисля. Според мен се крият тук, на Мъртвите острови, и то от дълго, дълго време. А ти някак си успял да се издигнеш на власт.

Тримата елфи си разменяха озадачени погледи.

Елин продължи:

— Освободих Илиум от адарланско робство. Превзех града, дома на прадедите ти. На мисенианците. Твой е, стига да се осмелиш да признаеш от чия кръв произхождаш.

Ръката на Ролф затрепери леко. Той я сви в юмрук и я пъхна под масата.

Елин позволи на искрица от магията й да изплува на повърхността, на златото в очите й да лумне като буен пламък. Гавриел и Фенрис застанаха на нащрек, докато силата й изпълваше стаята, града. Ключът на Уирда между гърдите й завибрира, зашептя.

Тя знаеше, че по лицето й не е останало нищо човешко, нищо смъртно.

Знаеше, защото златистобронзовата кожа на Ролф избледня до болнаво жълто.

Затвори очи и въздъхна.

Струята магия, която бе свикала, се изля в невидим поток. Светът трепереше по пътя й. Някоя от градските камбани иззвъня веднъж, втори път, тласната от силата й. А когато се понесе над архипелага, дори водата в залива потръпна от полъха й.

Елин отвори очи и лицето й си върна стария вид.

— Какво, по дяволите, беше това? — осмели се да попита накрая Ролф.

Фенрис и Гавриел внезапно проявиха голям интерес към картата пред тях.

— Милейди трябва да разпуска по малко от силата си всеки ден, иначе може да я погълне — обясни с равен тон Роуан.

Напук на себе си, независимо от всичко, което беше направила, Елин реши, че иска Роуан да я нарича „милейди“ поне веднъж на ден.

Той продължи, притискайки Ролф за още информация относно вражеската армия. Пиратският лорд, за когото Лизандра още преди седмици бе потвърдила, че е мисенианец, благодарение на това че Аробин винаги бе шпионирал търговските си партньори, почти загуби дар слово, като чу предположението й. Елин обаче просто чакаше.

След известно време пристигнаха и Едион, и Лизандра — братовчед й само хвърли бегъл поглед на Гавриел и застана пред картата с обичайната си генералска нагласа, изисквайки всякакви подробности за ситуацията.

Гавриел обаче се взираше безмълвно в сина си, гледаше как очите му се стрелкат по картата, слушаше гласа му, сякаш беше песен, която се мъчеше да си припомни.

Лизандра отиде до прозореца, за да наблюдава залива.

Като че съзираше вълната от магия, която Елин беше пуснала в света.

Сигурно вече беше разказала на Едион защо всъщност бяха отишли в Илиум. Не само за да видят Бранън и да спасят обитателите на града… но и заради това. Двете с хамелеонката бяха съставили този план, стоейки заедно на нощен пост по време на дългото си пътешествие; бяха съобразили всичките му ползи и недостатъци.

Дориан се появи десет минути по-късно и очите му веднага намериха Елин. И той беше усетил магията й.

Кралят поздрави любезно Ролф и запази мълчание, докато му обясняваха накратко за разположението на моратските армии. После седна до нея и позволи на елфите да обсъждат оръжия и маршрути за доставка на провизии под ръководството на Роуан.

Единствено й отпрати непроницаем поглед и вдигна глезена на единия си крак върху коляното на другия.

Часовникът удари единайсет и Елин стана на крака, въпреки че Фенрис още говореше нещо за брони и обясняваше на Ролф, че трябва да инвестира в желязна руда.

В стаята се спусна тишина и Елин се обърна към Ролф.

— Благодаря ти за гостоприемството.

После тръгна към вратата, ала направи само крачка, преди пиратският лорд да попита:

— Това ли е?

Тя надзърна през рамо и позволи на магическия огън да надникне през очите й. Роуан вече вървеше към нея.

— Да. Ако не ми предоставиш армада, ако не обединиш останалите мисенианците, за да се завърнете в Терасен, ще намеря някой друг да свърши тази работа.

— Няма друг.

Очите й отново отскочиха към картата на масата.

— Веднъж ми каза, че някой ден ще си платя за дързостта. Така и стана. Платих многократно. Но двамата със Сам унищожихме града и флотата ти. И всичко това заради двеста живота, които ти смяташе за по-нисши от човешките. Значи може и да съм се подценявала. Може би все пак нямам нужда от теб.

Тя се обърна към вратата, а Ролф процеди презрително:

— С копнеж по теб ли умря Сам, или в крайна сметка си спряла да се отнасяш с него като с измет?

Чу се хъхрене, трясък и дрънчене на чаши. Елин извърна бавно поглед и завари Роуан с ръка около врата на Ролф. Капитанът лежеше върху картата с разпилени около себе си фигури, а оголените зъби на Роуан бяха на косъм да откъснат ухото му.

Фенрис се подсмихна.

— Предупредих те да внимаваш какво приказваш, Ролф.

Едион, който видимо се стараеше да не отдава внимание на баща си, каза на капитана:

— Приятно ми беше да се запознаем.

После се насочи към вратата, където го чакаха Елин, Дориан и Лизандра.

Роуан се наведе да прошепне нещо в ухото на Ролф, от което пиратският лорд пребледня, сетне го блъсна малко по-силно в масата и закрачи към Елин.

Ролф опря длани в дървения плот и се надигна с намерението да извика нещо глупаво след тях, но в следващия момент се вцепени. Сякаш нещо бе запулсирало бясно в тялото му.

Той обърна ръцете си и ги събра една до друга.

После вдигна очи, но не към Елин. А към прозорците.

Към наблюдателниците от двете страни на залива, чиито камбани биеха.

Паническият звън накара улиците да застинат смълчани.

Всички знаеха какво означава.

Лицето на Ролф пребледня.

Елин забеляза как черното — по-тъмно от мастилото, с което бе оцветена кожата му — плъзва по пръстите и дланите му. Черно, каквото само Валгите можеха да донесат.

Е, вече нямаше съмнение, че картата му действаше.

— Тръгваме. Веднага! — каза тя на спътниците си.

Ролф вече крачеше устремено към нея — към вратата. Отвори я със замах без нито дума и излезе на кея, откъдето помощник-капитанът и старшина-кормчията му вече препускаха към него.

Елин затвори вратата след Ролф и огледа приятелите си. И кадъра.

Фенрис стана на крака да надникне през прозореца, под който Ролф и хората му търчаха трескаво, и каза:

— Напомни ми да не те ядосвам.

Дориан пророни:

— Ако армията достигне града, всички тези хора…

— Няма да го достигне — отсече Елин, посрещайки погледа на Роуан.

Боровозелените му очи се впиха в нейните.

Покажи им защо заслужаваш кръвната клетва, рече му безмълвно тя.

На лицето му изплува тънка дяволита усмивка и той се обърна към кадъра.

— Да вървим.

— Да вървим? — Фенрис посочи въпросително прозореца. — Къде?

— В другия край на острова ни очаква лодка — обясни Едион и кимна към Лизандра. — Надявах се все някой да забележи как една акула я влачи от пристанището посред нощ, но…

Вратата се отвори с трясък и едрата фигура на Ролф изпълни входа.

— Ти.

Елин сложи ръка на гърдите си.

 

— Аз?

— Ти изпрати магията си натам; призовала си ги.

Тя се изсмя и се отблъсна от масата, на която се беше облегнала.

— Ако някога овладея толкова полезно умение, струва ми се, че ще го използвам да призовавам съюзниците си. Или мисенианците, ако ще продължаваш да твърдиш, че не съществували. — Тя хвърли поглед през рамо. Небето още беше ясно. — Успех! — Каза и го заобиколи.

— Какво? — учуди се Дориан.

Елин плъзна очи към краля на Адарлан.

— Това не е наша битка. И няма да жертвам съдбата на кралството си заради схватка с Валгите. Ако имаш разум в главата си, и ти няма да го направиш. — Лицето на Ролф се изопна от гняв, макар и в очите му да блестеше страх, дълбок и искрен. Тя пристъпи към хаоса, обзел улицата, но спря, извръщайки се към пиратския лорд. — Предполагам, че кадърът също ще тръгне с мен. Все пак вече са ми съюзници.

Фенрис и Гавриел поеха безмълвно към нея и й дойде да въздъхне от облекчение, че го сториха безропотно, че Гавриел бе готов на всичко, за да остане до сина си.

— Въобразяваш си, че като ми откажеш помощ, ще ме принудиш да размисля? — изсъска Ролф.

Но отвъд залива, между гърбестите острови в далечината, се събираше облак от тъмнина.

— Говоря сериозно, Ролф. Мога да се справя и без армадата ти. Без мисенианците. А и островът ти става опасно място за каузата ми. — Тя кимна към морето. — Ще се помоля на Мала за вас. — После потупа дръжката на Голдрин. — И един съвет от престъпна колегиалност: отсечете им главите. Само така можете да ги убиете. Освен ако не ги изгорите живи, но допускам, че повечето просто ще скочат зад борда и ще доплуват до брега, преди горящите ви стрели да нанесат каквато и да било щета.

— Какво стана с идеализма ти? С хлапачката, която открадна двеста роби от мен? Ще оставиш тукашните на сигурна смърт?

— Да — отвърна лаконично тя. — Казах ти вече, Ролф, в Ендовиер понаучих това-онова.

Той изруга.

— А какво би казал Сам?

— Сам е мъртъв — отвърна тя, — защото хора като вас с Аробин получават власт. Но управлението на Аробин приключи. — Тя се усмихна към притъмняващия хоризонт. — Струва ми се, че и твоето върви натам.

— Ти, кучка…

Роуан изръмжа и направи само крачка, преди Ролф да отстъпи уплашено.

Чуха се бързи стъпки и старшина-кормчията на пиратския лорд се появи на входа. Опря задъхано ръка на стената, стиснал с другата дръжката на меча си, която също беше с форма на морски дракон.

— Затънали сме в лайна.

Елин се заслуша, а по лицето на Роуан се изписа тревога.

— Зле ли е положението? — попита капитанът.

Мъжът избърса потта от челото си.

— Осем бойни кораба, пълни с войници, поне по стотина във всеки, а по долните нива сигурно се крият и още. Придружават ги два морски уивърна. И се движат толкова бързо, че все едно буря ги носи.

Елин стрелна поглед към Роуан.

— Колко време ни трябва да се доберем до онази лодка?

Ролф се взря в няколкото кораба на пристанището си с мъртвешки бледо лице, във веригата Коработрошач, която още беше спусната под спокойната повърхност на морето. Фенрис, проследил погледа на капитана, отбеляза:

— Морските уивърни ще скъсат веригата ти. Евакуирай хората от острова. Качи ги на всички лодки и кораби, които имаш, и ги измъкни оттук.

Ролф се обърна бавно към Елин. Морскозелените му очи кипяха от омраза. И примирение.

— Това опит да ме изобличиш в блъфиране ли е?

Тя се заигра с края на плитката си.

— Не. Случва се в доста удобен момент, но нямам пръст.

Ролф плъзна поглед по всички им — силата, която можеше да изравни острова му със земята. И най-сетне пророни дрезгаво:

— Искам да съм адмирал. Искам целия архипелаг. Искам Илиум. И когато войната приключи, искам титлата „лорд“, която някога са носили предците ми. А как ще ми платите?

Елин впери очи в него. В стаята се спусна гробищна тишина, докато навън бушуваше същински хаос.

— Златото и съкровищата на борда на всеки потопен моратски кораб са за теб. Но оръжията и мунициите се пренасочват към фронта. Ще ти дам земи, но никакви други титли, освен лорд на Илиум и крал на архипелага. Ако имаш потомци, ще ги призная за твои наследници. Също както тези на Дориан.

Дориан кимна тържествено.

— Адарлан ще припознае теб и наследниците ти и тази територия за твоя собственост.

Ролф процеди:

— Пратете тези копелета на дъното на морето и флотата ми е ваша. Но не мога да гарантирам, че мисенианците ще се надигнат. Разпилени сме по целия свят от твърде дълго. Тук живеят само малък брой, а те няма да се присъединят към войната без подходяща… мотивация.

Той надникна към бара, сякаш очакваше да види някого зад него.

Елин обаче протегна ръка с лека усмивка.

— Остави това на мен.

Ролф пое ръката й и татуираната му кожа срещна белязаната й плът. Стисна я така, сякаш искаше да строши кокалите й, но тя му отвърна със същото. И изпрати малко огън към пръстите му.

Той изсъска от болка, отдръпвайки ръката си, а Елин се ухили.

— Добре дошъл в армията на Нейно Величество, капер Ролф. — Тя махна към отворената врата. — Тръгваме ли?

* * *

Елин беше умопомрачена, осъзна Дориан. Гениална, свирепа, но умопомрачена.

И навярно най-умелата, най-безсъвестна лъжкиня, която някога бе срещал.

Беше усетил призива й да се разлива като вълна по света. И огъня й да бумти до кожата му. Веднага го позна. И не се съмняваше нито за миг, че го е изпратила право до Предела, за да разберат тъмните сили, които го обитаваха, че на земята е останал един-единствен притежател на такъв огън, и да го проследят дотук.

Дориан не знаеше какво го е подпалило, защо бе избрала точно този момент, но…

Роуан беше разказал на Елин за страха на Ролф от Валгите. Толкова се боеше от завръщането им, че стражите му пазеха града денем и нощем. А Елин бе решила да използва страха му в своя полза. Мисенианците — свещени богове. Цял живот ги беше смятал за герои от вълшебните приказки и притчите. Ала сега разбираше, че просто са се криели добре. Докато Елин не ги изкара от скривалищата им.

А когато пиратският лорд и кралицата на Терасен си стиснаха ръце и тя му се усмихна широко, Дориан осъзна… че навярно и той самият се нуждаеше от малко свирепост и умопомрачение.

Нямаше да спечелят войната с усмивки и добри обноски.

Щяха да я спечелят с жена, готова да заложи на карта живота на цял остров хора, за да си набави онова, с чиято помощ щеше да спаси всички им. Жена, чиито приятели бяха готови да й съдействат, да разкъсат душите си на парчета, ако така щяха да спасят невинни животи. И всички знаеха какво щеше да е теглото на жертвите, ако залогът им беше грешно преценен. Елин най-вече.

Тя и Ролф излязоха през отворената врата на пивницата. Зад гърба му Фенрис подсвирна тихо.

— Боговете да са ти на помощ, Роуан, тази жена е…

Дориан не изчака да чуе останалото, а последва пирата и кралицата до улицата заедно с Едион и Лизандра. Фенрис вървеше на разстояние от останалите, но Гавриел не се отделяше от тях, вперил поглед в сина си. Богове, двамата толкова много си приличаха, дори се движеха еднакво. Пумата и Вълкът.

Ролф изрева на хората си, строени пред него.

— Всички кораби, които могат да превозват хора, отплават веднага.

Той продължи със заповедите, разпределяйки мъжете по кораби, отдавна останали без екипаж, включително неговия собствен. През това време Елин просто стоеше с ръце на хълбоците и ги наблюдаваше.

Докато не попита капитана:

— Кой е най-бързият ти кораб?

Той посочи „Морският дракон“.

Тя го измери изпитателно с очи и Дориан се подготви да чуе поредния й неистов, безразсъден план. Без да погледне никого от тях, кралицата нареди:

— Роуан, Лизандра, Фенрис и Гавриел, вие сте с мен. Едион, ти се качи в северната наблюдателница и поеми харпуна. Ако някой кораб стигне твърде близо до веригата, пробий дупка в корпуса му. — Когато се обърна към него, Дориан се скова, прочел заповедта в очите й. Отвори уста да възрази, но Елин не му даде думата. — В тази битка няма място за крале.

— Но за кралици има?

По лицето й нямаше нито капка хумор, нищо друго, освен ледено спокойствие, когато му подаде меч, който Дориан дори не я беше видял да носи. Дамарис.

Голдрин остана в ножницата на гърба й, откъдето рубинът му блестеше като жив въглен.

— Единият от нас трябва да оцелее, Дориан — заяви тя. — Ти поеми южната наблюдателница; стой в основата й и приготви магията си. Опита ли някой да мине през веригата, унищожи го.

Не със стомана, а с магия. Той закачи Дамарис на портупея си. Тежестта на древния меч му беше чужда.

— А ти какво ще правиш? — попита я той.

Сякаш в отговор, силата му се загърчи в стомаха му като усойница, готвеща се за атака.

Елин надникна към Роуан, към татуираната му ръка.

— Ролф, вземи всички железни вериги, които са ти останали от търговията с роби. Ще ни трябват.

За нея — и за Роуан. За възпиране на магията им, ако излезете извън контрол.

Защото Елин… Елин щеше да проникне с кораба право в сърцето на вражеската флота и да я вдигне до небесата.