Сара Дж. Маас
Империя на бури (17)

15

Океанът сякаш застина.

Елин измъкна Ключа на Уирда от жакета си, оставяйки го да виси между гърдите й, седна на провесения над вълните ръб на Скалата и отправи поглед към обгърнатото в нощ море.

И зачака.

Лунният сърп започваше да се спуска към хоризонта, когато дълбок мъжки глас продума зад гърба й:

— Изглеждаш по-млада, отколкото очаквах.

Елин не откъсна поглед от водата, макар че стомахът й се сви.

— Но също толкова очарователна, нали?

Не долови стъпки, но гласът определено идваше от по-близо, когато каза:

— Дъщеря ми е била права за скромността ти.

— Странно, не ми е споменавала, че имаш чувство за хумор.

Въздухът от дясната й страна се раздвижи и дълги, мускулести крака под древна броня се появиха до нейните; обутите им в сандали стъпала висяха от ръба на Скалата. Тя дръзна да обърне глава и откри, че бронята обгръща могъщо мъжко тяло, над което имаше широко, красиво лице. Лесно би заблудил всеки, че е от плът и кръв, ако не излъчваше бледо синьо сияние.

Елин сведе леко глава в поклон пред Бранън.

Той отвърна на жеста й с полуусмивка, докато червено-златистата му коса се развяваше лениво под лунното небе.

— Свирепа, но благополучна битка — коментира той.

Елин сви рамене.

— Получих послание да дойда в този храм. Намерих го зает. Затова го освободих. Пак заповядай.

Устните му наново потрепнаха в усмивка.

— Не мога да остана дълго.

— Но ще се постараеш да сместиш в малкото време, което имаш, колкото може повече загадъчни предупреждения, нали?

Бранън вдигна вежди и очите му с цвят на бренди се набръчкаха по краищата.

— Не без причина накарах приятелите си да ти оставят онова послание.

— О, сигурна съм. — В противен случай не би рискувала да превземе храма. — Но първо ми разкажи за Майев.

Беше чакала достатъчно, докато благоволят да й изпратят посланието си. Сега имаше цял куп въпроси.

Бранън стисна устни.

— Поясни какво точно те интересува.

— Смъртна ли е?

Кралят завъртя глава към нея.

— Тя е стара, Наследница на Терасен е. Беше стара дори когато аз бях дете. Плановете й се простират надалеч…

— Знам, знам. Но ще умре ли, ако пробода сърцето й с нож? Или отсека главата й?

Той се умълча за миг.

— Не знам.

— Какво?

Бранън поклати глава.

— Не знам. Всички елфи са смъртни, но тя е надживяла дори нашия дълъг живот, а силата й… никой не разбира истински силата й.

— Но ти си пътувал с нея, за да си върнете ключовете…

— Не знам отговора на въпроса ти. Но съм наясно, че огънят ми отдавна я плаши. Твоят също.

— Не е Валг, нали?

Дълбок смях.

— Не. Бездушна е като Валг, но не е от тях.

Образът на Бранън започна да се замъглява леко.

Той обаче съзря въпроса в очите й и й кимна да го зададе.

Елин преглътна, стисна леко челюсти и въздъхна.

— Ще овладея ли някога силата си?

Погледът на Бранън омекна леко.

— Да и не. Занапред въздействието й върху отношенията ти с околните ще те затруднява повече от овладяването й, но двете неща са неразривно свързани. Магията не е лесен дар, в която и да е от формите си, но огънят… Горим не само в силата си, но и в душите си. За добро или зло. — Очите му отскочиха към Голдрин, чиято дръжка надничаше иззад рамото й, и той се засмя изненадано. — Мъртъв ли е звярът от пещерата?

— Не, но ми каза, че му липсваш и трябва да го навестиш в скоро време. Самотен е.

Бранън отново й отвърна със смях.

— Двамата с теб добре щяхме да се забавляваме.

— Приисква ми се да бяха изпратили теб вместо дъщеря ти. Явно чувството за хумор прескача едно поколение.

Май не трябваше да го изрича, защото същото това чувство за хумор се изпари от красивото му смугло лице, а очите му с цвят на бренди изстинаха. Бранън посегна да хване ръката й, но пръстите му минаха през нейните, стигайки чак до камъка.

— Ключалката, Наследнице на Терасен. Призовах те тук заради нея. В Каменните блата лежи потънал град. Ключалката е скрита в него. Тя е нужна, за да обединиш ключовете с разрушената Порта на Уирда. Само с нея можеш да ги върнеш в портата и да я затвориш завинаги. Дъщеря ми те умолява…

— Каква Ключалка…

— Намери Ключалката.

— Къде в Каменните блата? Мястото е доста…

Бранън изчезна.

Елин свъси вежди и пъхна Амулета на Оринт под ризата си.

— Разбира се, че ще има ключалка, дявол да я вземе! — промърмори тя.

Стана на крака с тих стон и отправи смръщен поглед към нощните вълни, разбиващи се на няколко метра от нея. Към древната кралица отвъд, която готвеше армадата си за атака.

И се изплези.

— Е, ако Майев не е имала намерение да ни напада, това несъмнено ще я разлюти — провлачи Едион откъм сянката на близката колона.

Елин подскочи и изсъска.

Братовчед й й се ухили, а зъбите му проблеснаха бели като луната.

— Мислеше, че няма да се досетя ли? Естествено, че имаш тайна причина да превземеш храма. Все пак тази пролет в Рифтхолд опознах склонността ти да планираш няколко неща наведнъж.

Тя врътна очи, смъкна се от свещената Скала и заслиза с тежки стъпки по стълбището.

— Предполагам, че си чул всичко.

— Бранън ми намигна, преди да изчезне.

Тя стисна челюсти.

Едион облегна рамо на резбованата колона.

— Ключалка, а? И кога възнамеряваше да ни уведомиш за тази промяна в плановете?

Елин го доближи с наперена походка.

— Когато сметнех за нужно, ето кога. И няма промяна в плановете, още не. Главната ни цел си остава да намерим съюзници, а не да следваме мистериозните нареждания на мъртви крале.

Едион просто се усмихна. Нещо помръдна в черните сенки на храма, привличайки вниманието й, и Елин въздъхна шумно.

— Вие двамата сте направо непоносими.

Лизандра кацна върху една близка статуя и тракна нахакано с клюн.

Едион преметна ръка през раменете на братовчедка си и я поведе обратно към порутените покои на жреците в храма.

— Нов двор, нови традиции: така каза. Дори за теб самата. Беше хубаво да започнеш с отказването от тайните планове, защото винаги намаляваш живота ми с по няколко години при официалното им разбулване. Макар че определено ми хареса новият ти номер с изпепеляването. Много артистично.

Елин го сръчка с лакът.

— Не смей да…

Нечии стъпки захрущяха по сухата пръст в близкия двор, секвайки думите й. Вятърът им донесе познат до болка мирис.

Валг. Силен, щом бе успял да проникне през огнената й стена.

Елин извади Голдрин от ножницата му, а Мечът на Оринт проблесна в ръката на Едион като току-що изкована стомана. Лизандра се скъта по-надълбоко в сенките.

— Предателство или дяволски лош късмет? — промърмори Едион.

— Вероятно и двете — отвърна шепнешком Елин и в следващия миг фигурата изникна между две от каменните колони.

Мъжът беше набит и леко закръглен, далеч не отговаряше на стандартите за красота, които валгските принцове преследваха в избора си на човешко тяло. Но нечовешката воня, дори с черния нашийник на дебелия му врат… беше много по-силна от обикновено.

Естествено, Бранън не си беше направил труда да я предупреди.

Валгът пристъпи в светлината на свещените мангали.

Щом зърна лицето му, всички мисли изхвърчаха от главата й.

И проумя, че Едион е бил прав: тазвечерните й действия наистина бяха разпратили послание. Същинско известие за местонахождението й. Ераван бе очаквал тази среща повече от няколко часа. Валгският крал познаваше и двете страни на миналото й.

Затова насреща й се хилеше главният надзирател на Ендовиер.

* * *

Още преследваше сънищата й.

Сънуваше червендалестото му, грозновато лице и развратния поглед, с който гледаше нея и другите жени в Ендовиер. Смехът му, когато я съблякоха до кръста и я бичуваха публично, а после я оставиха да виси от оковите в хапещия студ или жарещото слънце. Усмивката му, като я тикнаха в тъмната мина, все така широка, когато дойде време да я изведат дни или седмици по-късно.

Дръжката на Голдрин стана хлъзгава в ръката й. Пръстите на свободната й веднага пламнаха. Прокле Лоркан, задето беше откраднал златния пръстен — единствената защита, единственото изкупление.

Погледът на Едион прескачаше между двама им, прочел ужаса в очите й.

Главният надзирател на Ендовиер процеди презрително:

— Няма ли да ни запознаеш, робиньо?

Вледененото изражение по лицето на братовчед й заедно с вперения му взор в избледнелите белези от окови по китките й й подсказа, че се е досетил кой стои пред тях.

Едион пристъпи между тях, несъмнено тълкувайки всеки звук, всяка сянка, всеки мирис, за да се увери, че мъжът е дошъл сам; преценявайки колко трябваше да се борят, за да излязат от храма. Лизандра прелетя до съседната статуя, готова да се преобрази и да скочи в атака по техен сигнал.

Елин опита да свика онова нахакано поведение, което я бе предпазвало и измъквало от какво ли не досега. Но виждаше само как надзирателят завлича онези жени зад сградите; чуваше единствено затръшването на желязната порта над тъмната мина; подушваше солта и кръвта, и вонята на немити тела; усещаше само парещите струи кръв по съдрания си гръб…

Няма да се страхувам, няма да се страхувам…

— Свършиха ли се хубавците във всички останали кралства, с които да се разправяш? — провлачи Едион, за да им спечели време.

— Приближи се, генерале — рече презрително надзирателят, — и ще видим дали ти няма да ми паснеш по-добре.

Едион се изкикоти и вдигна Меча на Оринт малко по-високо.

— Опитай, но едва ли ще оцелееш.

Като видя меча — меча на баща й, меча на народа й…

Елин вирна брадичка и пламъците около лявата й ръка лумнаха още по-ярко.

Воднистите сини очи на надзирателя се плъзнаха към нейните и се присвиха насмешливо.

— Жалко, че нямаше малката си дарбица, когато те тикнах в мините. И когато оплисквах земята с кръвта ти.

Едион отвърна с дълбоко ръмжене.

Елин обаче принуди устата си да се извие в усмивка.

— Късно е. Току-що пречуках войниците ти. Хайде да приключваме тук, за да мога да си почина най-сетне.

Горната устна на надзирателя се сви в презрителна гримаса.

— Скоро ще те науча на обноски, момиче. Всички ви ще науча.

Амулетът между гърдите й сякаш затътна, съживен от сурова, древна сила.

Елин не му обърна внимание, прокуди всяка мисъл за него. Ако Валгът — ако Ераван надушеше, че притежава тъкмо онова, което така отчаяно издирваше…

Надзирателят отново отвори уста. Елин атакува.

Огънят й го запрати към най-близката стена и влетя в гърлото му, в ушите му, в носа му. Пламъците му не горяха, защото бяха от светлина, ослепително бяла…

Надзирателят изрева, гърчейки се, докато магията й проникваше в него, сливаше се с него.

Ала вътре нямаше за какво да се захване. Нямаше тъмнина, която да изгори, нито въгленче, на което да вдъхне живот. Само…

Елин залитна назад, магията й изчезна и коленете й се подкосиха, сякаш ударени с тояга. Главата й запулсира, а стомахът й се сви болезнено. Познаваше това чувство — този вкус.

Желязо. Като че надзирателят беше пълен с него. И онзи мазен, противен послевкус… Камък на Уирда.

Демонът в надзирателя се изсмя пресекливо.

— Какво са нашийниците и пръстените в сравнение с цяло сърце? Сърце от желязо и Камък на Уирда вместо нещастния мускул на един страхливец.

— Защо? — пророни тя.

— Изпратиха ме тук, за да демонстрирам какво ви очаква, ако със свитата ти решите да посетите Морат.

Елин тласна огъня си в него и пламъците обгърнаха вътрешността му, връхлетяха ядрото му от чист мрак. Отново и отново, и отново. Надзирателят продължи да реве, но тя не спря атаката си, докато…

… не повърна върху каменния под между тях. Едион я изправи на крака.

Елин вдигна глава; беше изгорила дрехите му, но кожата му си оставаше непокътната.

А зад ребрата му желязното сърце биеше като свиреп юмрук.

Блъскаше се в кожата му, разпъваше кост и плът.

Елин отстъпи назад и Едион стрелна ръка пред нея, докато надзирателят се гърчеше в агония с отворена в безмълвен писък уста.

Лизандра долетя от покривните греди, преобразявайки се в ръмжащ леопард.

Железният юмрук отново се стовари върху ребрата на надзирателя. Този път костите се счупиха и щръкнаха навън, разкъсвайки мускул и кожа, и гръдният му кош разцъфна като цвете. Отвътре беше празен. Нямаше нито кръв, нито органи.

Само могъща, вечна тъмнина — с два мъждукащи златни въглена в средата.

Не въглени. Очи. Лъснали от древна злост. Клепачите им се присвиха от доволство.

Трябваше да впрегне огъня си до последна искра, за да изпъне гръб, да килне самоуверено глава и да провлачи:

— Поне знаеш как да излезеш драматично на сцената, Ераван.