Сара Дж. Маас
Империя на бури (73)

71

Кралицата на елфите беше точно такава, каквато Елин я помнеше. Разкроена тъмна роба, красиво бледо лице под ониксова коса, червени устни, застинали в мистериозна усмивка… На главата й нямаше корона, защото и живите, и мъртвите знаеха какво представляваше тя.

Въплъщение на сънищата и кошмарите им; тъмната страна на луната.

А коленичила пред Майев, с острието на каменолик воин, опряно в шията й, Елида трепереше. Стражите й, мъже с герба на Ансел върху гърдите, навярно бяха избити още преди да извикат. Ако съдеше по полуизвадените им оръжия, дори не бяха имали късмета да се съпротивляват.

Зървайки Елида, Манон бе застинала като мъртвец с извадени железни нокти.

Елин извика половинчата усмивка на лицето си и заключи съдраното си, кървящо сърце надълбоко в гърдите си.

— Е, мен ако питаш, в Доранел се представи по-впечатляващо, но поне блатата отразяват отлично истинската ти природа. Идеалният нов дом за твоя милост. Определено си струваше да бия толкова път, за да ги завладея.

От билото на хълма, спускащ се към плажа, ги наблюдаваше малка групичка елфически воини. Мъже и жени, всичките въоръжени и непознати. Масивен, изящен кораб се полюшваше в спокойния залив отвъд.

Майев се позасмя.

— Радвам се да установя, че обичайното ти ведро настроение не е било помрачено от тези тъмни дни.

— Как иначе, при положение че толкова много от красивите ти мъжаги ми правят компания?

Майев килна глава и гъстата й, тъмна коса се разля върху едното й рамо. Сякаш в отговор, откъм дюните изникна Лоркан, задъхан, с изцъклени очи и изваден меч. Вперил ужасѐн поглед в Елида. Във воина, опрял острие в бялата й шия. Майев му прати лека усмивка, но извърна взор към Манон.

Докато вниманието й бе отклонено, Лоркан застана до Елин така, сякаш бяха съюзници в тази битка и щяха да се борят рамо до рамо. Тя не му каза нищо. Майев обаче заговори вещицата:

— Лицето ти ми е познато.

Въпросното лице остана студено, равнодушно.

— Пусни момичето.

Тънък смях, придружен от въздишка.

— Ах — Стомахът на Елин се сви, когато древните й очи се обърнаха към Елида. — Бранена от кралица, вещица и… помощник-командира ми.

Елин се напрегна още повече. Имаше чувството, че Лоркан не дишаше.

Майев се заигра с кичур от провисналата коса на Елида. Наследницата на Перант потрепери.

— Момичето, което Лоркан Салватер ме призова да спася.

Вълната от сила на Лоркан в деня, когато флотът на Ансел бе дошъл… Елин знаеше, че е призоваване. Както тя самата беше призовала Валгите в Залива на Черепа. Нарочно не им беше обяснила чия е армадата, за да се порадва на изненадата им, а той бе призовал Майев, за да се пребори с корабите, които бе сметнал за вражески. За да спаси Елида.

— Съжалявам — каза простичко Лоркан.

Елин не знаеше дали говори на нея, или на Елида, чиито очи се разшириха от възмущение. Елин обаче отвърна:

— И мислеше, че не знаех? И че не съм взела предпазни мерки?

Лоркан сбърчи вежди. Елин сви рамене.

Майев продължи:

— Лейди Елида Локан, дъщеря на Кал и Мериън Локан. Нищо чудно, че вещицата напира да те вземе за себе си, щом нейната кръв тече във вените ти.

Манон изръмжа предупредително.

Елин провлачи към елфическата кралица:

— Е, едва ли си докарала древния си задник чак дотук, за да си поприказваме. Да действаме по същество. Какво искаш в замяна на момичето?

Познатата змийска усмивка изви устните на Майев.

* * *

Елида трепереше; всяка кост, всяка пора от тялото й трепереше от ужас пред безсмъртната кралица, извисяваща се над нея, пред воина, опрял меч в гърлото й. Останалите стражи от свитата на кралицата стояха на разстояние, но все към тях надничаше Лоркан с изопнато лице, докато и собственото му тяло едва не потръпна от трудно спотаявания гняв.

На тази кралица ли бе отдал сърцето си? На тази бездушна змия със смразяващ поглед? Която бе убила войниците без окото й да мигне?

Кралицата, която Лоркан бе призовал заради нея. Беше извикал Майев, за да спаси нея…

Дъхът на Елида ставаше все по-насечен в гърлото й. Предал ги беше. Предал бе Елин заради нея…

— Какво да поискам в замяна на момичето? — замисли се Майев, пристъпвайки към тях, изящна като лунен лъч. — Дали да не попитам помощник-командира си? Не се спря, Лоркан. Толкова си зает през последните месеци.

Той сведе глава и пророни с дрезгав глас:

— Правя всичко за вас, Ваше Величество.

— Тогава къде е пръстенът ми? Къде са ключовете ми?

Пръстен. Елида можеше да се обзаложи, че говори за златния пръстен на нейната ръка, скрит под другата докато ги стискаше пред себе си.

Лоркан кимна с брадичка към Елин.

— У нея са. Двата ключа.

Късове лед задрънчаха в тялото на Елида.

— Лоркан.

Острието се притисна още повече към гърлото й.

Елин само впери студен поглед в Лоркан.

Той не извърна очи към нито една от двете, като че дори не присъстваха.

— Елин притежава два от ключовете и вероятно знае къде Ераван е скрил третия.

— Лоркан — повтори умолително Елида.

Не — не би го направил… не би ги предал отново…

— Мълчи! — изръмжа й той.

Майев пак сведе поглед към Елида. Древната, вечна тъмнина в него беше задушаваща.

— Колко интимничите с него, милейди. Колко фамилиарно му говорите.

Елин изсумтя тихо — единственият й предупредителен сигнал.

— Нямаш ли си по-важна работа от тормоза над човеци? Пусни момичето и да уредим нещата по забавния начин.

По пръстите й танцуваха пламъци.

Не. Магията й беше изчерпана почти до краен предел. Използваше ли капка от нея, щеше да рухне.

Но Елин пристъпи напред, избутвайки Манон с тялото си принуждавайки я да се отмести. И се ухили кръвнишки.

— Искаш ли да потанцуваме, Майев?

В този миг стрелна поглед през рамо към Манон, сякаш й казваше: „Бягай! Грабни Елида веднага щом поваля стража на Майев… и бягай!“.

Древната кралица отвърна на усмивката й.

— Не мисля, че си подходящ танцов партньор точно в момента. Магията ти е почти изразходена. Да не вярващ, че съм тук само защото Лоркан ме призова? Кой според теб подшушна на Морат, че си тук? Естествено, глупаците не се досетиха, че когато пропилееш всичките си сили по техните армии, аз ще те чакам. Гасенето на пожарите, които заповядах на армадата ми да запали по брега на Ейлве, те изтощи достатъчно. А Лоркан значително ме улесни, като ми издаде точното ти местонахождение и ми спести усилието да те издирвам сама.

Капан. Огромен, дяволски капан. Предвиден да изцежда силите на Елин ден след ден — седмица след седмица. Тя обаче вдигна вежди.

— Довела си цяла армада само за да запалиш няколко пожара?

— Доведох цяла армада, за да проверя дали ще отвърнеш подобаващо на удара. И очевидно точно това е сторил принц Роуан.

В сърцето на Елида изплува надежда. Но тогава Майев добави:

— Армадата беше просто допълнителна мярка. В случай че илкените не успееха да изтощят енергията ти изцяло. Сметнах, че няколкостотин кораба ще са добри подпалки, докато аз дойда.

Беше жертвала собствения си флот — или поне част от него, за да се докопа до целта си. Същинска лудост. Кралицата беше напълно умопомрачена.

— Направете нещо — изсъска Елида към Лоркан, към Манон. — Направете нещо.

Никой от двамата не откликна.

Пламъците, лумнали около пръстите на Елин, вече обгръщаха цялата й ръка, плъзваха нагоре към рамото й. Тя каза на древната кралица:

— Много си се разприказвала.

Майев надникна към стража си и той издърпа Елида назад, без да откъсва меча си от гърлото й.

Елин се озъби на Манон.

— Отдръпни се!

Вещицата пристъпи назад, но очите й останаха върху стража, държащ Елида, и тя поглъщаше всяка подробност от действията му.

— Нали не се надяваш на победа? — подхвърли Майев, сякаш започваха игра на карти.

— Поне ще се позабавляваме до края — изчурулика Елин в отговор, вече обгърната в огън от глава до пети.

— О, нямам намерение да те убивам — измърка Майев. После и двете избухнаха.

Червено-златист пламък изригна от Елин — посрещна го стена от мрак.

Сблъсъкът разтърси света.

Дори Манон падна по задник.

Лоркан обаче не чакаше.

Воинът над Елин окъпа косата й с кръв, когато Лоркан преряза гърлото му.

Двамата стражи зад него умряха един след друг с брадва в лицето Елида подскочи и без да обръща внимание на болката в крака си, хукна към Манон, водена от чист, сляп инстинкт — Лоркан обаче сграбчи яката на туниката й.

— Глупачка — озъби й се той, докато тя се мяташе в хватката му.

— Дръж момичето — заповяда тихо Майев, без дори да надникне към тях. — Не си и помисляй да избягаш с нея.

Той се закова на място, стисвайки я още по-силно.

Майев и Елин нападнаха отново.

Светлина и мрак.

Пясък се засвлича по дюните, а морската вода се разлюля.

Чак сега Майев се осмеляваше да нападне Елин.

Защото с пълната й огнена мощ…

Елин бе способна да я надвие.

Но в този миг, с изчерпани сили…

— Моля те — прошепна Елида на Лоркан.

Той обаче я държеше здраво, поробен от заповедта на Майев, наблюдавайки с еднаква бдителност сблъсъка на кралиците и свитата от елфи, които не смееха да го доближат, след като видяха какво причини на братята им.

— Бягай — пророни Лоркан в ухото й. — Ако ти е мил животът, бягай, Елида. Избутай ме, заобиколи някак повелята й. Блъсни ме и бягай.

За нищо на света. Предпочиташе да умре, вместо да избяга като страхливка, докато Елин се бореше за всички тях, докато…

Тъмнината погълна пламъка.

И дори Манон изтръпна, когато Елин отхвръкна назад.

Тънка като хартия огнена стена възпираше мрака. Стена, която трепереше…

Помощ. Трябваше им помощ…

Майев я връхлетя отляво, но Елин вдигна ръка и отклони удара й с пламък.

Ала не зърна заплахата отдясно. Елида изкрещя, опита да я предупреди, но твърде късно.

Черен камшик шибна Елин.

И тя се строполи на земята.

Елида не знаеше дали някога бе чувала по-ужасяващ звук от този, с който коленете на Елин Галантиус пронизаха пясъка.

Майев не пропиля шанса си.

Вълни тъмнина заблъскаха Елин отново и отново. Тя отклоняваше повечето, но някои я достигаха.

И Елида се усещаше толкова безсилна, докато Елин пищеше.

Докато мрачната, древна сила я удряше като чук наковалня.

Елида продължи да умолява Манон, която вече беше на няколко стъпки от нея.

— Направи нещо.

Манон не й обръщаше внимание, вперила поглед в битката пред тях.

Елин запълзя назад. От дясната й ноздра се стичаше кръв и капеше по бялата й риза.

Майев запристъпва към нея, докато тъмнината се усукваше около тялото й като мъгла.

Елин се помъчи да стане.

Опита, но краката й я предадоха. Кралицата на Терасен дишаше тежко и огънят й мъждукаше като гаснещи въглени край нея.

Майев я посочи с пръст.

Черен камшик, по-бърз от пламъците на Елин, изскочи от него и се уви около гърлото й. Елин вкопчи пръсти в него и се замята с оголени зъби, докато огънят й ту лумваше, ту угасваше.

— Защо просто не използваш ключовете, Елин? — подкани я Майев. — Така със сигурност ще ме победиш.

Използвай ги — примоли й се Елида. — Използвай ги.

Но Елин не потърси силата им.

Черният бич се стегна около врата й.

Пламъците й изригваха и прегаряха.

В следващия миг тъмнината се разгърна и наново я приклещи в хватката си, докато Елин не запищя в агония…

Някъде отблизо долетя гърлено, кръвожадно ръмжене — единственото предупреждение, преди гигантски вълк да изскочи от високата трева, преобразявайки се в движение. Фенрис.

Само миг по-късно голяма пума се преметна през една от дюните, огледа се и също се преобрази. Гавриел.

— Пусни я — изръмжа Фенрис на злата кралица, пристъпвайки към нея. — Пусни я веднага.

Майев обърна глава към него, докато черният камшик продължаваше да шиба Елин.

— Виж ти кой реши да се появи. Още двама предатели — Тя заглади с длан една гънка по разкроената си рокля — Колко храбро от твоя страна, Фенрис, да се отзовеш възможно най-късно на заповедта ми да се явите на този плаж. — Тя изцъка с език. — Приятно ли ти беше да се правиш на всеотдаен поданик, докато въздишаше по младата Огнена кралица?

Сякаш в отговор, тъмнината стисна Елин отново и тя изпищя.

— Спри — озъби се Фенрис.

— Майев, моля те — обади се Гавриел, вдигайки длани към нея.

— Майев? — озадачи се кралицата. — Не „Ваше Величество“? Да не би Пумата да е забравил обноските си? Явно така ти влияе онова необуздано копеле, синът ти.

— Не го намесвай — отвърна Гавриел с плашещо спокойствие.

Но Майев позволи на тъмнината около Елин да се отвори като завеса.

Кралицата се беше свила настрани; вече и двете й ноздри кървяха, задъханата й уста също.

Фенрис скочи към нея. И помежду им се спусна черна стена.

— Не ставай глупав — рече гальовно Майев.

Елин се бореше за въздух с премрежени от болка очи. Очи, които се плъзнаха към Елида. Кървавата й, напукана уста оформи същата дума като преди: Бягай.

Но Елида нямаше да избяга. Не можеше.

Елин се помъчи да се надигне на разтрепераните си ръце. И Елида осъзна, че в тялото й не е останала нито капка магия.

Нито искрица огън. Нито един жив въглен.

И единственият начин, по който Елин можеше да приеме съдбата си, да се примири с нея, беше да си отиде в битка. Също като Мериън.

Само хрипливият й дъх се чуваше над бумтежа на вълните зад тях. Дори боят в далечината бе утихнал. Сражението бе приключило — или всички бяха мъртви.

Манон още стоеше като истукана.

— Моля те. Моля те — продължаваше да я зове Елида.

Майев се усмихна на вещицата.

— С теб нямам работа, Черноклюна. Ако не се месиш, си свободна да си вървиш.

— Моля те — не се отказа Елида.

Златните очи на Манон бяха сурови. Студени. Тя кимна на Манев.

— Съгласна съм.

Нещо в гърдите на Елида се разпадна.

Гавриел се обади от отсрещния край на тесния им кръг.

— Ваше Величество, моля ви. Оставете Елин Галантиус да води своята си война. Нека просто да се приберем у дома.

— У дома? — учуди се Майев. Черната стена между Фенрис и Елин се спусна, но воинът не опита да прекоси границата. Просто се взираше в Елин, навярно по същия начин, по който и Елида. Не откъсна поглед от нея, докато Майев не попита Гавриел: — Нима още наричаш Доранел свой дом?

— Да, Ваше Величество — рече овладяно Гавриел. — И то с чест.

— Чест… — повтори умислено Майев. — Да, ти и твоята чест сте неразделни, нали? Тогава защо не почете клетвата си към мен, Гавриел?

— Винаги съм я почитал.

— Наредих ли ви да умъртвите Лоркан при първа възможност?

— Изникнаха… обстоятелства, които ни попречиха. Пробвахме.

— Но се провалихте. А не е ли редно да наказвам онези, които ме предават, и то въпреки кръвната си клетва пред мен?

Гавриел сведе глава.

— Разбира се. И ще изтърпим наказанието си. А аз ще понеса и наказанието, което сте предвидили за Елин Галантиус.

Елин вдигна немощно глава и премрежените й от болка очи се изцъклиха. Напрегна се да проговори, но думите й се бяха разпаднали, гласът й — рухнал от пищене. Елида обаче позна думата, която устните й пророниха безмълвно. Не.

Не заради нея. Елида се питаше безмълвно дали жертвата на Гавриел не беше заради Елин, но и заради сина му. За да не се сблъсква Едион със страданието на кралицата си.

— Елин Галантиус — провлачи замислено Майев. — Всички само за Елин Галантиус говорят. Обещаната кралица. Е, Гавриел — злокобна усмивка, — щом си толкова отдаден на двора й, защо не се присъединиш към него?

Фенрис се напрегна, готов да скочи пред тъмната й сила, за да защити приятеля си.

Майев обаче каза:

— Прекъсвам кръвната ти клетва, Гавриел. Напускаш службата си към мен без почести, позорно. Освен това ти отнемам титлата.

— Кучка такава — озъби й се Фенрис, докато Гавриел се мъчеше да диша.

— Ваше Величество, умолявам ви… — процеди Гавриел, стисвайки рамото си, където невидими нокти продраха две линии в кожата му и кръвта му оплиска тревата.

Кръвта на Майев също покапа по земята, след като две подобни резки се отвориха и върху нейната ръка.

— Сторено е — рече просто тя. — Нека светът разбере колко струва честта ти. Предаде кралицата си заради чужда, заради копелето си.

Гавриел залитна назад и се срути в пясъка, долепил ръка до гърдите си. Фенрис изръмжа с вълчо изражение, но Майев се засмя тихо.

— О, иска ти се да сторя същото и с теб, нали, Фенрис? Но нима има по-голямо наказание за един истински изменник от това да те обрека на вечна служба към мен?

Той изсъска запъхтяно и Елида се зачуди дали няма да се нахвърли на кралицата, решен да я убие.

Майев се обърна към Елин и й заповяда:

— Стани!

Елин опита. Ала тялото й я предаде.

Майев изцъка с език и невидима ръка вдигна Елин на крака. Замъглените й от болка очи се избистриха, а като съзря кралицата да приближава, ги изпълни студен гняв.

Асасин, напомни си Елида. Елин беше асасин и ако Майев я доближеше достатъчно…

Но Майев спря. Невидимите ръце прерязаха портупеите на Елин. И Голдрин се стовари на земята. После кинжалите й започнаха да изскачат от ножниците си.

— Толкова много оръжия — отбеляза Майев, докато невидимите ръце обезоръжаваха Елин с брутална ловкост.

Дори скритите под дрехите й ножове изпопадаха, порязвайки я междувременно. Под ризата и панталоните й разцъфнаха кървави петна. Защо стоеше така…

Набираше сили. За последния си удар. Последният си отпор.

Нека кралицата я мисли за безсилна.

— Защо? — попита дрезгаво Елин.

Печелеше време.

Майев подритна един паднал кинжал, чието острие бе изцапано с кръвта на Елин.

— Защо изобщо се занимавам с теб? Защото не мога да ти позволя да се жертваш за изковаването на нова Ключалка, нали разбираш? Не и при положение че вече си се сдобила с онова, което ми е необходимо. Отдавна знам, че ти ще ми го дадеш, Елин Галантиус, и предприемам нужните стъпки, за да си го подсигуря.

— Кое? — пророни безсилно Елин.

— Още ли не си се досетила? — учуди се Майев. — Защо исках майка ти да те доведе при мен, защо миналата пролет те карах да правиш онези неща?

Никой от околните не смееше да мръдне.

Майев изсумтя — изтънчен, женствен звук на триумф.

— Бранън открадна ключовете от мен, след като аз ги взех от Валгите. Бяха моя собственост, а той ми ги отне. После се събра с онази твоя богиня и смеси огъня й със собствената си кръв, за да не посмея да докосна земите и потомците му. Но кръвта се разрежда през поколенията. Затова знаех че рано или късно пламъците му ще угаснат и ще дойде време да си отмъстя.

Елин се отпусна в ръцете, които я крепяха.

— И тъмната сила ми разкри миг от бъдещето. Видях, че мощта на Мала отново ще се възвиси. И че ти ще ме отведеш до ключовете. Само ти — единствената, на която Бранън оставяше улики, която можеше да открие и трите. Видях коя си, какво си. Видях кого обичаш. Видях другаря ти.

Шумоленето на морския бриз през високите треви остана единственият звук.

— Каква власт ще имате двамата с принц Роуан. А потомците ви… — Тя се подсмихна ехидно. — С Роуан можете да властвате над целия континент, ако пожелаете. Но децата ви… децата ви ще управляват империя, способна да покори света.

Елин затвори очи. Елфите клатеха бавно глави — отказваха да повярват.

— Не знаех кога ще се родиш ти, но когато принц Роуан от рода на Белия трън дойде на този свят, когато достигна зрялост и стана най-силният чистокръвен елф в кралството ми… теб още те нямаше. Досетих се обаче какво трябва да сторя. Да те хвана в лапите си. Да те подчиня на волята си, така че набереш ли достатъчно сила и опит, да намериш ключовете, да ми ги дадеш без дори да се замислиш.

Раменете на Елин затрепериха. Изпод затворените й клепачи шурнаха сълзи.

— Беше толкова лесно да подръпна правилните нишки в деня, когато Роуан видя Лирия на пазара. Да го пратя по другия път, да подлъжа инстинктите му. Лека промяна в съдбата.

— О, богове! — пророни Фенрис.

— И така другарят ти откри друга — продължи Майев. — И му позволих да се влюби, да й направи дете. Чак тогава го сразих. Никой не попита как онази вражеска войска мина точно покрай неговия дом в планината.

Коленете на Елин поддадоха напълно. Само невидимите ръце държаха изправено разтърсваното й от вопли тяло.

— И така Роуан положи кръвната клетва по своя воля. А аз зачаках да се родиш, когато съзрееш… Тогава щях да направя така, че пътищата ви да се пресекат; и само погледнехте ли се, щеше да паднеш в ръцете ми. Каквото и да поисках от теб, щеше да ми го дадеш. Дори ключовете. Заради другаря си. И почти го стори онзи ден в Доранел.

Елин стъпи бавно на земята, с такава болка, че Елида настръхна. Но кралицата вдигна глава и оголи гневно зъби.

— Ще те убия — изръмжа Елин срещу елфическата кралица.

— Точно това каза и на Роуан, когато се срещнахте, нали? — Бледата усмивка остана на лицето й. — Колко карах майка ти да те доведе при мен, за да се запознаеш с него, за да станеш моя, усетеше ли Роуан връзката помежду ви, но тя все отказваше. А всички знаем до какво я доведе това. През следващите десет години чувствах, че си жива. Някъде. Но когато ти дойде при мен… когато двамата с бъдещия ти другар се погледнахте един друг само с омраза… Признавам, не очаквах такова развитие. Не можех да повярвам, че съм прекършила Роуан от рода на Белия трън до такава степен, че да не разпознае собствената си другарка; че и ти си толкова заслепена от собствената си болка. А когато знаците започнаха да се проявяват, връзката каранам убеди Роуан, че му принадлежиш. Ти обаче не й се поддаваше. Кажи ми, Елин, от колко време знаеш, че той е другарят ти до живот?

Елин не отвърна; в очите й кипяха ярост, скръб и отчаяние.

— Остави я на мира — прошепна Елида.

Лоркан я стисна предупредително.

Майев не й обърна внимание.

— Е? Кога разбра?

— В храма на Темис — призна Елин, надничайки към Манон. — В мига, в който стрелата прониза рамото му. Преди месеци.

— И криеш от него, за да му спестиш чувството на вина заради Лирия, мъката по загубата й… — Майев изцъка с език. — Каква благородна лъжкиня.

Елин впери поглед в нищото и очите й сякаш се изпразниха.

— Трябваше и той да е тук — продължи Майев, сбърчила чело към хоризонта. — Все пак онзи ден в Доранел ви пуснах само за да ме отведете при ключовете. Освободих дори него, за да си помислиш, че ви се е разминало. Нямахте представа, че всъщност ви пращам на мисия. Но щом го няма… ще трябва да продължим без него.

Елин се напрегна. Фенрис изръмжа предупредително.

Майев сви рамене.

— Ако е някакво успокоение, Елин, нека те уверя, че с принц Роуан щяхте да живеете заедно хиляда години. Повече дори.

Светът започна да се върти по-бавно и Елида чуваше тътена на кръвта си, когато Майев добави:

— Дарбите на сестра ми Маб се запазиха през поколенията. Пълната сила, хамелеонството, елфическото безсмъртие. По всяка вероятност ти остават около пет години до Обезсмъртяването.

Елин направи гримаса. Майев не изцеждаше магията и физическите й сили, а духа й.

— Може да отпразнуваме заедно Обезсмъртяването ти — продължи Майев. — Определено нямам намерение да те губя заради Ключалката. Да губя ключовете, защото те, Елин, са създадени да бъдат използвани.

— Майев, моля те — пророни Фенрис.

Майев огледа съвършените си нокти.

— Най-ироничното в случая е, че дори не е имало нужда да си другарка на Роуан. Нито пък да го пречупвам. Е, ако не друго, беше поне интригуващо изпитание на силите ми. Но тъй като се съмнявам да тръгнеш с мен покорно, без най-малкото да опиташ да умреш преди това, ще ти предложа един избор.

Елин като че ли свика силите си за предстоящото, а Майев вдигна ръка и извика:

— Каирн.

Гавриел и Фенрис се сковаха. Локан почти подивя зад Елида, мъчейки се да я извлачи незабележимо назад, да заобиколи някак заповедта си.

Красив воин с кестенява коса се откъсна от свитата и тръгна към тях. Красив, ако се изключеше садистичната жестокост, обсебила сините му очи. И мечовете от двете му страни, камшикът, навит върху единия му хълбок, злокобната му усмивка. Беше я зървала и преди — върху лицето на Върнън. Върху толкова много лица в Морат.

— Позволете ми да ви представя най-новия член на кадъра ми. Каирн, запознай се с Елин Галантиус.

Каирн застана до кралицата си. А погледът, който отправи към нейната кралица, накара стомаха на Елида да се преобърне. Садист — да, сигурна беше, че това е подходящата дума за него, без дори да е чула гласа му.

— С Каирн — продължи Майев — имате нещо общо помежду си: владеете едно и също умение. Разбира се, ти самата си разполагала едва с няколко години да научиш изкуството на изтезанията, но… Каирн може да ти покаже какво е усвоил в многовековния си опит.

Фенрис бе пребледнял от гняв.

— Майев, умолявам те…

Вълна от мрак се заби в тялото му, поваляйки го на колене, притискайки главата му в земята.

— Достатъчно — изсъска Майев.

Когато върна очи към Елин, отново се усмихваше.

— Както казах, предлагам ти избор. Можеш или да тръгнеш доброволно с мен и да се запознаеш по-отблизо с Каирн, или…

Погледът й се плъзна към Лоркан. Към Елида.

И сърцето й спря, когато Майев заяви:

— Или ще взема не само теб, но и Елида. Сигурна съм че двамата с Каирн ще се разбират чудесно.