Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (9)

9.

След кратката вечеря Андрю помогна на Одил да разчисти масата. Бяха разговаряли за незначителни неща, с продължителни паузи. Блейк се бе възползвал от тези минути на мълчание, за да дебне Мефистофел с надеждата, че ще го накара най-сетне да отвори очи или поне да се раздвижи. Но котаракът владееше до съвършенство ролята си на застинал сфинкс. Той отново се беше отдалечил от фурната и Андрю въобще не забеляза точно в кой момент се случи това. Истински магьосник.

Когато стана време да се качи в стаята си, Блейк не помнеше нито какво бе ял, нито какви думи си размениха с Одил. Несъмнено причината за това беше страничният ефект от коварната „огнена вода“ на управителя.

— Лека нощ, госпожо Одил, и благодаря, че ме поканихте на трапезата си.

— Няма за какво. Лека нощ, господин Андрю. Не забравяйте, че утре сутринта ви чакам тук точно в шест и започваме по същество.

Андрю кимна разбиращо и се отправи към вратата, но преди да стигне до прага, се обърна.

— Защо си говорим на „госпожа“ и „господин“? Не мислите ли, че звучи малко старомодно? Дали не можем да се обръщаме помежду си с малки имена…

— Все още предпочитам старомодното пред фамилиарниченето, господин Андрю.

— Както желаете, макар да ме учудва, че предпочитате стила на Джейн Остин, когато аз ви предлагам нещо по-близко до Виктор Юго…

Готвачката не отговори и Блейк излезе от помещението.

* * *

Единствената електрическа крушка в стаята, от енергоспестяващите, пръскаше студена светлина, под която и уютната къщичка на Барби можеше да заприлича на иглу от ледени блокове. Ако Андрю искаше да си легне, този път нямаше как да не разопакова куфара. Отвори го, извади дрехите си една след друга и педантично ги подреди в гардероба. После успя да качи куфара си отгоре. Беше толкова широк, че цялата купчина заприлича на гъба. В миниатюрната баня подреди тоалетните си принадлежности, а в стъклената чаша на рафта пред огледалото сложи две четки за зъби.

Върху леглото му бе останала само една малка чанта. Той извади от нея фотография с рамка, която беше старателни увита в пижама с цвят бордо, за да не се счупи. Беше снимка на семейството му през лятната отпуска, под слънцето на Южна Франция. Диан сияеше, а Сара се смееше, сложили глава на раменете му. Без съмнение, един от най-хубавите им спомени. В онзи ден вятърът бе изтръгнал всички чадъри от плажа и от крайбрежните заведения и бе предизвикал почти сюрреалистична паника, която искрено ги бе развеселила. Щастието се четеше по лицата им. Не знаеха, че изживяват последната си съвместна ваканция. Поредното събитие, което се случваше за последен път.

Андрю разгъна крачето на рамката и я постави върху нощната масичка. Бръкна в чантата и извади малко плюшено кенгуру, което внимателно намести до фотографията, с глава, обърната към него.

— Добър вечер, Джери — каза му той.

Джери беше с оръфани уши и муцунка. Кръглите му очички бяха загубили някогашния си блясък — Андрю го загледа с нежност. След известно колебание го взе и го притисна силно към гърдите си. Зарови нос между лапичките му, за да почувства мириса им, а после го върна на мястото му. В главата му нахлуха спомени. Някои предмети са способни да разрушат ограниченията на времето, но никога не успяват да сторят това с тъгата. Утехата, която ви доставят, има своя цена. Щастието, което уж съживяват, се отдалечава още повече, когато ги прибирате — също както океанските вълни се отдръпват от брега.

В малката му чанта беше останал само мобилният му телефон. Премести го по-близо до осветлението и го включи. Никакъв сигнал. Като иманяр с металотърсач, Блейк бавно премина няколкото метра, които го деляха от прозореца, с надеждата, че ще успее да хване сигнал. Ала липсваше какъвто и да е знак за съществуването на мрежа за мобилна връзка. Впрочем, кой ли пък щеше да му звъни?

Изми си зъбите и се погледна в огледалото. Новият декор и различното осветление го правеха да изглежда различен. Ако не беше това отражение, което мърдаше пред очите му, ако се доверяваше единствено на чувствата, стаени дълбоко в душата му, щеше да се помисли за мъртвец.

Андрю си легна, като внимателно се покри с хладните завивки. За хиляден път в живота си той свали очилата, сгъна ги и ги остави на нощното шкафче. Последното нещо, което видя, преди да угаси светлината, беше Джери. Намести се във вдлъбнатината на възглавницата. Спалното бельо ухаеше на един от онези синтетични парфюми, които би трябвало да напомнят пролетен цвят. Неговото легло вече му липсваше. От колко време не беше спал в единично легло? Ако някой ден си е помислил, че му е било за последен път — грешал е. Както всяка вечер, Андрю пожела лека нощ на Диан, която отдавна вече спеше. Ако трябваше да е точен, от седем години, четири месеца и девет дни.