Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (31)

31.

Излезе силен вятър, завъртя се в клоните и понесе сухите листа високо над върховете на дърветата, а после те бавно започнаха да се спускат към земята с въртеливо движение. Блейк и Мание навлизаха в парка.

— Пачи крак може и да не намерим много, но за манатарки имаме големи шансове — заяви ентусиазирано Филип.

Управителят вървеше отпред, с плетена кошница в едната ръка и тояга в другата.

— Ама ти дяволски добре се оправяш с децата — продължи той. — Щото този дребният хич не е лесен. Див е и винаги е готов да покаже нокти. А ти как направи номера с асото пика?

— Не те разбирам.

— Видях много добре. Знаеше, че ще го заковеш. Как го направи? В ръкава ли го беше скрил? Умееш ли да правиш фокуси с карти?

— Беше чист късмет.

Андрю, питам те сериозно! Спокойно можеш да ми кажеш какъв е номерът. Няма да те издам на момчето, обещавам.

— Единственото важно нещо е да го приведем във форма и да го върнем в училище.

— Каузата е благородна, но аз си го познавам — тарикатче е. Ще направи всичко — само и само да не положи усилие, че да не вземе да се измори.

— Като всяко дете. Наша работа е да не му оставяме избор. Ние да не би да не сме тарикати?

Мание се усмихна.

— Като говорим за деца, ти имаш дъщеря, нали?

— Да, казва се Сара. Но никога не ми се е налагало да я принуждавам да учи. Тя имаше примера на майка си.

— И не си й помагал за домашните?

— Само един или два пъти, когато беше студентка по физика, и то по нейна молба.

— Питам те, понеже лично аз не знам как ще се справя с Янис.

— Какво предпочиташ, четене или смятане?

— Мога да си смятам само заплатата и дозировката на торовете за растенията. Колкото до четенето, ако не броим някое списание от време на време… Като дете много обичах книгите, ала само по време на ваканциите. И то защото това беше единственият начин да се спася от скуката.

— Тогава ти се заеми с литературата, а аз — с математиката.

— Добре, но пак не ми става ясно какво точно да правя.

— Чети му разни истории, но само такива, които харесваш. Какво обичаше да четеш през ваканциите? Кои книги те караха да пътешестваш надалече? Кои те завладяваха дотам, че ги четеше скришом до късно през нощта. Спомни си тези неща. Чети му твоите любими истории на висок глас. По няколко страници при всяко идване. Трябва да му се прииска сам да прочете продължението.

— В училище не сме правили така.

— Там е друго. По едно и също време учат много деца, затова ви обучават автоматично, почти като на конвейер. Ала най-успешният начин е да се заразиш с щастието, което четенето ти доставя. Няма нужда да обясняваш на хлапето какво има в книгите, трябва да го накараш сам да открие онова, което се крие в тях.

— Ти винаги много разсъждаваш… Види се, че си доста образован.

— Повярвай ми, не бях почитател на школската система! Предпочитах да прекарвам времето си с приятелите. Единствената ми мотивация да ходя на училище беше да се срещам с тях. А как се смеехме — за ужас на учителите. Не бяхме лоши деца, но какво ли друго можехме да бъдем на тази възраст? Поне си живеехме заедно.

— Боиш ли се от самотата?

— Жена ми казваше, че само споделеното с друг има истинска стойност. Мисля, че беше права.

— Е, значи ме мислиш за загубеняк, като виждаш как живея в дупката си, уединен като плъх.

— Понякога човек няма избор. Нали и аз се озовах сам-самичък сред вас. Всеки е самотен в един или друг момент от живота си. Важното е да откриеш пътя към другите, ако е възможно…

На Мание му се стори, че в гласа на Андрю се прокрадва тъга. Много му се щеше да каже на иконома, че той не е сам, че те са на път да станат приятели. Искаше му се да сложи ръка на рамото му и да го утеши, както правят приятелите в училищния двор. Но не посмя.

Блейк вдигна яката си. Мание му посочи килима от паднали листа.

— Я да започнем да гледаме по-отблизо — каза той и почна да рови с тоягата си. — Пачият крак се откроява по-ясно заради златистия си цвят, но за манатарките трябва да си отваряме очите на четири. И моля те, не слагай в раницата нищо, преди да си ми го показал. Само една отровна гъба може да натрови останалите…

— Наистина ли?

— Спомням си как веднъж съсипах всичко, което бяхме набрали с баща ми, защото бях откъснал една горчива манатарка. Трябва много да се внимава. Гъбата не прощава грешки.

На Блейк му прозвуча прекалено драматично за темата, която обсъждаха „Гъбата не прощава грешка.“ Ако това беше заглавието на пиесата, подзаглавието трябва да гласи „Гъбата взема жесток реванш“. Тя излиза на сцената с обичайната си кръгла шапчица и разиграва безмилостно отмъщение, защото, както всеки знае, тя никога не прощава грешка. Блейк си помисли, че английските гъби вероятно са не по-малко отмъстителни от френските. Точно в този момент съзря в далечината огромни дървета, под чиито внушителни корони се виждаше ниска стена, увенчана с островърха решетка.

— Какво е това? — попита той. — Границата на имението?

— Не, гробището.

Под сянката на гигантски дъб на видима възраст няколкостотин години стърчаха четири надгробни паметника, потънали в буйна зеленина. В ограденото пространство имаше място за още три. Мание остави кошницата и тоягата и побутна вратичката. Изпъна се и с тържествена походка се насочи към една гробница от необработен гранит.

— Тук почива господин Франсоа — обяви той с приглушен глас.

С опакото на ръката си Филип внимателно започна да разчиства нападалите върху плочата листа. Движенията му бяха проникнати от уважение. Когато приключи, той застана пред гроба със събрани ръце. Стоеше изпънат като струна. Блейк не го изпускаше от очи. Управителят гледаше надписа, гравиран върху камъка. Устните му съвсем леко се помръдваха, но ритъмът на думите не беше молитвен. Може би Филип се обръщаше направо към господин Бовилие? Странна гледка представляваше този мъж, който стоеше мирно насред природата и тихо мълвеше някакви слова. Сякаш само той знаеше кой е скрит под внушителния студен каменен къс. За разлика от големите гробищни паркове или от църквите, които винаги те отдалечават от реалността, това тясно местенце не успяваше да вземе превес над природата наоколо. Смъртта е безпомощна пред вятъра, решетестата ограда не може да удържи листата, мъката и спомените не спират хода на живота…

Блейк остави Филип да се усамоти с тъгата си и излезе от заграждението. През решетките разгледа и другите два гроба. Семейство Бовилие, семейство Дьоланкур. Третият нямаше никакъв надпис.

След известно време управителят се прекръсти, обърквайки посоките на кръстния знак, и на свой ред излезе от малкото гробище.

— Представяш ли си, аз съм единственият човек, който идва тук…

Мание бе възвърнал обичайния си висок тон, макар да беше на няколко крачки от мястото, където се чувстваше длъжен да говори шепнешком. Просто се намираше извън ограничителната решетка. За пореден път Блейк потвърждаваше убеждението си, че в крайна сметка в живота всичко се свежда до кодове и символи.

— Госпожата никога ли не стъпва тук?

— Първите години се появяваше от време на време. После само на Вси светии. Но от четири години насам кракът й не е стъпвал тук. Дори не се интересува дали поддържам гробовете. Не мога да я разбера, те бяха толкова близки.

— Дьоланкур родителите на Госпожата ли са?

Мание кимна.

— Господин Франсоа настоя да ги пренесат на това място. Искаше да обедини цялата фамилия.

— А защо върху едната плоча липсва надпис?

Нямам представа. Дори не знам дали някой е погребан там. Заварих го така, когато започнах работа тук. Господин Франсоа никога не е отварял дума, а и аз не съм си позволявал да питам.

— Близки ли бяхте?

— С господин Бовилие? Мисля, че да. Не бяхме от един и същи свят и никога не съм хранел надежда, че ще ме направи свой приятел, но сме споделяли прекрасни моменти. Мисля, че в ежедневието аз бях за него онова, което може да се опише с думата другар.

— Това е красива дума. Впрочем в английския език сме я заели от вас. Comrade. Господин Франсоа сигурно ти липсва.

— Преди да се запозная с него, бях — как да кажа — като изгубен. Впрочем, откакто го няма, пак съм на този хал!

— А синът им Юго?

— От години не е стъпвал в имението. За последен път го видях на погребението на Господина. Сега като се замисля, струва ми се, че замина още същата вечер, без да пренощува тук. Странно, нямам съвсем ясен спомен. Изглежда, съм бил в такова състояние, че…

Внезапно Филип посочи с тоягата под стъблото на едно кестеново дърво.

— Виждаш ли я? Първата за сезона! Оставям я на теб. Ще стане много вкусна с омлет.