Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (25)

25.

Защо през нощта часовете изглеждат толкова дълги? Защо са толкова мрачни? Андрю лежеше в леглото си и мислеше за Одил, Манон, Филип и дори за Янис. Всеки от тях живееше посвоему странен живот, но криволичещите им пътища ги бяха събрали тук. Под маската на образа, който всеки от тях си бе изградил, независимо от възрастта, се криеха белези от рани… Андрю въздъхна. Едва от няколко седмици беше във Франция, а вече и той бе започнал да философства както местните…

Мека лунна светлина обливаше стаята му през прозореца, чиито завески винаги бяха разтворени. Къщата бе потънала в тишина. Всеки спеше на отреденото му място. Андрю си представи Филип в малката му къща, Манон в самотата й, Одил на другия край на коридора и Госпожата в нейната спалня, еднакво тъмна през деня и нощта.

В покоя на мрака се отваряше порталът към миналото. Как да овладее неудържимия поток от спомени и емоции? Има ли възраст, на която човек загубва способността си да чувства? Дали биологичният ни живот не е станал толкова дълъг, че отвъд определен предел в сърцето няма повече място за бъдещето и съществува единствено чрез онова, което вече е изпитало в миналото? Затова му се налага постоянно да избира, постоянно да пресява, за да запази само най-главното. Съществуваше ли един съвършен ден, който Андрю би искал да изживее отново? А кои дни би искал да забрави? Ако се появи добра фея и му предложи да се върне в миналото, кой момент от живота си би избрал? За да отговори на този въпрос, трябваше да признае пред себе си какво най-много му липсва. Отговорът може би се криеше най-болезненото, най-силното от всички свои съжаления, на които бе издигнал паметници в душата си. В крайна сметка беше доволен, че не се появява фея с подобно предложение. Щом не можеше да забрави миналото, поне трябваше да се опита да го прогони от мислите си. Да се вкопчи в настоящето, тук и сега, в този замък, може би това беше най-доброто решение…

Често, когато не знаеше какво да мисли за някоя ситуация или човек, Андрю се питаше какво би казала Диан за това. Тя говореше за всичко и по много, но когато ставаше дума за истински важните неща, притежаваше дарбата да казва само най-необходимото. Няколко реплики за жизненоважен избор, малък коментар за поведението на някой познат. Никога агресивна, рядко снизходителна, винаги справедлива. Странно, Андрю не успяваше да си представи какво би казала Диан за обитателите на имението. Ала тихият му вътрешен гласец, който винаги се обаждаше, отбеляза, че всички те се оплакваха далеч по-малко от него. И те бяха самотни и дори понякога имаха по-сериозни причини от неговите да изпаднат в отчаяние. Той нямаше финансовите проблеми на Госпожата. Живееше в уединение само защото така бе пожелал, за разлика от Филип. Бе избягал от онова, което му напомняше изгубения му живот, за разлика от Одил.

Бавно и неумолимо в душата му се надигна смесица от гняв, виновност и обида. Беше ли способен да сподели тъгата си с някого така простичко, както го направи Одил? Със сигурност не. А тъгата му беше голяма, въпреки рецептите за щастие и красивите му слова. Дали не бе пожелал да се заточи на това далечно място, за да се заключи в спомена, че е бил обичан, както госпожа Бовилие? Макар да бе издигнал Диан на пиедестал, никога не би имал тази сила. Ако бе доказал, че наистина притежава волята, която си приписваше, щеше да се откаже от живота. Ала Андрю не притежаваше тази смелост. Изведнъж истината безмилостно блесна пред очите му: въпреки всичките му искрени терзания, въпреки всичките му пози и безконечни вайкания, той не беше готов да напусне този живот. Тази новина добра ли беше, или лоша?