Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (70)

70.

През следващите дни съзнанието на Андрю се избистри и силите му се възвърнаха. Неврологичните изследвания не установиха сериозни поражения, освен обичайните за този вид травми.

Когато се върна от поредния скенер, в стаята му го очакваха Манон и Жустен.

— Е, младежи, как сте?

— Видът ви е много по-свеж. Идваме за ехография и решихме да се възползваме, за да ви видим.

— Много ми е приятно. Усещам, че мога да ходя нормално, но лекарите ме принуждават постоянно да съм в леглото. Имам право само на десет минути свобода на ден. Като в затвор.

Манон пристъпи напред.

— Знаем, че бебето ни е момче.

— Значи интуицията ти се оказа вярна.

— Ще го наречем Тео.

— Хубаво име.

Младата жена помълча и добави:

— А за второ име сме избрали Андрю.

Блейк не схвана веднага.

— Е, нали Тео… — Изведнъж се сепна. — Андрю ли? — Блейк усети как го обзема силно вълнение. — Не трябва да натоварвате един възрастен човек с такива емоции — усмихна се той. — Благодаря Ви много. Елате да ви прегърна. Не можете да си представите колко ме трогнахте.

— Много се радваме — обади се Жустен.

— Ще ви оставим насаме — каза тя. — И бездруго ни е време да тръгваме. Ще минем и утре, ако можем, господин Блейк.

— Оказвате ми голяма чест. Горкото детенце! В училище момчетата ще го замерват с камъни, когато разберат, че второто му име е английско.

— Знаете ли, че в замъка без вас нищо не е както преди — продължи Манон. — Одил и Госпожата са като мухи без глави, чудят се къде да се дянат.

— Ако бях оставил Одил да се разпорежда, щеше да носи ядене сутрин, обед и вечер. Честно казано, когато пристигне тукашното плато с храна, започвам да си мечтая за нейните изящни произведения на кулинарното изкуство…

— Госпожата също ви очаква с нетърпение.

— Като заговорихме за замъка, какво става с Мефистофел?

— Още не си е дошъл. Одил е убедена, че е премазан от автомобил.

— Горкият рунтав дебеланко. Би било много тъжно.

На входа на болничната стая се появи Мание. Манон го поздрави.

— Още веднъж благодаря за името.

Манон му се усмихна широко и двамата с Жустен изчезнаха. Мание не смееше да помръдне от прага. Наблюдаваше приятеля си, избягвайки погледа му.

— Познаваш ли ме кой съм? — стеснително попита той.

— Отлично. Барон Помпон от австрийския кралски двор. Защо висиш на вратата, влизай де…

— Как се чувстваш?

— Възстановявам се. Радвам се да те видя. Трябваше да донесеш шаха, имам да взимам реванш. Вземи стола, нали ще останеш поне пет минути?

Мание не чака втора покана. Сега гледаше Андрю, без да мигне. Блейк посочи превръзката на челото си.

— Видя ли, бинтован съм, както беше ти след удара в дървото. Надявам се, че няма да бълнувам насън като теб…

— Така се уплаших — призна Мание. — Наистина помислих, че си умрял. Нямаше да си го простя до края на живота.

— Пропуснах тази възможност. Затова ли чак сега ми идваш на свиждане? Даже Госпожата се пожертва да излезе от убежището си.

— Не смеех. Много ме е срам…

— Беше просто инцидент, Филип. Думата е една и съща и на френски, и на английски. Никой не ме е карал насила.

— Докторите казват, че когато реброто ти зарасне, ще си като нов.

— Не съвсем, Филип…

Мание трепна изплашено.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли какво те помолих, когато си помислих, че е дошъл сетният ми час?

— За дъщеря ти ли?

— Животът е странно нещо, друже… Няколко дни преди да падна, едно изречение на Манон ме съсипа. Тя каза за дъщеря ми, че да има баща като мен, било дар от Бога. Ако бях замък, щях да се срина до основи. Чувствах се ужасно. Нищо не съм направил за дъщеря ми. От години се занимавам с всеки друг, но не и с нея. Истината блесна пред очите ми в мига, когато Манон изрече тези думи. Бях сразен. Другият удар като с парен чук ми нанесе ти, когато ми напомни, че трябва лично да й кажа колко съжалявам…

— Много се извинявам, че съм те засегнал.

— Не си ме засегнал. Смятам дори, че само благодарение на твоята забележка съм още жив. Знаеш ли, Филип, по-рано смъртта не ме плашеше. Имах усещането, че нямам вече никаква работа на този свят. А сега гледам различно на нещата. Смъртта няма да успее да ме докопа, преди да съм изпълнил дълга си.

Мание сграбчи ръката на приятеля си:

— Страшно се радвам, че си възвръщаш гадния характер и великите планове. Прости ми, трябваше да дойда по-рано.

— А ако някой ден ти, жалка отрепко, изпаднеш в кома, аз няма да те изоставя. Ще цъфна при теб още на следващия ден. Ще ти туря перука, ще те гримирам и ще накарам да ти сложат силиконови цици. Когато се събудиш, също като мен няма да помниш кой си и тогава ще те осведомя, че ти си Анджелина Джоли. Дори ще ти пусна да гледаш филми!

— Ама ти напълно си изтрещял!