Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (47)

47.

Макар да не успя да разбере причината за срещата, която Госпожата бе насрочила за този следобед, Блейк беше убеден, че тази среща имаше връзка с финансовите й затруднения. Господарката на дома бе отстранила иконома, прехвърляйки всичките му задължения на готвачката, и беше издала категорична забрана той да се занимава с каквото и да било, дори да разговаря с нея. Тъй че Одил бе натоварена и с обслужването, а Андрю трябваше да си стои в стаята като осъден. Но той нямаше ни най-малко намерение да го прави. Когато звънецът на видеофона отекна в салона, Блейк предпазливо се промъкна до перилата на третия етаж, за да се увери, че всичко върви по план. Долови гласове, после стъпките на Госпожата, която слизаше. Не след дълго дочу как Одил настани трима души в малкия салон. Тогава дойде и неговия ред да премине към действие…

С електрическо фенерче в джоба, той слезе на първия етаж, промъкна се в покоите на Госпожата и се запъти право към спалнята й. Леглото беше неоправено, едно чекмедже зееше полуотворено и цялата стая изобщо не беше подредена така, както я бе видял при първото си посещение. Той отвори вградения гардероб и пъхна ръка между дрехите, за да натисне скритата преграда. Тя не помръдна. Андрю натисна пак, но безуспешно. Объркан, той прокара пръсти по ръбовете на плота, търсейки някакъв механизъм. Не откри нито жлеб, нито грапавина. Дали пък тайният вход не беше плод на въображението му? Светна с фенерчето и се напъха още по-навътре между дрехите.

Андрю трескаво насочваше лъча във всяко ъгълче на гардероба. Застана на четири крака, за да огледа добре и зад кутиите с обувки. Не, не беше луд, кутията вдясно наистина прикриваше малък лост. Натисна го крайно предпазливо. Чу се прищракване и плотът се освободи.

Той открехна тайната врата и фенерчето му разкри нещо, което надхвърляше очакванията му. Помещението не беше тайник, а съвсем нормална стая. Щом влезе в нея, Блейк веднага разбра къде се губи разликата между дължините на коридора и спалнята на Госпожата. Това помещение, голямо почти колкото стаята й, беше тапицирано с черен сатен чак до тавана и претъпкано с вещи. Следвайки лъча на фенера, Блейк не преставаше да се изненадва. В центъра беше разположена маса, отрупана с изписани дори и в полетата листове, а в стелажите бяха напъхани безброй папки и книги. Най-удивителното нещо бяха стените, целите облепени със снимки и с писма — и всички се отнасяха само до един човек, Франсоа Бовилие. Разнообразни предмети и дрехи допълваха тази невероятна колекция.

Стаята приличаше не толкова на музей, колкото на храм, на място за поклонение, изцяло посветено на паметта на покойния. Андрю се почувства неловко, сякаш оскверняваше светилище. Сякаш насила проникваше в най-интимното кътче от душата на Госпожата. Но беше късно да си тръгне, а и напълно безсмислено — вече знаеше всичко. Не можеше да забрави видяното или да се престори, че нищо не е забелязал. Онова, което се разкриваше тук, поразяваше и най-смелото въображение… Светлината на фенерчето пробяга по фотографиите, по малките любовни бележници, адресирани до „Нани“. Имаше и пожълтели детски рисунки. Излизаше, че Госпожата не прекарва по цели часове в спане или гледане на телевизия в спалнята. Тя изживяваше дните си в своето убежище — миналото. Дали Одил подозираше за съществуването на това светилище?

От снимките Блейк научи повече за човека, чийто дух постоянно витаеше из имението. Той беше снажен и макар да изглеждаше добряк, позите и погледът му издаваха непоколебим авторитет. На една снимка бяха в ресторант с Госпожата. На друга позираше пред замъка, а на заден план стоеше Мание. Андрю се задържа пред поредица фотографии, на които Господинът беше с друга жена и съвсем малко дете. Ако се съдеше по дрехите, тази снимка не изглеждаше много по-стара от другите, на които беше с жена си и с Юго.

Странни фрагменти от един живот… Запечатани мигове, събрали в себе си една човешка история. Да се възстанови цялата сложност на една личност от тези няколко кадъра означаваше да се предприеме разследване. Трябваше да се анализира всяка подробност — всеки невинен жест, всеки поглед, да се огледат всички детайли, които фотографът не е целял да запечати за поколенията, но на снимката все пак ги имаше. Госпожата бе избрала точно тези документи, чрез които да помни и пресъздава миналото. Без съмнение, интерес представляваше не само информацията, която се съдържаше в тях, но и значението, което тя им отдаваше.

Андрю откри документите, за които първоначално бе дошъл. Банковите квитанции, нотариалните актове и официалните удостоверения бяха грижливо подредени в старателно надписани папки. Но те изобщо не привлякоха вниманието му, защото онова, което откри по-надолу, го заинтригува много повече…

Отначало си помисли, че му се е привидяло, но когато се наведе, за да се увери, очите му се разшириха от изненада. Госпожата бе събрала богата колекция от книги за спиритически сеанси и общуване с отвъдното. Произведенията на тази тематика бяха десетки и запълваха цели два рафта. Някои от тях се занимаваха с начините да се влезе в контакт с мъртвите, други бяха посветени на духовете и знаците, които оставят на хората. Блейк гледаше с изумление. Никога не би предположил, че Госпожата може да се интересува от езотерика. Ала предвид празнотата, която мъжът й бе оставил в живота й, това влечение изглеждаше логично.

Андрю попадна на поредица от издания за автоматичното писане. Тъй като нямаше и най-малко понятие какво е това, той взе една книга и прочете резюмето върху задната корица: „Позволете на духовете на скъпите ви покойници да водят ръката ви и прочетете какво искат да ви кажат! Задайте им въпроси, получете техните отговори! Всички техники и методи за анализ са изложени просто и ясно. Никога вече не губете връзката с онези, които са ви скъпи, но са ви напуснали. Общувайте с един друг свят.“

Да се сдобиеш с подобни невероятни способности на цената на една книга, си е направо подарък, с ирония си помисли Андрю. Този род обещания бяха също толкова надеждни, колкото и рекламните брошури, на които Госпожата всяка сутрин жадно се нахвърляше. Блейк остави книгата и насочи вниманието си към масата. Макар изобщо да не вярваше в истории за паранормално общуване, беше силно изненадан от важността, която Госпожата им придаваше. А всъщност, помисли си той, това не беше друго, а признак на дълбоко отчаяние, белег за липса, която — макар преживявана по различен начин — откликваше и в собствената му история. Върху кръгла масичка, покрита с кадифена покривка, имаше хартиени листове, изписани с деформирани букви, неравни и с различна големина. Андрю взе няколко листа, внимавайки да не премести нещо. Понякога на един лист имаше само една буква, поставена на случайно място, без никаква логика. На други се виждаха единствено чертички, очевидно нищо неозначаващи. В долната част на всяка страница имаше дата, а понякога дори и час. Личеше си, че почти всеки ден Госпожата се отдаваше на тези занимания, а вероятно и нощем. Той си я представи как държи химикалката с върха на пръстите си, със затворени очи, обзета от надежда, че Франсоа ще раздвижи ръката й и ще й изпрати послание.

Андрю осъзна, че онова, което първоначално бе взел за купчина архиви струпани направо на пода до стената, всъщност представляваше внушително количество от тези листове — резултат от контактите с отвъдния свят. Бяха сортирани по месеци. В една тетрадка най-отгоре Госпожата явно беше събрала „интересните“ резултати. Първите бележки датираха отпреди години, последните бяха отпреди няколко дни.

„15 октомври: Франсоа вече няма доверие във вложенията на Гернер“; „17 октомври: Франсоа ме обича както преди“; „18 октомври: Франсоа смята, че трябва да преразгледа предложението на «Вандермел Имоти».“

Блейк четеше изумен. Постепенно го обзе ужасна тревога. Всеки ден Госпожата се опитваше да търси отговор на терзанията си. Живееше във водовъртежа от проблеми и съмнения, които непрестанно я обсебваха и разяждаха. Той върна тетрадката на мястото й. Трябваше да тръгва, ако не искаше да го заловят на местопрестъплението. Като разкаял се крадец, който бяга, без да отнесе нищо със себе си, той обходи за последно с фенерчето цялата стая. Представата му за Госпожата никога повече нямаше да бъде същата.

За него тя вече не беше онази студена и раздразнителна дама, а една вълнуваща жена.