Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (20)

20.

Когато подминаха оградата, Мание вдигна дървената бариера и покани Блейк да влезе. Още с първите стъпки Андрю бе завладян от очарованието на това обособено кътче в парка.

— Великолепно е — прошепна той.

— Осемстотин розови храсти, двайсет и два сорта, всички са посадени лично от мен и аз се грижа за тях. В този сезон са останали последните цветове, но трябва да видите каква райска градина е през лятото. Влезте по алеите и поемете дълбоко дъх. Ароматът е по-силен, когато слънцето напича, ала дори и в ден като днешния е неповторим.

Блейк се поразходи между обсипаните с цветя лехи. Във всевъзможни краски и нюанси от бяло до тъмночервено, розите се смесваха в невъобразимо пъстър цветен килим — кремави, оранжеви, алени, яркочервени… Андрю вървеше и вдишваше дълбоко, улавяше уханията, носени от ветреца, и се насочваше към ароматните потоци така, сякаш откриваше непознат за него свят. И изведнъж сякаш се пренесе в друга действителност. Уханията бяха като закачливи феи, които прехвърчаха около него, гъделичкаха ноздрите му, събуждаха различни усещания. Андрю затвори очи и си помисли, че задължително трябва да дойде тук с Диан.

— Там, в дъното, съм монтирал една пейка — обади се Мание.

Гласът на управителя върна Блейк към действителността.

— Приказно — замислено каза той.

— Наистина се радвам, че някой го оценява. А аз вече дори не го забелязвам.

— Госпожата никога ли не стъпва тук?

— Не и след смъртта на господин Франсоа. Именно той ме помоли да създам тази розова градина за нея.

— Познавали сте господин Бовилие?

— Нали той ме взе на работа! Историята е интересна. Беше преди повече от петнайсет години. Един понеделник ме уволниха от завода, където работех като стругаро-фрезист. Изхвърлиха ме като мръсно коте заедно с целия металургичен цех под предлог, че не носим печалба. А всъщност вече бяха решили да изнесат производството в Полша. Останах гол като пушка. Нямах с какво да си платя наема. С празни джобове и никаква възможност за работа в региона. Пълна катастрофа. За мен това беше такъв удар, че реших да не казвам нищо на майка ми, която по онова време все още беше жива, мир на праха й. На другия ден, както всеки вторник, яхнах велосипеда, за да й отида на гости. И тогава гледам една кола, която идва срещу мен, но се движи необичайно. Първо правеше зигзаг, после изведнъж се отклони и се заби в един стар кестен! Ударът беше жесток. Вдигна дяволски шум. Помислих, че шофьорът е загинал на място. Хвърлих велосипеда и се втурнах да видя какво е станало. Двигателят се беше запалил. През счупеното стъкло съзрях, че човекът мърда с ръка. Без да се помайвам, измъкнах някак клетника, извлякох го надалече и го подпрях на едно дърво. Тогава автомобилът избухна. Е, това беше господин Бовилие, било му прилошало… След като прекара два месеца в болницата, ме потърси, намери ме и когато му разказах какво ме бе сполетяло, ми предложи да работя за него. Ще ви кажа само, че следващите няколко години бяха най-щастливите в живота ми. Имах чувството, че съм си намерил второ семейство. Юго, синът им, тъкмо бе завършил университета и щеше да заминава за Южна Африка. Не съм общувал много с него, но беше симпатичен млад човек. Обичахме да се шегуваме. Господинът и госпожата се разбираха чудесно. Аз де грижех за всичко, свързано с тях. Именно по онова време заедно разчертахме плана на градините. Господинът ми позволи да позакърпя къщичката, в която живея оттогава. Той плати материалите. Свестен човек си беше господин Франсоа. За съжаление, болестта не прави разлика между свестни и боклуци и той се спомина преждевременно. Като си помисля, сутринта при последното му постъпване в болницата си говореше най-спокойно на площадката пред замъка. Каза, че ще прави ремонт, а същата вечер замина и никога повече не се прибра у дома. Говорихме си ей така, без да подозираме, че е за последен път.

Бяха стигнали до края на алеята и Мание посочи пейката. Тя беше поставена върху едно възвишение, покрито с райграс, и от него се откриваше изглед към цялото море от цветя.

— Да поседнем, а?

Андрю се съгласи.

— Госпожа Бовилие знае ли, че продължавате да поддържате розариума?

— Никога не го споменава, но няма как да не се досеща. Достатъчно внимателно прелиства фактурите и вероятно е прочела, че поръчвам цели чували специален тор за розови храсти. Като се сетя само как гледа да икономиса от всичко, а е оставила авоарите си в ръцете на разбойници!

— Какво искате да кажете?

Мание извърна поглед. Като хлапе, което се е изтървало за нещо, което е трябвало да премълчи, той се помъчи да се измъкне.

— Не трябваше да го казвам. В края на краищата, не е моя работа.

Андрю не настоя. Кимна към розите.

— Значи само вие се радвате на красотите на парка.

— Точно така, заедно с Хопа, а сега и вие.

— Одил никога ли не идва тук на разходка?

— Обзалагам се, че много й се ще, но ще се почувства все едно ми е дошла на гости, а не иска да ми доставя това удоволствие… Ако пожелаете, някой ден ще ви заведа до края на имението. Там има превъзходни полянки с гъби. Далечко е, но си струва, ще се уверите, че е много красиво. Има неповторим изглед към долината, та чак до града.

— Както от онзи хълм ли?

— Точно така… Но вие откъде знаете, че оттам се вижда градът?

— Предполагам… Имението наистина е голямо.

— Беше още по-голямо, докато господин Франсоа беше жив. Госпожата продаде доста земи на строителни предприемачи, за да закърпи финансите, почти една четвърт. Липсва им само ивица с право за преминаване, за да прокарат път до парцелите, които искат да застроят. Затова тормозят Госпожата да им продаде още земи. Засега тя се опъва…

— Госпожа Бовилие винаги ли е била такава?

— Каква?

— Затворена, дискретна и същевременно…

Той махна неопределено с ръка, без да се доизкаже.

— По времето на господин Франсоа беше весела, смееше се често. Той постоянно я викаше, защото не можеше и минутка без нея. „Нали! Нали!“ — това се чуваше навсякъде из замъка. Умалително от Натали. Живееха от четиридесет години заедно, а се държаха като младоженци. За Великден и Коледа ме канеха на тяхната трапеза. Последната година дори поканиха и майка ми. Купих й специална рокля за случая. Беше хубаво. След смъртта на господина вече нищо не беше същото. Госпожата все повече се затваряше в себе си. Никога повече не чух някой да я нарича с малкото й име.

Мание погледна към небето и добави:

— А сега да помислим какво ще правим с онзи домофон, преди да се смрачи…

— Много правилно. Но ме заболяха краката. Не съм свикнал да вървя толкова.

— Вероятно на предишната ви работа не е имало много земи?

— Не, съвсем малко. То не беше голямо имение. Впрочем, там нищо не беше голямо.

Двамата излязоха от розариума.

— Знаете ли, господин Блейк, много се радвам, че дойдохте да работите тук.

— Аз съм само в изпитателен срок.

— Госпожата ще постъпи глупаво, ако не ви задържи.

— Много мило от ваша страна.

— Ако ми позволите, ще споделя една забележка към Англия.

— Моля, стига да не искате да ви върнем Лондонската кула.

— Ние, французите, имаме в езика си една особеност, каквато вие нямате, говорим си на „ти“. Това е много практично. На хората, които не харесвате особено, им говорите на „ви“ и това се смята за белег на вежливост. Но към тези, които ви допадат, към близките и приятелите, можете да се обръщате с „ти“. Това е нещо като малък подарък, като отличителен белега, който показва вашата близост.

— И след шест вечерта можете да им казвате „добър вечер“… Ако ми позволите, и аз имам забележка към вашата държава.

— Кажете я.

— Винаги съм се учудвал, че във вашата демокрация, която дори с девиза си отдава почит на равенството^[1], съществува това разделение. А при нашата монархия със строга вътрешна йерархия по един и същи начин се обръщаме и към кралицата, и към детето.

Мание се начумери.

— Ако толкова ви биваше, девизът ви нямаше да е на френски.^[2]

Андрю избухна в смях.

— Точка за вас, гражданино Мание!

— Всъщност това, което исках да кажа, е, че можем да си говорим и на „ти“…

— Why not^[3], драги Филип…