Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (29)

29.

— Може ли да включим телевизора?

— Не сега, Янис. Преди това двамата с Филип искаме да поговорим с теб за нещо важно.

— Предупреждавам ви, няма да пазарувам повече! Ако искате, издайте ме на майка ми, не ми дреме. Но вече няма да бачкам. Вие сте робовладетели.

— Казва се „робовладелци“ — спокойно го поправи Андрю.

— Ще ме накажете, защото съм имигрант, така ли?

— Ти си роден във Франция, момчето ми. От нас двамата само аз съм имигрант.

Хлапакът не беше докоснал чинията си. Само хвърляше под масата парченца хляб за Хопа, въобразявайки си, че никой не го забелязва. Както се бяха разбрали, Филип стоеше настрани.

— Искаме да ти предложим една сделка — продължи Блейк.

— Толкова по-зле за вас. Нямате никакъв шанс, цар съм на пазарлъците.

— Харесва ли ти да идваш тук?

Леко объркано, момчето бързо огледа двамата мъже, които се бяха втренчили в него.

— Тука не е лошо, малко промяна за мен. Пък и Хопа е тук…

— Какво ще кажеш да идваш по-често?

— За какво? Да не би да сте някакви зоофили? Защото ако е така, брат ми ще дойде с неговите приятели и ще ви строши кокалите.

— Сигурно имаш предвид „педофили“. Не сме, успокой се. Идеята по-скоро е да те научим да четеш и да смяташ.

— Мога да смятам!

— Наистина ли?

— Достатъчно, за да ходя на покупки.

— А да четеш?

— За какво ми е? Телевизорът говори… Във всеки случай, оправям се.

— На колко години си, Янис?

— Почти на седемнайсет.

— Да бе. И представи си, че ти вярвам. Всички сме на възраст, в която се чувстваме добре, защото тя отразява начина, по който се възприемаме. Младите се виждат по-стари, а старите — по-млади… Аз например съм на трийсет и пет.

— Това е опашата лъжа! Вие сте поне на три пъти по толкова!

Блейк се усмихна.

— Имаш право. Ако си послушен, някой ден ще ти разкажа за моя първи лов на динозаври по времето, когато живеех съвсем гол в една пещера. Но да се върнем на теб. На колко години си, Янис? Признай си, ама честно.

Детето се смути.

— На четиринайсет. Почти петнайсет. След осем месеца.

— В кой клас си?

— В пети. Повторих, понеже бях болен…

— Няма страшно. Ако добре съм разбрал, сега ти живееш при майка ти и тя те храни. Но мислил ли си как ще живееш, когато нея вече няма да я има? Какво ще стане с теб, когато сам ще трябва да се грижиш за себе си?

— Имам сума ти приятели… Пък и още не съм стигнал дотам. Животът е пред мене. Какво ли разбирате…

Под кръстосания разпит, момчето ставаше все по-дръзко, за да се измъкне. Филип се готвеше да му дръпне едно конско, но Андрю му даде знак с ръка да замълчи.

— Сигурно ще се изненадаш, Янис, но двете изкопаеми, които стоят пред теб, също са били малки момчета — продължи той. — На твоята възраст и ние правехме подобни щуротии. Майките ни се караха. Мразехме зеленчуци. Когато отнасяхме бой, криехме сълзите си и се правехме на горди. И ние си имахме мечти и много илюзии. Точно като теб. И нека ти открия една тайна, която може да ти спести много време: мечтите те карат да вървиш напред и растат заедно с теб. Те те изграждат. За разлика от тях, с илюзиите трябва да се разделиш час по-скоро. Илюзиите ти пречат да видиш живота такъв, какъвто е. И неминуемо ще те доведат до провал. Когато казваш, че имаш сума ти приятели и животът е пред теб, това е илюзия, повярвай ми.

Янис изгледа събеседниците си с недоумение.

— Трябва да призная — добави Андрю, — че когато бях на годините ти, нямах нито твоята енергия, нито бързите ти реакции. Мисля дори, че нямаше да посмея да вляза в гората по тъмно, както правиш ти. Щях да си плюя с рев на петите при най-малък звук от счупено клонче. Дори по-лошо. Вероятно щях да припадна при първия крясък на кукумявка!

— Страхували сте се от тъмното ли?

— А ти боиш ли се?

— Когато бях малък, не ми харесваше… Обаче когато баща ми още живееше с нас, понякога толкова му писваше да ни слуша как вдигаме шум, че ни пъдеше на стълбите в блока, за да чакаме мама. Тя се връщаше много късно и ние стояхме така с часове. Когато осветлението на стълбището угасваше, ние оставахме в тъмното и понякога изникваха хора, наричахме ги призраци. И така свикнахме.

— Говориш за миналото, когато си бил малък. Преди колко време е било, според теб?

— Не знам, много години минаха оттогава. А колкото до мечтите, като си помисля за тези около нас, те умират по-млади от моите герои от компютърните игри…

— Ако имаше много пари, какво щеше да правиш с тях, Янис?

— Колко много пари?

— Колкото искаш.

— Този въпрос ми харесва. Понякога си го задаваме с приятелите, като игра. Аз първо ще си купя някоя суперкола, нещо подобно на „Астон Мартин“ с разни джаджи. После дрехи. И освен това ще дам на мама пари, за да напусне онази скапана работа.

— Значи първото, което ще си купиш, е луксозна коба. Говоря ти за мечти, не за илюзии…

— Всъщност най-първото ще е да купя на мама един телевизор, защото нейният е скапан. Единствените моменти, в които съм я видял да се радва, е когато гледа нещо, което й харесва. Обаче хваща само два канала и картината й подскача, та не й се случва често да е доволна…

— Ето каква сделка ти предлагаме с господин Мание: всеки път, когато идваш тук, ще те учим да четеш и смяташ.

— Казах ви, че мога!

— Остави ме да довърша. Ако настигнеш класа си, ще ти дадем пари, за да подариш какъвто си искаш телевизор на майка ти.

— Без майтап? Ама защо ви е да го правите? Ще ми откраднете очите или бъбреците и ще ги продадеше на търговци на органи?

— Толкова ли ти изглежда подозрително някой просто да иска да ти помогне?

— Никой не прави нищо просто ей така…

— Ако си убеден в това, жал ми е за теб.

— Нямам нужда от вашето съжаление. Справям се и сам.

— Янис, ти вярваш ли в късмета?

— В лотарията, да. Но не и в живота.

Очите на Блейк блеснаха.

— Значи вярваш, че човек може да извади късмет на карти? — настоя той.

— Брат ми казва, че късметът не прави разлика между хората. Пред случайността всички сме равни.

— Чудесно, Филип, имаш ли карти?

— Ще се постарая да намеря.

Управителят влезе в стаята. Андрю погледна малкия право в очите.

— Предлагам ти една игра, Янис. Обикновена игра на карти, основана на случайността. Без блъфиране, без сложни нравила, само с късмет.

— Ще се прецакате. Вече съм я играл, не можете да ме преметнете.

— Няма никаква клопка. Ти разбъркваш картите. Ти решаваш кой ще започне. Първият, който изтегли картата, която ти избереш, печели. Устройва ли те?

— На какво ще играем?

— Ако ти спечелиш, не си длъжен да идваш тук да учиш и подаряваш телевизор на майка ти за наша сметка. Ако загубиш, обещаваш да идваш да учиш и когато постигнеш нужното ниво, подаряваш телевизор на майка ти за наша сметка.

— И каква ми е авантата да играя? И в двата случая подарявам телевизор на майка ми!

— Да, но ако спечеля аз, освен всичко ще можеш и да й прочетеш упътването и да ми помогнеш да спазарим цената, без да объркаш процентите.

Мание се върна с колода карти, която остави върху масата. Янис се колебаеше.

— Трябва ми време, за да реша…

— Вече си голям. Нямаш нужда от време. Офертата ми не е безсрочна. Избирай как да зарадваш майка си — благодарение на късмета или благодарение на твоята смелост и воля.

Изкушението за Янис беше голямо, но той не бе свикнал да взема решения. Никой никога не му беше предоставял такава възможност. В опита си да намери подкрепа, той дори погледна въпросително Хопа.

— Асо пика. И аз започвам — внезапно заяви момчето.

Блейк му протегна ръка, за да скрепят официално споразумението. Момчето неумело стисна огромните му пръсти. Мание плъзна картите към него и то ги разбърка, като половината изпопадаха върху масата. Хлапето ни най-малко не се смути, а побърза да ги събере. Дневната на Мание изведнъж бе заприличала на декор за криминална драма от средата на XX век. Янис изтегли първата карта така, сякаш животът му зависеше от това. Придърпа я към себе си, като не я отлепяше от масата, за да не може никой да я види преди него. Още при първия поглед, преди да я обърне изцяло, върху лицето му се изписа разочарование: деветка спатия.

Блейк изтегли втората карта и направо я обърна с лице нагоре: вале каро. Янис се изправи на стола си и направи точно като Андрю: поп пика.

— Близо е — обади се момчето.

— Или е твоята карта, или не е. Или бележиш гол, или пропускаш вратата. Полууспех не съществува.

Блейк обърна десетка каро. Двамата се редуваха съсредоточено. Купчината карти намаляваше, а напрежението растеше. Дори кучето сякаш бе усетило важността на облога и кротуваше на пода. Мание следеше играта, като се привеждаше все повече над масата.

— Колко карти сме изтеглили? — попита Блейк противника си.

— Не зная. Десет или дванайсет. Не ми отвличайте вниманието — ядоса се Янис. — Сега е мой ред.

— Ти си взел 13, аз също. Колодата има 32 карти. Колко остават?

— Достатъчно, за да спечеля телевизора на мама.

Малкият обърна асо купа и се отдръпна с разочарование.

Блейк покри с длан следващата карта, като каубой, готов да извади пистолета си от кобура. Взря се в очите на момчето, което отклони погледа си.

— Янис — каза той, — виждаш ли как най-обикновена карта може да промени живота ти? Нали ще си спомниш по-късно, че всичко се е решило само от късмета и от самия теб?

Хлапето се усмихна подигравателно. И продължи да се усмихва, докато Блейк с рязко движение не обърна асото пика.

— Вие мамите!

— Как бих могъл?

— А откъде знаехте, че тук е асото?

— И аз като теб вярвам в късмета.

— Отказвам се.

— Ти даде дума. Един мъж винаги държи на думата си. Никой никога няма да му прости, щом се отметне. Особено ако той е определил правилата. Брат ти и приятелите ти биха казали същото.

Бесен от разочарование, Янис хвърли картите във въздуха и те се разхвърчаха из стаята.

— Ама вие какво искате от мен? — развика се той.

— Да ти помогнем.