Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (61)

61.

Само за два часа носачите успяха да опаковат в тапицирани отвътре сандъци цялата библиотека и да я изнесат. Блейк стоеше неотлъчно до тях. Госпожата се бе затворила в стаята си, вероятно сломена от мъка. Дори очите на Одил бяха пълни със сълзи, когато дойде да предложи на хамалите нещо за пиене. Камионът потегли. В замъка отново се възцари тишина, а ведно с нея — и усещане за тежка загуба.

Блейк съзерцаваше опразнените рафтове, по които тук-таме самотно стърчаха декоративни предмети. От супермаркета бе закупил няколко чаршафа в ненатрапчив сиво-кафяв цвят, които разопакова един след друг

— Да ви помогна ли? — попита Манон, облегната на рамката на вратата.

— Няма да откажа. Като гледам колко е празно, дори не ми се започва.

— Това с чаршафите е много добра идея, така няма да изглежда толкова тъжно.

— Не искам Госпожата да види библиотеката в този вид. А и за мен ще е по-приятно.

— Толкова ли е зле с финансите?

— Госпожата търси изход…

— Миналата седмица ми плати в брой. Това се случва за пръв път…

Блейк не знаеше за това.

— Надявам се, че няма да й се наложи да уволнява — продължи Манон. — И за Одил, и за Филип това ще е равносилно на катастрофа. Но вие имате много качества и лесно ще си намерите работа в по-голямо имение от това.

— Ами ти, Манон? Къде ще отидеш?

— Жустен се връща от командировка след няколко дни. Всичко зависи от него. В най-лошия случай ще се върна при майка ми.

— Надявам се, че ако се прибереш при нея, няма да е по принуда.

— Тя ми изпрати есемес „Как си?“, който завършва с плачещо емотиконче. Да не би да се преумори от писане…

— Все пак е добро начало. Как успя да хванеш сигнал с мобилния?

— Изкачих се на хълма. Предприех същински поход. Интуицията ми подсказваше, че Жустен ми е изпратил съобщение.

— Интуицията ти е силна. Само дето е сгрешила подателя. И все пак новината е чудесна. А ученето?

— Напредвам.

— Коремчето ти се закръгля.

— Малкият все повече тежи.

— Говориш, сякаш е момче…

— Ами пак по интуиция го усещам. Ще видим дали е така.

Андрю й се усмихна. После, осенен внезапно от някаква мисъл, я попита:

— Да си остане между нас, но какво мислиш за Одил и Филип?

— Харесвам ги. Ама и двамата са едни характери… Радвам се, че все повече се разбират.

— Ти също ли си забелязала…

— В сравнение с времето, когато постъпих тук на работа, разликата е от земята до небето.

— Манон, ще ми помогнеш ли за едно нещо?

— За какво?

— Да им отворим очите.