Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (77)

77.

В далечината, в отрупания със сняг парк, четиримата се разделиха на две двойки. Госпожата и Одил поеха към замъка, а двамата агенти по недвижимо имущество се насочиха към автомобила си, като се смееха. Вече приближаваха желязната ограда, когато иззад малък масив от туя пред тях изскочиха Блейк и Мание. Управителят демонстративно държеше пушката и дърпаше Хопа за каишката. Така принуждаваше горкото животно да се движи по-енергично, а и му придаваше вид, сякаш всеки момент ще скочи, макар всъщност само да го разтърсваше.

— Добър ден, господа — звънко подвикна Блейк. Изненадани, мъжете спряха.

— Имахме уговорена среща със собственичката, госпожа Бовилие. Вие горски пазачи ли сте?

— Може и така да се каже.

Единият от агентите посочи луксозния автомобил, паркиран извън портала.

— Извиняваме се, ако сме ви обезпокоили, веднага тръгваме.

Той опита да отвори малката решетъчна врата, но тя беше заключена. Отдръпна се назад. Блейк премина в настъпление.

— Ако госпожа Бовилие ви е подписала документи, ще ви помоля да ми ги предадете.

Двамата мъже се спогледаха развеселени, но и с известно смущение…

— Това не е ваша работа — отговори по-възрастният с нотка на пренебрежение. — Приятен ден.

— Повтарям, господа, ако Госпожата ви е подписала документи, ще ви бъда благодарен да ми ги предадеше. Никой няма да излезе оттук преди това.

Мание подръпна Хопа малко по-силно и прищрака затвора на оръжието си.

— Това заплаха ли е? — попита единият от агентите.

— Това е обещание — отвърна Андрю.

По-възрастният се изсмя. По-младият се позамисли.

— Дори не знаем кои сте — каза единият — Ако не щете неприятности, съветвам ви да ни оставите да си отидем мирно и тихо.

— Не ме разбрахте — отвърна му Блейк. — Вие ще имате неприятности, ако не ми дадете това, което искам. Предайте ми документите и спокойно ще си тръгнете оттук, свободни да си сключвате сделки на други места.

— Нашите сделки засягат само нас. Пуснете ни да минем или ще подадем жалба в съда, освен че ще бъдете и уволнени.

Агентите по недвижимо имущество не изглеждаха готови да отстъпят пред натиска. И имаше защо — очевидно бяха успели да изтръгнат подписан договор.

— Стига шеги и закачки, веднага отворете решетката — повиши глас възрастният.

Блейк бавно се придвижи напред.

— Познаваме отлично вашите методи… — Той впи поглед право в очите му. — И няма да ви позволим да се възползвате от уязвимостта на Госпожата.

Мъжът потупа дружески младия си колега.

— Ти да видиш, горският пазач се оказа и международен икономически шпионин. Даже говори с английски акцент.

После се обърна с насмешка към Блейк:

— Нека ти кажа нещо: собственичката подписа и дали ти харесва или не, онова, което ни продаде, вече е наша собственост. Ще трябва да го преглътнеш, уважаеми. Ще гониш бракониери в някоя друга гора. Нищо лично.

Мание излезе напред. Хопа явно бе усетил, че ситуацията се променя, защото гледаше заплашително двамата посетители и ръмжеше.

С нагла усмивка по-възрастният посочи западната част на парка.

— Полюбувай се на снежния пейзаж, драги, защото щом снегът се стопи, ще дойдат багери и след шест месеца ще си имате нови съседи.

— Доволни сте от удара, който направихте, нали? — изръмжа Блейк. — Изработихте сделката на века.

— Не се оплакваме — изсмя се другият.

— Такъв ви е занаятът, да мамите — първо продавачите, а после и купувачите.

— Не съм длъжен да го обсъждам със съмнителни типове от обслужващия персонал, разбрахте ли?

Преди двамата отново да се опитат да отворят решетъчната порта, Блейк изтръгна пушката от ръцете на Мание и втъква дулото й под брадичката на по-възрастния.

— Дай ми договора веднага, прост анус!

Мание се намеси:

— Андрю, внимавай, че е заредена. Освен това, на френски се казва „тъп задник“. „Анус“ е на литературен език. Ама нали аз щях да бъда лошото ченге…

Агентът не помръдваше. Издържа погледа на Блейк и процеди:

— Ти да не си въобразяваш, че тук е Дивия запад, жалък селяндур? Това ще ти струва скъпо, даже всичко.

С изненадваща бързина Блейк зареди пушката и стреля по колата. Стъклата се пръснаха на хиляди парченца, много от които се набиха по вратите. Звукът от детонацията се разнесе из цялата околност и отекна по околните хълмове.

— Мислиш, че ми е проблем да убия паразит като теб ли? Я си помисли. Само вие ли имате въображение? Ще ти пусна един куршум, после ще нарежа тялото ти на късове и ще ги хвърля на кучето… Погледни си колата, тъпако. Точно на това ще заприлича грозната ти муцуна, ако не ми дадеш документите.

Блейк презареди и отново го сръга с пушката. Мъжът преглътна.

— Андрю — тревожно подвикна Мание, — целият си почервенял. Няма ли най-после да го гръмнеш? Знам едно място, където да закопаем телата. Даже багерите им няма да ги разровят.

Изведнъж по-младият се поддаде на паниката и хукна през снега, изоставяйки и колегата си, и чантата.

— Можем да го обсъдим… — опита се да каже мъжът, с глас, деформиран от цевта на пушката, която здраво бе притиснала челюстта му.

— Надяваш се да ме купиш, така ли?

— Колко искаш?

— Целия договор. После изчезваш.

Мание се намеси.

— Иска да каже — поясни той, — че първо му снасяш квото ти иска и после се чупиш, скапан лайнар.

— И ако споменеш нещо пред госпожа Бовилие, кълна се, че ще те намеря и жестоко ще те накажа, ясно ли ти е?

Мание изпадна в опиянение.

— Иска да каже, че ако ни изпортиш пред шефката, ш’те гепим и ш’те разпорим, capisci^[1]?

Този път мъжът се уплаши не на шега.

— Ти си напълно изтрещял — измуча той. — Това не е преговаряне, а пладнешки обир.

— От устата на специалист звучи като комплимент. Благодаря. Дай ми договора. Иначе главата ти ще се сдобие с подвижен покрив, като на кабриото, което си мечтаеш да си купиш.

Мъжът хвърли чантата в снега. Мание бързо я вдигна и я отвори. Блейк предпазливо опипа джобовете на алчния тип, който вече трепереше.

— Позволявате ли?

Агентът вдигна ръце.

— Ето го предварителния договор за продажба — победоносно се провикна Мание. — И договор за цесия. Супер! Ти беше прав!

Блейк свали дулото.

— Върви кажи на твоя храбър колега, че пушката от този вид има само два патрона. Но той може и да не знае да брои до две. Щеше да загинеш само ти, не и той.

Автомобилът с агентите за недвижимо имущество потегли с мръсна газ, а Мание и Блейк им махнаха за довиждане като на стари приятели.

— Според мен онзи се изпусна в гащите — отбеляза Филип. — В един момент си помислих, че наистина ще му пръснеш черепа.

— Ако не ми беше дал документите, щях да ги взема от трупа му. Нито дума на Госпожата и запомни: ако дойде полиция, отричаме всичко.

Двамата мъже поеха по обратния път. Снегът проскърцваше под обувките им. Времето беше тихо, сякаш зимата бе решила да се държи прилично, за да не пречи на последните приготовления за Коледа. Много скоро едри снежинки отново щяха да запрехвърчат.

— Филип…

— Да?

— Какво точно означава „изтрещял“?