Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (4)

4.

Всеки път, когато Андрю Блейк прекрачваше прага на ресторант „Браунинг“ в квартала Сейнт Джеймз, изпитваше рядко срещаното удоволствие, че се намира на място, което не се е изменило много от времето на младежките му години. Същите масивни врати с резбовани декорации, инкрустирани с цветни стъкла, излъсканите до блясък медни перила, вежливият поздрав на метр д’отела Терънс, който работеше тук вече осма година… И всичко това, обгърнато в класическия интериор от тъмночервено кадифе и изящни, неподатливи на времето дървени мебели. Точно тук той обядваше два пъти месечно с приятеля си Ричард Уорд. Но този път Андрю бе пожелал да се срещнат преди да е изтекъл традиционният петнайсетдневен срок…

Във възрастта, когато мъжете се сприятеляват с много свои връстници, които срещат из всевъзможни клубове, един от друг по-необичайни или претенциозни, Андрю си позволяваше лукса да има истински приятел още от ученическите години.

Терънс го посрещна с думите:

— Господин Уорд е вече тук. Ще ви заведа до масата ви.

Това се случваше толкова рядко, че Андрю дори не се учуди.

Последва го по петите, като се стараеше да не закачи нещо по пътя си. Терънс ловко се промъкваше между заетите вече маси. Стори му се, че пътечките не бяха широки както едно време. А може би той вече не беше толкова гъвкав?

„Браунинг“ имаше една архитектурна особеност. Ресторантската част беше изградена около обширна централна зала, около която бяха разположени сепарета, където човек можеше да хапне на спокойствие, без да е напълно откъснат от общата среда. В едно от тях го очакваше приятелят му.

Двамата мъже се прегърнаха.

— Е? — попита Блейк. — Как мина галавечерята?

— Докато бях на подиума, имах чувството, че прочитам надгробното ти слово, и се усетих малко странно. Все пак можеше да дойдеш…

— Надгробното ми слово? Има да почакаш. Ако е истина, че Бог прибира първо най-добрите, аз рискувам да остана сред последните…

— Много си се издокарал — отбеляза Уорд. — Радвам се да те видя така.

Настаниха се.

— Как е Мелиса? — попита Блейк, докато разгръщаше менюто.

— В момента е в Ню Йорк с приятелка, не зная точно коя. Обикалят галериите с надежда да открият подходящи картини за една къща в провинцията. Добре, че не е нашата… Както и да е — пак нищо няма да си купят освен чифт обувки, с които ще излязат най-много по веднъж. На какво дължа удоволствието да те видя толкова скоро? Да не би медицината да се е добрала и до теб? Да не би най-накрая лекарят да ти е съобщил същите лоши новини, каквито съобщава и на нас, останалите простосмъртни? Добре дошъл в клуба, друже!

Блейк не реагира. Уорд се наведе към него с лукава усмивка.

— Не ми казвай, че си ходил на проктолог. Би било прекалено хубаво! Хванах се на бас със Сомърс на една бутилка, че ще те сполети нещо такова до края на тази година…

Внезапно Блейк вдигна поглед към приятеля си.

— Ричард, взех решение.

Уорд замълча, докато осмисли думите му.

— Каза ли на Сара?

— Дъщеря ми живее на десет хиляди километра оттук и единственият човек, който вече има значение за нея, е съпругът й инженер. Въобще не я е грижа за мен.

— Но когато се срещнах с нея миналия месец, тя се тревожеше за състоянието ти. Аз съм само неин кръстник, но кой знае защо я виждам по-често от собствения й баща…

Блейк извърна поглед и се задълбочи в менюто. Уорд мълчаливо се съгласи да сменят темата на разговора.

— Не се мъчи, вече направих поръчката — каза той.

— Защо?

— Защото винаги се колебаеш в продължение на часове и накрая си поръчваш същото като мен. Реших, че можем да спестим малко време.

Андрю сякаш въобще не го чу. Погледна събеседника си отново, този път с известно безпокойство.

— Успя ли да свършиш това, за което те помолих?

Уорд умишлено повиши глас:

— Ако ще си опъваш кожата на лицето, за да заприличаш на Мерилин Монро, няма да ти се получи. А дори да си сложиш и силиконови гърди, пак ще си като восъчната й фигура, минала през пожар…

Неколцина от присъстващите в залата господа извърнаха погледи към тях.

— Ричард, говоря сериозно — настоя Блейк.

— Зная. Затова никак не ми е весело. Справих се, разбира се. Но не съм убеден, че идеята ти е добра. Разбирам да си дадеш почивка от работата във фирмата, защо не? Но да се завърнеш във Франция…

— Искам да го направя. Дори ще ти кажа, че това е единственото нещо, което все още ме интересува поне малко.

— Добре, но можеш да го направиш и по друг начин. Трябва да го обмислиш.

— Ти си вторият човек от вчера насам, който ме съветва да мисля. Накрая ще успеете да ми внушите, че ме обзема старческо малоумие.

— Иди да прекараш края на лятото при Сара, тя има чудесно жилище. Има и стая за гости.

— Аз не съм гост.

— Как да ти кажа, Андрю… Да се върнеш във Франция… — Ричард се поколеба, преди да продължи. — Извини ме, че ще бъда прям, но връщането ти към спомените няма да възкреси Диан.

— Осъзнавам това, повярвай ми. Всеки Божи ден.

— Тогава защо го правиш?

— Тук вече не се чувствам на мястото си. Дори си задавам въпроса защо ходя на работа. Не спирам да предъвквам едно и също, да потъвам в съжаления. Стигнал съм дотам, че всяка вечер, когато си лягам, се питам защо все още съществувам.

— На всички ни се е случвало да ни дойде до гуша… — замислено заговори Ричард. — Всеки рано или късно минава през такъв период. Но той приключва. Започни да играеш голф. Ела ни на гости. Мелиса се оплаква, че никога не ни посещаваш. Пристрастила се е към италианската кухня и ще бъде очарована от възможността да те ползва за опитно зайче… Започни да мислиш за нещо друго и ще се почувстваш по-добре. Не за пръв път изпадаш в депресия.

— Този път е различно.

— И какво? Според теб това ли е единственият начин да се справиш с кризата? Тази глупава идея? Говоря ти така, но не съм изненадан от постъпката ти. Сещам се как след дипломирането ни искаше да захвърлиш всичко. Помниш ли? Беше си купил яхта, но се оказа, че тя не се управлява като велосипед, а и те хваща морска болест. Беше я нарекъл „Морски властелин“. Като си помисля, доста претенциозно име. Може би все още е на пристанището в Портсмут, така и не успя да я изведеш оттам…

При спомена за злополучната придобивка Ричард се разсмя, но смехът му отекна самотно. Физиономията на Блейк бързо го накара да възвърне сериозността си.

— Какво се надяваш да намериш? — запита той. — Имай предвид, че там, където успях да те уредя, никой нищо не знае. Съобразих се с молбата ти да запазя всичко в тайна. Но за тамошните жители това не е игра.

— Така и предполагам.

— Сърцето ме боли, като те гледам, старче. Трябва да излизаш и да се срещаш с хора, а не да търсиш начин да избягаш. Имаш късмет, че си в добро здраве, защото повечето на тази възраст все по-често посещават болницата и се обръщат с малко име към ортопеда — а някои дори и към хирурга си…

— Изобщо не можеш да си представиш какво ми е.

— Не ми говори така, сякаш животът ти е свършил! Нека ти напомня, че разликата ни е само четири месеца…

— Но Мелиса все още е до теб. А аз съм сам. Нямам други близки освен теб. Сара е далече, има свой живот. Аз вече все едно за никого не съществувам…

— Замълчи. Във всеки случай, намерението ти да се върнеш във Франция е голяма глупост. Чудя се за какъв дявол отново се оказвам въвлечен в поредната ти история! Помниш ли първия път? Още нямахме дванайсет години, когато ме накара да се скрием в кофата за боклук, за да изплашим старата баба Морисън.

— Ама тя си беше същинска вещица! — възрази Блейк. — Трябваше нещо да предприемем, тъй като лудото бабе пукаше всички топки, които попадаха в двора й! Окото й не трепна дори за чисто новата кожена топка на Мат, която бе получил за рождения си ден. Беше взела страха на всички момчета от квартала.

— И никой не пророни сълза, когато я откриха с прекършен врат при стълбището й.

— Сигурен съм, че това е бил коварен заговор на футболните топки. Отмъстили са си, като са я тласнали да се търкулне по стълбите.

— Топките не си признаха! — усмихна се Уорд.

— Е, сега вече могат да признаят, минала е давност — засмя се и Блейк. — Но не мога да си спомня как точно я изплашихме тогава…

— Има си хас да помниш, старче изкуфяло! Боклукчийският камион мина преди нея! И за малко да ни размажат в каросерията за отпадъци!

Цялата сцена изведнъж блесна в съзнанието на Блейк и лицето му се озари:

— Вярно! Бях забравил!

— Добре че си го припомнехме, да се посмеем!

Двамата прихнаха, но смехът на Блейк бързо замря.

— Всичко това е минало — въздъхна той.

— Това е нашето минало, Андрю. Престани да гледаш на нещата така, сякаш вече няма на какво да се надяваш. Там, където се каниш да отидеш, животът също не е никак лесен. Собственичката е вдовица и не искам допълнително да я вкарваш в депресия. Ала щом с такъв инат упорстваш да изпълниш този откачен план, обещай ми поне да се държиш безупречно и да играеш играта напълно сериозно.

— Нима се съмняваш в мен?

— От човек, способен да се дегизира като собствената си майка, за да извини „сина си“ пред заместник-директора на училището, мога да очаквам и най-лошото…