Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (14)

14.

Блейк не беше много добре със зрението си, но въпреки сумрака реши да стигне докрай. Непременно трябваше да телефонира, дори ако за това се наложеше да се катери по дърветата, за да хване сигнал. Изпълни го непоколебимост, защото въпросът беше спешен. Не можеше да се обади от замъка, където все някой щеше да чуе разговора. Спусна се по алеята, подмина изоставения гълъбарник и навлезе в гората, поемайки към хълма. Вървеше между дърветата, които се катереха към хребета. От време на време ниски клонки го шибваха изненадващо през лицето, но това не го спираше. Продължаваше нагоре, без да забавя ход, препъваше се, опираше се върху дънерите, за да преодолее храсталаците и трънките, които му препречваха пътя до върха.

Когато най-сетне се добра до най-високата точка, той се озова в центъра на същинска джунгла. Буйната растителност се оплиташе в краката му и спъваше всяка крачка. Духате леден вятър. Оттук се виждаха покривите на замъка и част от долината, в която се разстилаше съседният град.

Блейк предпазливо извади телефона от джоба си. Смрачаваше се. От мисълта, че можеше да го изпусне в тази плетеница от клони и сухи треви, го обля студена пот. Беше загубен без телефона. Намести очилата си и присви очи, за да се увери, че има мрежа. Манон беше права, браво на момичето… В списъка му имаше само пет имена. Натисна върху това на Ричард Уорд, който вдигна след четвъртото позвъняване.

— Добър вечер, Ричард, аз съм, Андрю.

— Каква изненада. Как си?

— Не много добре. Нуждая се от теб.

— Пак ли си влязъл в кофа за боклук, както ме накара да направим в детството? Усещам, че май гемиите ти са потънали…

— Само да можеше да ме видиш! Намирам се в една гора в страната на откачалките.

— Красиво определение за Франция…

— Ричард, искам да прекратя всичко. Трябва да се прибера.

— Но ти си пристигнал едва вчера, а имахме ясна уговорка.

— Не можеш да си представиш какво ме накараха да изтърпя за това кратко време…

— Накарали са те да ядеш охлюви, така ли? А може би мухлясало сирене?

— Не си много далече от истината. Излапах вечерята на един котарак. А най-лошото е, че ми хареса.

— Значи вече харесваш котешка храна. Не забравяй да го споменеш на психиатъра си, преди да го съобщиш на гастроентеролога.

— Ричард, ти беше прав, идването ми тук беше глупава идея.

— Трябваше да помислиш предварително, приятел… Обеща да издържиш поне до края на изпитателния период. Даде дума.

— Снощи управителят на имението замалко да ми счупи ръката. Дори навря дулото на пушката си под брадичката, защото съм му смачкал дивия праз.

— Охо, ама ти водиш доста бурен живот! Ще почна да ти завиждам. Като си помисля, че през това време ние с Мелиса гледахме някакъв тъп филм по телевизията…

— Умолявам те! Аз съм на 66 години, отдавна съм преминал възрастта на щуротиите.

— Браво, старче, издържал си два пъти по-дълго от Исус! Продължавай! Но ако видиш да приближават едни хора с огромен кръст и гвоздеи, бягай колкото ти държат краката и викай за помощ. Ще ти изпратя подкрепление.

— Аз съм на ръба на силите си, а теб изобщо не те е грижа.

— Ти беше на ръба на силите си преди да заминеш, братле, и нека ти напомня, че точно ти пожела да отидеш там. Дори беше много настоятелен. Не забравяй, че се споразумяхме да изкарваш порядъчно изпитателния период, без да ме караш да се червя от срам и без да създаваш проблеми. А след това си свободен.

— Ами ако това са последните месеци живот, които ми остават?

— Не се опитвай да ме размекнеш… Ако беше в Лондон, тъй или иначе щеше да ги съсипеш.

— Можех да отида при Сара…

— Андрю, как не те е срам! Държиш се като хлапе, което дрънка какво ли не само и само да не направи нещо, което му е неприятно.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Вече го направих, отстъпвайки за пореден път пред твоя прищявка. Намерих ти това място. Сега си понеси последствията. Прегръщам те, Андрю. Не се колебай да ми се обадиш пак, ако е нещо сериозно. Междувременно престани да тъпчеш дивия праз на хората.

Уорд затвори. Андрю остана сам в нощта, насред трънливия храсталак. Олюля се. Понечи да тръгне, но кракът му се закачи и той се просна по гръб с цялата си дължина сред гъстите храсти, покрити с бодли. Стискаше телефона с всичка сила, за да не го изпусне.

— Bloody hell!^[1] — Изруга той.

Бликнаха му сълзи от ярост и отчаяние, но някакъв вътрешен прилив на себеуважение не му позволи да се прекърши. Представи си, че може да умре тук, проснат в тая гора, как един ден онзи пес Хопа ще открие тялото му, разкъсано от вълци и катерички. Останките му ще бъдат прибрани в кутиите, които Одил пълни с храна, за да бъдат върнати във Великобритания. Нужни му бяха няколко минути, за да овладее паниката си. С мъка се надигна на лакти, после започна постепенно да се отскубва от трънливия капан. Бодил след бодил, най-сетне се освободи. Когато успя да се изправи, беше омаломощен.

Докато слизаше, Андрю си даде сметка, че дрехите му бяха съсипани. Пуловерът и панталонът му бяха набодени с тръни. Вече бяха съвършено негодни за носене. Дланите, ръцете и лицето му, изподрани на много места, го пареха. За щастие алеята вече не беше толкова далече. Когато излезе от гората, Блейк изпита облекчение. Вървеше задъхан. За миг се поколеба дали да не потърси помощ от Мание, но рискът отново да се окаже с опряно под брадичката му дуло, го разубеди.

Тъкмо щеше да се заизкачва към замъка, когато изведнъж му се стори, че забелязва някаква сянка, която се навърташе край къщичката на управителя. Скри се зад един дънер. Наистина, на светлинката на единия прозорец се мерна силует. Крадецът се бе завърнал. Блейк се промъкна до една леха с хортензии, за да вижда по-добре. Какво трябваше да направи? Да извика, за да предупреди Мание? Да се заеме сам? Ала на неговата възраст да мери сили с млад мъж, можеше и да не е съвсем безопасно…

Между листата видя как сянката се промъкна покрай фасадата. Изведнъж вратата на къщата се отвори и през нея изскочи Хопа. Ала наместо да се хвърли върху непознатия, кучето радостно заподскача пред него! На прага се появи Мание. Тайнственият силует го приближи, беше слабоват и невисок на ръст. Блейк осъзна, че това е младо момиче, макар че беше твърде далече, за да е сигурен. Той въздъхна. Управителят и посетителката му заедно влязоха в къщата и затвориха вратата след себе си.

Блейк отново пое към замъка, провлачвайки единия си крак. И реши, че на стената в стаята си ще издълбава по една резка за всеки изминал ден, подобно на затворниците, които не искат да загубят представа за времето, прекарано в тъмницата. Свободата нямаше да дойде утре, оставаха му цели четири месеца…