Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (39)

39.

Преди да се намести в креслото, което тъкмо бе изтупал от праха, Андрю спря за миг; сякаш да поиска разрешение от онзи, който бе седял в него преди години. Блейк се настани пред бюрото, насред декор, който може би и самият той би избрал, ако живееше тук. Притвори очи. Постави дланите си върху подложката за писане. Никой не бе сядал на това място след смъртта на господин Бовилие.

Макар да бе получил разрешение да ползва библиотеката за секретарските си задължения, икономът нямаше право да разглежда съдържанието на чекмеджетата. Ето защо папките и химикалите му бяха подредени около подложката за писане, върху голям плот, обрамчен с изящен светъл кант. Андрю си пое дълбоко дъх и замря в съзерцание на помещението. Особената атмосфера се пораждаше от сумрака, в който тук-там проблясваха медни аплици, пръскащи мека светлина върху библиотечните шкафове от черешово дърво, които стигаха чак до тавана. Всеки от тях съхраняваше книги и предмети на изкуството. Това наистина беше най-подходящото място за писалище…

Доволен, Блейк стана и се зае да изследва обстановката в детайли. Господин Бовилие бе събрал впечатляваща колекция книги, а старинните се съхраняваха зад една стъклена витрина. Андрю отвори вратичките, взе едно томче с поезия и предпазливо го разлисти. XVII век. Стихове за любовта, смъртта, за отлитащото време… Запъна се на старофренските думи. Погали леко грапавата хартия, преди да върне книгата на мястото й.

В останалите секции повечето произведения бяха на френски език — литературна класика, но и много речници и справочници по история, архитектура, медицина. Попадна и на някои любопитни находки, като речник на арго отпреди повече от век. В един от ниските шкафове Блейк откри домашна аудиосистема и еклектична колекция от компактдискове. Класика, филмова музика, една-две опери и много вариететни певци и групи, като най-новите бяха от периода, в който Господинът бе починал. Когато завърши с огледа, Блейк си каза, че щеше да му е много приятно да се запознае с мъжа, който се е интересувал от всичко това.

Андрю отиде при вратата. Надзърна в празния коридор, после затвори плътно двете крила, за да се уедини. Извади от джоба си тиксо, което беше взел от Филип, и пристъпи към един от библиотечните шкафове. Бръкна зад книгите и издърпа оттам найлонова торбичка. Изсипа съдържанието й върху бюрото. Блейк бе прибрал лентичките от писмото в зеления плик, което госпожата бе пуснала в машината за унищожаване на документи. Отне му доста време да ги отдели една по една от другите отпадъци в кошчето. Навярно липсваха няколко, но най-важната част беше пред очите му. Не беше особен почитател на пъзелите, но търпеливо се зае да отделя лентичките от плика от онези от писмото, което за него беше много по-важно. Започна да подбира две по две ивичките хартия с цвят на слонова кост, върху които се виждаха елементи от текст, красиво изписан с черно мастило. Вероятно заради специфичния почерк, първото нещо, което Андрю успя да възстанови, бе подписът: Юго. Защо ли Госпожата не си правеше труда да чете писмата на сина си? Блейк се сети да провери нещо върху плика. Благодарение на марката бързо разгада мястото, откъдето беше изпратено писмото: Джакарта, столицата на Индонезия. Беше пътувало три седмици.

Някой почука на вратата и той се изправи панически.

— Господин Андрю, вътре ли сте? — дочу той гласа на Одил през вратата. Грабна подложката за писане и бързо покри с нея лентичките. Готвачката отвори, без да чака позволение.

— Така си и мислех, че ще ви открия тук!

— И вероятно това ще се случва все по-често. Никога ли не чакате позволение да влезете?

— Та вие не сте гол…

— Какво мога да направя за вас?

Одил огледа помещението.

— Госпожата навярно много ви цени, щом ви е разрешила да ползвате това място.

— Така няма да ви се пречкам на масата, докато приготвяте вкусните си ястия.

— Не ми пречехте. Приятно ми е да си говорим. Съжалявам, че ви безпокоя, но Мание ви търси. Чака на вратата на кухнята.

— Защо не го поканихте да влезе?

— Елате сам да видите защо…

Управителят стоеше на прага, а лицето и дрехите му бяха омацани с грес и кал.

— Какво те е сполетяло?

— В хамбара сме заедно с Хаким, за колата. Помагам му да я оправи, но той ми говори разни неща, които не разбирам. Ти имаш книжка и ти ще караш, затова си казах, че по-добре да ти обяснява на теб…

— Идвам веднага.

Тръгнаха, а Одил подвикна след тях:

— И гледайте да не се връщате в този вид.