Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (7)

7.

Колкото по-нагоре по етажите се изкачваха, толкова по-тесни и стръмни ставаха стълбите. Андрю с мъка тътрузеше куфара си, докато следваше Одил, а тя пък му разказваше подробности за дома.

— На партерния етаж Госпожата приема гостите си, обикновено в малкия салон. Големият е за официални вечери, но тя отдавна не организира такива. Не иска никой да влиза в библиотеката. На първия етаж са нейните стаи и някои други, които вече не се ползват. Никога не се качва от втория нагоре. Там е някогашният кабинет на Господина.

— Вие познавахте ли го?

— Не, аз постъпих при Госпожата преди осем години, а той е умрял три години преди това, струва ми се… А вие как попаднахте тук?

Директният въпрос изненада Андрю, който все още не владееше добре историята на лъжливата си самоличност.

— Бившата ми работодателка почина. Трябваше да си намеря работа — импровизира той, дишайки на пресекулки.

— Нямахте ли икономисани средства, та да се пенсионирате?

— Във Великобритания социалната система е различна…

— И аз така съм чувала. Впрочем, там и други неща са различни…

Стигнаха до третия етаж.

— Тук е нашето царство — заяви Одил и посочи дълъг и тесен коридор, който се разклоняваше в дъното, а по цялата му дължина се редяха врати. — Моята стая е отсам. Вие ще се настаните на другия край. Останалите помещения са пълни с разни непотребни вещи. Никой никога не стъпва вътре. Живеем редом с вехтории, драги ми господине.

Одил го поведе към владенията му.

— Все пак е смешно — отбеляза Андрю, — че във Франция винаги предоставяте на хората от персонала най-горните етажи. При нас в Англия ни настаняват долу, в подземния етаж. Струва ми се парадоксално прислугата да живее по-високо от господарите си…

Одил се обърна кръгом и впи студен поглед в Блейк.

— Не забравяйте, че революцията е наше дело. Тук вашата кралица отдавна щеше да се е простила с главата си… Насам.

Одил тръгна отново и вече по-кротко, обясни:

— Стаята ви не е голяма, но има хубав изглед. Разполагате и с тоалетна. Предвид състоянието на водопровода, ако не искате да завършвате с леден душ, най-добре е да се разберем така, че да не се къпем по едно и също време. Вие кога предпочитате, сутрин или вечер?

— Сутрин.

— Чудесно. А аз — вечер. Така всичко ще е наред.

Тя отвори една врата и като се постара да застане така, че да не престъпи прага, покани Блейк да влезе.

— Това са вашите владения. Ще ви покажа къде е спалното бельо и кърпите. Манон не е задължена да чисти стаята ви, но по този въпрос се разберете с нея.

С разтуптяно сърце след мъчителното изкачване, Андрю влезе заедно с куфара си. Ако си бе мечтал за връщане към младостта, случаят му бе предоставил идеална възможност за това — стаичката изцяло приличаше на студентска квартира. Мансардата, облепена с тапети с избелели геометрични мотиви, бе обзаведена с малко легло, две етажерки, един гардероб и миниатюрно бюро със стол.

— Оставям ви да се настаните. Когато приключите, слезте отново долу. Имаме да се разберем и за други подробности.

— Благодаря ви, че ме придружихте дотук.

Одил затвори вратата отвън, без да отговори. Блейк остана прав и внимателно заоглежда помещението. Отиде до прозореца. Слънцето вече клонеше към залез и сенките се издължаваха. Изгледът действително беше великолепен, пред очите се разкриваше целият парк. Много от вековните дървета все още бяха с листа и залязващите лъчи ги обагряха в пурпурно. Замъкът беше толкова сложно конструиран, че Андрю не беше в състояние да се ориентира къде е входът. Върна се към леглото и натисна матрака, за да изпробва мекотата му. Беше толкова уморен, че можеше да заспи и върху голи дъски. Отвори гардеробчето и огледа изпитателно рафтовете. После мина в тоалетната и изпробва крановете, които започнаха странно да вибрират, преди водата да потече.

Накрая се отпусна на стола и най-сетне си позволи да си поеме дъх. Какво правеше тук? Ричард със сигурност беше прав, като го уверяваше, че планът му е глупав. Да се преструва на иконом… Атмосферата в тази къща беше всичко друго, но не и безгрижна. Нямаше да му е много забавно нито с господарката, която му забрани да влиза през главния вход, нито с готвачката, която подобно на капитан на бойна фрегата изискваше от матросите си официално позволение да пристъпят към мостика. На всичко отгоре и котарак на име Мефистофел… Нищо чудно работите да се сложат така, че животът му да се превърне в същински ад…

Андрю реши да се заеме с куфара си и го качи върху леглото. Възнамеряваше само да провеси ризите си и да го пъхне в гардероба така, както си е. Ала рафтовете не само бяха твърде тесни, но и до един се оказаха и недостатъчно здрави, за да понесат тежестта му. Накрая реши да го разопакова по-късно и се облегна на стената, за да огледа новото си обиталище. Последния път, когато се бе нанасял някъде, беше с Диан, в селската им къща в Дебне — преди двайсет години. За миг почувства познатата особена тръпка, която човек усеща при мисълта, че новото място, в което се настанява, вече си е негово. И че може да го подреди според вкуса си, без да се съобразява с нечие мнение. После изведнъж си спомни, че това място всъщност изобщо не е негово и че този път е сам. Днес нямаше кого да изненада, нито да се усмихва на идеите за обзавеждане. А и никой нямаше да се притече да му помогне да пренесе тежкия товар. Андрю реши да излезе от стаята с надеждата, че така ще се избави от вълнението, което сграбчи гърлото му.

Докато слизаше по стълбите, този път без да отвлича вниманието си, Андрю Блейк най-сетне успя да долови пулса на къщата. Беше щастлив от тази възможност, това прогони тежките му мисли. Останал сам, той можеше да наблюдава, да усеща, да слуша. Скърцащия паркет, отпечатъците от свалени картини по стените, протритите килими, приглушеното спокойствие на един дом, чийто блясък и разкош отдавна бяха останали в миналото.

Слизаше, без да бърза, като се придържаше към парапетите и надзърташе през прозорчетата на междустълбищните площадки. А щом се озова на етажа на господарката, наостри слух. Когато стъпи на прага на сервизното помещение, установи, че котаракът стои в съвсем същата поза, все така със затворени очи, но по-близо до готварската печка, отколкото беше преди малко. Приличаше на статуетка, която някой просто е преместил. Вратата към двора беше отворена. Андрю не се осмели да влезе. Произведе малък шум, за да привлече вниманието на Мефистофел, но той не благоволи да отвори дори едното си око. Блейк продължи да издава звуци, все по-комични, навеждайки се над животното, до момента, в който Одил изненадващо се появи откъм градината.

— Проблем ли имате? — попита тя, повдигайки вежди.

— Ни най-малко — бързо се изправи той.

— Хареса ли ви стаята?

— Отлична е — отговори той, като си помисли, че със сигурност няма да я ползва дълго време.

Слънцето залязваше. Топлите му лъчи се отразяваха в подредените медни тенджери, които разпращаха златисти отблясъци из цялото помещение. Полъх от ветрец проникна и облъхна кухнята, ала не успя нищо да разбърка или дори да раздвижи, с изключение на ангорската козина на котарака, който потръпна.

— Не стойте на прага де, влезте.

— Мислех, че…

— Така… Щом ще живеем под един покрив, нека да си устроим прилично посрещане.

Одил бе донесла зелени салати, които пъхна под кранчето на чешмата, за да отмие пръстта.

— Имате зеленчукова градина, така ли? — попита Блейк.

— Не е голяма, колкото ми се ще, но на нас ни е достатъчна. Утре ще ви я покажа, ако проявявате желание.

— Значи вие приготвяте храната… Дори за мъжа в ловната къща ли?

— А, този го бях забравила! Най-добре да се запознаете с него преди да се е смрачило. Той е малко особен.

— В какъв смисъл?

Одил не пожела да навлезе в подробности и му посочи вратата към градината.

— Излезте оттук и тръгнете по пътеката пред вас. Като повървите надолу, без да се отклонявате към хълмовете към гората, няма как да се загубите. Не е далече, но оттук ловната къща не се вижда. Невъзможно е да не я забележите — малка тухлена къща, покрита с пълзящи розови храсти. И не се бавете. Кажете му също да дойде да си вземе вечерята. Имаме вътрешен телефон, но вече не работи…

Тя понечи да се обърне пак към мивката, но се поколеба.

— Ако искате, ще ви изчакам да хапнем заедно. Още си спомням първата ми вечер тук. Предишната прислуга ме остави да вечерям съвсем сама, на същата тази маса. Пазя ужасен спомен от онзи момент. Не знам за какво може да си говорим, но ми се ще да ви спестя това преживяване…

— Много ви благодаря.

Одил кимна. Виж ти изненада, капитанът имал човещина.

Андрю излезе и тръгна по пътеката. Скоро единствения шум, стигащ до ушите му, беше на течащата вода в мивката. Светлината отслабваше, дърветата вече наподобяваха тъмни безформени маси. Блейк не обичаше да е навън по това време на деня — по залез-слънце или „между кучето и вълка“, както казваше Диан на френски. Откакто се помнеше, го обземаше меланхолия и чувство за дълбока самота в миговете, когато слънцето се скриваше, а той не беше у дома си при своите си хора. За да си придаде кураж, пое дълбоко дъх и закрачи бодро и уверено.