Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (48)

48.

Докато Манон миеше прозорците на етажа, Блейк работеше на лаптопа й в библиотеката. Беше я помолил да му го даде за малко и сега търсеше по ключови думи „спиритизъм“ и „автоматично писане“. Те го отвеждаха в безброй сайтове и форуми, от които си направи печалния извод, че има страшно много хора, които страдат неутешимо, и още толкова, които се възползват от страданието им. Безчет истории за жени и мъже с прекършени съдби, изгубили път и посока след загубата на дете, на съпруг, на родител, готови на всичко, за да повярват, че смъртта не ги е разделила окончателно. Цели кохорти мошеници, шарлатани и мистификатори е отвратителен цинизъм дрънкаха врели-некипели и дебнеха с широко разтворени обятия тези нещастни хора, за да извлекат полза от страданието им. Да спечелят пари срещу нещо, което няма цена. В целия този океан от лъжи Блейк все пак отбеляза няколко случая, способни да разклатят убежденията и на най-закоравелите скептици. Но не за тях се говореше най-често. Залогът в глобалната мрежа рядко е информацията или утехата, а почти винаги — продажбата. За пореден път тъмната страна на човешката природа надделяваше над забулената в тайни и загадки частица възвишеност, която все още не беше изгубена. Ала сега Блейк нямаше намерение да коментира доколко тази вяра беше обоснована. За него важното беше друго: каквато и да е истината за общуването между Госпожата и починалия й съпруг, в света на живите тя се нуждаеше от помощ.

Той отвори електронната си поща и започна да пише.

Здравейте, Хедър,

Надявам се, че сте добре. Пиша ви, за да ви съобщя, че вече можете да се свързвате с мен по електронната поща. Само не разчитайте, че ще я проверявам по три пъти на ден и не давайте на никого този адрес. Успяхте ли да се осведомите за „Вандермел Имоти“? Благодаря ви предварително.

Сърдечно ваш, Андрю Блейк

Преди да започне следващото писмо, той се замисли за миг. Възпитанието му не позволяваше да направи това, но инстинктът му подсказваше друго. Странно, ала не можеше със сигурност да предположи какво щеше да го посъветва Диан.

Уважаеми Юго,

С вас никога не сме се срещали и без съмнение моята постъпка ще ви изненада. Позволявам си да ви напиша това писмо, защото познавам майка ви. Тя е добре. Ала държа да уточня, че е в пълно неведение за този наш контакт и ще ви бъда признателен, ако не ме издадете. В момента ми е трудно да ви обясня кой съм, но ми се струва, че съм наясно колко сложни са вашите отношения. Нямам намерение да се намесвам във връзката ви, макар че, ако майка ви знаеше, щеше да каже, че вече го правя, и нямаше да сгреши. Но предполагам, че може би за вас ще е полезно да разчитате на някого от нейното обкръжение. Надявам се, че няма да изтълкувате постъпката ми превратно. Нямам никакъв личен интерес от всичко това. Просто си помислих, че на вашето място щях да се зарадвам, ако някои направеше същото за мен. Ако не ми отговорите, ще ви разбера и никога повече няма да ви пиша.

Искрено ваш, Андрю Блейк

Одил стоеше на прага до отворената врата. Когато видя погледа й, изтръпна.

— Не беше затворено — оправда се тя.

— Моля, заповядайте, влезте… Как е Госпожата?

— Хапна малко.

— Още ли ми е бясна?

— Не говори за вас. Но ме помоли да поема всичките ви задължения. Не иска да вижда никой освен мен. „До нова заповед“, изрично го подчерта.

— Много съжалявам, това ще ви натовари още повече…

— Няма нищо. Преди да дойдете, вършех всичко в продължение на години. Впрочем, чувствам се виновна, че се скарахте…

— Нямате никаква вина. Аз нахлух при нея без разрешение.

— Ако не ви бях разказала, нямаше да отидете.

— Рано или късно, със сигурност щях да го направя. Наистина нямате никакво основание да се упреквате. — Блейк се изправи. — Одобрявате ли постъпката ми? — попита той. — Бъдете честна.

— Никога не бих се осмелила да сторя това, което направихте вие.

— Не отговорихте на въпроса…

Одил се смути.

— Ако имах кураж, и аз щях да й кажа същото. Тя винаги отбягва истината, крие се в своя свят… Трябва да отиде на лекар и повече да не вярва на онези, които я разоряват. Но като казвам това, имам чувството, че я предавам. Защото макар да не е с лесен характер, Госпожата винаги е била добра с мен. И аз й дължа много.

— И най-голямата преданост понякога изисква малко предателство. Трябва да знам дали сте на моя страна, или трябва да действам сам. Тя заплаши да ме уволни. Няма да се поколебае. Но не вярвам да ни изпъди и двамата.

— Страх ме е. Винаги са ме учили да не се меся в личните работи на хората.

— И мен са ме възпитали така. Ала в някои случаи това е равносилно на отказ да помогнеш на човека…

Одил се поколеба за миг, преди да отговори:

— Можете да разчитате на мен. Но знайте, че когато Госпожата повиши тон, губя ума и дума.

— Обзалагам се, че тя ще се ядоса първо на мен.

— Ако успеете да я спасите от онова, което я заплашва, ще ви е вечно признателна.

— И аз съм й не по-малко признателен. Както и на вас, впрочем. Тук се усещам на мястото си. А мога да ви уверя, че не изпитвам това чувство много често. — Блейк помълча и добави: — Одил, мога ли да ви предложа нещо?

— Ако искате да си говорим на малките имена, отговорът е да. Вие и бездруго го правите.

— Става дума за вашата кухня.

— Какво за нея?

— Много ми се иска някой път да вечеряме с Манон и Филип. Струва ми се, че и четиримата имаме нужда да се почувстваме по-малко самотни. В края на краищата, живеем заедно…