Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (16)

16.

— Кога ли ще дойде почивният ми ден! — изпъшка Блейк.

— Докато го чакате, отнесете това… — Одил му пъхна в ръцете поднос с дребни сладки. — И да не ги изсипете.

Андрю излезе от сервизното, прекоси салона и отвори с тласък на хълбока си вратата към малкия салон. Госпожа Бовилие седеше на поизбелял диван, а срещу нея в креслото се бе настанила госпожа Берлине, грейнала като коледна елха с лъскавите си дрънкулки. Тя беше съпруга на собственик на застрахователна агенция, а за гостуването си се бе накичила от глава до пети. Госпожа Бовилие гледаше с детска възторженост и известна завист как приятелката й се надува, а тя от своя страна явно обожаваше да слуша собствения си глас.

— Миличка, просто се чудя как се справяте съвсем сама с всичко, което сме принудени да търпим в днешно време.

Блейк й поднесе платото с надеждата, че това ще я принуди да млъкне поне за миг. Докато си вземаше една от сладките, старателно оформени от Одил, гостенката размачка всички наоколо, но дори не го забеляза. Погълна я, без да спре да дърдори.

— Например ние у дома решихме да започнем ремонт. Трябва да ви кажа, че с голяма мъка успяхме да открием изкусни майстори, които да се съгласят да работят. Но нямахме друг избор, защото обзавеждането в стаите ни за гости вече беше станало демоде. Наложи се да наемем интериорен дизайнер. Още неприятности! Но когато видяхме проекта му, разбрахме, че мъките ни ще бъдат възнаградени. Ще се получи нещо вър-хов-но!

Още в секундата, когато я видя, Андрю не я хареса. Имаше нещо неприятно в поведението й, в отношението й към останалите хора, което веднага се усещаше. Блейк поднесе платото и на господарката си, която счете за свое задължение да вземе от смачканите курабийки. За пръв път Блейк се озоваваше физически толкова близо до госпожа Бовилие, без бюрото да стои помежду им. Погледът й разкриваше нещо смущаващо, смесица от тъга и напрежение. Той предложи още малко кафе.

— Ще сменя и всички завеси — не спираше онази. — Омръзнали са ми. Животът е твърде кратък, за да живеем с вещи, които не са красиви!

„Животът е твърде кратък, за да изтърпя дори за една минута подобна особа“, помисли си Блейк. Познаваше много представители на този вид. Някои уж идват да ви изслушат, но говорят само за себе си, други си подхранват самочувствието, като се скъсват да се хвалят пред хора, на които не им е провървяло колкото на тях. Андрю винаги бе изпитвал непоносимост към такива. Но сега бе потресен от изражението на госпожа Бовилие. Тя полагаше усилия да слуша дърдоренето на гостенката си, но оглеждаше собствения си салон, от който изведнъж я беше досрамяло. Нищо чудно, че се затваряше в стаята си след подобни срещи и не излизаше до вечерта.

— Благодаря, господин Блейк, можете да ни оставите.

Срамът не обича свидетели.

* * *

Вечерта, когато Андрю зае мястото си срещу Одил в кухнята, гневът му още не беше минал. Готвачката го наблюдаваше развеселено.

— На какво толкова се радвате? — запита я той.

— На вас. Най-ядосаният човек в къщата обикновено съм аз. Приятно ми е, че друг е поел тази тежест.

— Представяте ли си? Първо онзи майстор тарикат, после — тази злобарка, какво повече ти трябва, за да ти се вгорчи животът.

— Напълно съм съгласна с вас. Но почакайте да видите и другите познати на Госпожата…

— Всички ли са толкова противни?

— Някои дори повече.

— Но тя няма вид на човек, който не умее да си подбира приятелите.

— Така е, разбира се, но когато се боиш от всичко, дори и от сянката си, понякога се заблуждаваш… Извинете ме — сепна се Одил, — не трябва да говоря по този начин за Госпожата.

Мефистофел фиксираше Блейк със свръхестествения си поглед. Беше поне на метър разстояние от готварската печка. Андрю кимна към него.

— Като че ли ми е простил, задето му изядох порцията.

— Той има добро сърце…

— Не искам да сипвам сол в раната, но храната беше превъзходна.

— Не ви ли харесва как готвя за вас? Във всеки случай, вече не виждам защо е необходимо да се напрягам, тъй като Госпожата не поръчва нищо необичайно, а Филип яде всичко.

— Не твърдя, че ястията ви не са вкусни, само казвам, че за да се приготви подобно блюдо, е необходим дяволски талант.

Одил побърза да се надигне, за да не проличи, че й е станало приятно. Грабна един парцал, отвори фурната, която беше празна, след което отиде на мивката да си измие ръцете, макар че бяха чисти.

Блейк намигна на котарака.

— Значи не обичаш да те галят?

Мефистофел извърна поглед.

— Толкова по-зле за теб — продължи Андрю. — Ти губиш.

— Обича да го галят, дори много — намеси се Одил. — Ала само ако го правя аз, а сега не му е времето, защото обикновено…

Без да я дочака да довърши изречението си, Мефистофел се надигна и се шмугна в нозете на Блейк. Започна да мърка и буквално да се извива около глезените му. Готвачката зяпна от изненада, примесена с известна ревност. Андрю погали котарака, който му се остави на драго сърце.

— Личи си, че това е вашият котарак, Одил. Отвън — сдържан и студен, а по душа — чаровник.

Тя бе загубила ума и дума.

— Защо според вас си мени мястото в кухнята? — попита Блейк.

— Това е котка, няма нужда от особена причина.

— Не съм сигурен. Ще ми позволите ли тия дни да проведа един експеримент?

— Какво ще правите?

— Доверете ми се.

— Ако причините болка на Мефистофел, ще ви убия.

— Мефистофел не рискува нищо, ала вие може да си навлечете доживотна присъда.

Готвачката се престори, че хвърля парцала към иконома. За миг и двамата усетиха особеното чувство на близост, лекота, каквато обикновено споделят приятелите.

— Госпожо Одил, много ми е приятно с вас, но трябва да ви оставя. Отивам при господин Мание, налага се да говоря с него за разни неща. А освен всичко друго, и за ремонта…