Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (26)

26.

— Във Франция започват белите. А при вас така ли е?

— Така е в целия свят, още от първия турнир по шахмат, който се е провел в Лондон по време на Всемирното изложение през 1851. Но се питам нормално ли е царят и царицата все още да имат глави във вашите фигури?

Филип се развесели от забележката. За първата им партия в беседката управителят се бе подготвил добре. Две кутии бисквити, изсипани в пластмасова чиния, един термос с чай в чест на госта и одеяла — вярно, захабени и на дупки, но пазеха от хладния бриз.

Потънал в играта, Мание премести една пешка. От устата му стърчеше връхчето на езика му, като на дете, което много внимава в това, което прави. Блейк премести своя пешка в идеално симетрично положение.

— Искате ли сладки? — предложи Мание.

— Не сега, благодаря.

Блейк бе развълнуван от нахлулите спомени за вечерите, които си устройваха с братовчедка му по време на една ваканция на село. Баща му остана да работи във фабриката, а майка му, която трябваше да наглежда ремонта по разширяването на къщата, го изпрати на няколко десетки мили от дома. Хем да бъде на чист въздух, хем да не се пречка в краката на работниците. В дома на леля му всички бяха възрастни, освен Деби. Принуден да играе с тази обсебена от кукли и модни ревюта хлапачка, Блейк за първи път изпита съжаление, че си няма брат. Не се забавляваше с нея така, както с момчетата, освен когато си играеха на вечеря. Като съвсем малки, пълнеха чиниите с пръст и камъчета, а за вино използваха вода от блатото. Андрю още помнеше как Деби, преструвайки се, че пие, видя в чашката си огромен извиващ се червей и оповръща цялата маса. Когато стана на осем, получиха правото да носят истинска храна на местенцето под върбата, което си бяха подредили. От години Андрю не се беше сещал за всичко това, а сега, седнал в този парк срещу Филип под една порутена беседка, усети някогашното чувство на свобода…

Хопа дотича с пръчка между зъбите. Остави я в нозете на Мание и започна да лае, докато стопанинът му не я хвърли отново възможно най-далече.

— Остави ни на мира — скара му се Мание. — Имаме си сериозна работа.

Премести втора пешка. Блейк незабавно игра с коня.

— Англия винаги бърза да извади кавалерията… — изкоментира Филип. — На Ватерло това ни струваше скъпо.

— Е, да си призная, не съм воювал на Ватерло — въздъхна Блейк.

— Имате право. Винаги е едно и също. Срещнеш чужденец и му приписваш популярни клишета за неговите сънародници.

— Много добре казано — съгласи се Блейк.

— Срещнем ли испанец, му говорим за корида. Ако е италианец, говорим за спагети, за мафията или Венеция. И при вас ли е така?

— Предполагам, защото когато се каже французин, веднага си представяме жаба с барета и франзела в ръка, която мрънка и се дърля с другите жаби, макар че те по правило са доста по-едри от нея. Но сигурно грешим, вие изобщо не приличате на жаби.

— И отдавна вече никой не носи барети… А знаете ли как ви виждаме ние?

— Представа си нямам, кажете ми.

— Като педантични, предвзети и лукави люде, които влизат в битка само за собствения си интерес.

— Благодаря.

— Моля. Също така смятаме, че сте асексуални…

— Това пък защо?

— Казват, че за да разбереш колко пъти един англичанин е правил любов, достатъчно е да преброиш децата му.

— Горкият аз, имам само една дъщеря! И на кое животно ни оприличавате?

— Англичанинът по принцип си е самостоятелен вид животно…

Блейк се разсмя.

— Жена ми беше французойка, но никога не ми го е казвала.

Хопа дотича с пръчката.

— Остави ни, върви да гониш зайци и катерици — скара му се Мание.

Щом видя, че господарят му няма желание да се занимава с него, кучето се обърна към Блейк. Остави пръчката в нозете му и отстъпи, въртейки опашка. Андрю я взе.

— Наговорили сте се да ми пречите да мисля, нали?

Хвърли пръчката зад близките храсти. Бързо като светкавица, кучето се стрелна натам.

Мание нададе слух.

— Чухте ли нещо като звън на камбана?

— Не. Продължаваме ли?

Мание премести един офицер по коридора от пешки, който бе отворил. Блейк понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Трябва да ви призная, че съм много впечатлен как говорите нашия език. Без грешки, винаги с правилните думи… — продължи Мание.

— Много благодаря.

— В предишната ви работа често ли сте използвали френски?

— Доста рядко, но не спирах да чета. Диан четеше много и още обичам да прелиствам книгите, които тя харесваше.

Блейк очакваше Мание да попита кои точно, но това щеше да противоречи на непоследователната му натура.

— И още нещо ми харесва много — продължи той. — Досега не съм ви чул да произнесете и една груба дума…

— Намирам ги за излишни.

— Никога ли не ругаете?

— Избягвам.

— И никого не оскърбявате, а?

— Човек може да бъде жесток и без да оскърбява. Понякога да кажеш честно какво мислиш, е много по-обидно от думи, които са изгубили смисъла си, защото всеки ги използва под път и над път

— Има логика. Но смятам, че богатството на един език се измерва и с разнообразието на ругатните му. Ние, французите, имаме дълъг списък. Разполагаме с цял арсенал с различна опустошителност. Може да кажете на някого, че е идиот, кретен, палячо, пингвин, а ако наистина ви дразни, да преминете на по-висока скорост с някои доста цветисти изрази. Ако искате, ще ви науча на някои от тях, за да си обогатите репертоара. В най-краен случаи разполагате и с тежка артилерия: еди-какъв си син, дупка на еди-какво си, торба с еди-какво си, глава, пълна с еди-какво си, и тъй нататък.

— Благодаря, Филип.

Откъм алеята се разнесе глас, който ги накара да подскочат:

— Ама на какво си играете вие тук?

Появи се Одил, задъхана и зачервена от гняв.

— Играем шах, джентълменски спорт — заоправдава се Мание.

— И си говорите неприлични думи като в детската градина?

После вбесено се обърна към Блейк:

— А вие, разбира се, не сте чули камбаната?

— Филип ми спомена нещо преди малко…

— Не ви ли хрумна, не Госпожата може би ви вика?

— Не знаех, че трябва да отговарям на такова повикване. Изобщо, отказвам да реагирам, когато ми се звъни и свири. Но съм на вашите услуги, щом ме повикат.

— Вървете да го обясните на Госпожата, защото тя ви чака вече цял нас.