Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (2)

2.

Седнал зад бюрото си, Андрю Блейк затвори лаптопа си и замижа. Съвсем бавно, съсредоточен върху усещането си за допир, сякаш е незрящ, той разпери длани от двете страни на компютъра и погали полираната дървена повърхност. Преди него, на същото това бюро бе работил баща му. Тогава не е имало нито компютри, нито месечни отчети. Съвсем различни времена…

Все така със затворени очи, Андрю прокара пръсти по заобления край на похабения дъбов плот, погали вертикалните ръбове и месинговите дръжки на чекмеджетата. Топлината на дървото и хладината на метала събудиха у него толкова усещания и толкова много спомени… Изпълняваше този ритуал само когато се чувстваше много зле и капнал от умора. Както тази вечер. От малката фирма, която бе наследил, това бюро бе останало единствената вещ, непокътната от времето. Всичко друго се бе променило: адресът, търговският оборот, оборудването, обстановката, хората, той самият. Промяната беше толкова голяма, че Андрю понякога се питаше на какво всъщност бе посветил по-голямата част от живота си.

Без да отваря очи, той издърпа най-долното чекмедже отдясно и пъхна ръка вътре. Пипнешком разпозна огромния телбод, който с мъка повдигаше като дете, три оръфани бележника, една запалка, бронзово преспапие, подарък от служителите му. Все реликви, които не само будеха спомени, а действително го пренасяха във времето, когато животът беше по-простичък и не всичко зависеше от него, а той не беше най-възрастният служител във фирмата. Докосвайки тези най-обикновени предмети, той отново сътворяваше живота, който някога кипеше на това място — от звъна на телефона до мириса на грес и гореща ламарина, долитащ откъм съседния цех. Чуваше баща си — говореше забързано и сериозно, а гласът му беше някак топъл. Какво ли щеше да каже за сина си днес? Какъв съвет щеше да му даде? С времето Андрю на свой ред бе станал господин Блейк. Той отвори очи и прихлопна чекмеджето.

От доста време проявяваше особена чувствителност към всичко онова, което човек прави за последен път, често без дори да го осъзнава. Едно конкретно събитие го накара да проумее това обстоятелство: последното му сядане на масата с баща му. Беше най-обикновена вечеря, а майка му ги бе подканила със смях да побързат с яденето, за да не пропусне заради тях телевизионния си сериал. За какво бяха разговаряли? За всичко и за нищо. Бяха си бъбрили с безгрижието на хора, които ще могат да си довършат разговора и на следващия ден. Ала в онази нощ съдбата бе решила друго — баща му получи разкъсване на мозъчна аневризма. И една най-обикновена вечеря преобърна живота им… Близо четиридесет години бяха минали оттогава, ала при този спомен Андрю изпитваше все същата болка дълбоко в гърдите, същото усещане за световъртеж, сякаш подът се изплъзваше изпод краката му. От онзи момент се боеше, че животът ще му изтръгне всичко, което му е скъпо. По-лошо — таеше страх, че ще му отнеме хората, които обича. Затова си бе изработил лична философия: да цени всяка една секунда, защото всичко може да се сгромоляса — във всяка една секунда.

Страхът не предотвратява реалните опасности и въобще не може да попречи на злата беда да удари отново. По-късно той бе преживял и други подобни мигове, в които нещата се случваха за последен път: когато жена му Диан се заливаше от смях над рамото му, а той я държеше в прегръдките си, все още жива — беше един четвъртък по обяд. Когато дъщеря му Сара го помоли да й разкаже приказка, преди да заспи — един вторник вечер. Последната му игра на тенис. Последният път, когато тримата гледаха филм заедно. Последните резултати от изследване на кръвта, които небрежно бе прегледал. Списъкът беше безкраен и се удължаваше с всеки изминал ден. Като всички онези неща, съществени или безобидни, които отминават преди човек да е осъзнал стойността им, докато внезапно натежат върху везната и тя ненадейно се наклони към грешната страна.

Когато беше уморен, Андрю изпитваше отвратителното чувство, че животът вече е зад гърба му. Тогава си казваше, че е все още жив единствено за да изпълнява задълженията си в служба на един свят, чиято ценностна система не одобряваше. Мечтите му гаснеха и той вече мислеше за времето, когато щеше да угасне също като тях.

Протегна ръка към големия плик с документи, които тайно и последователно бе изготвил преди седмици. Не го отвори. Замисли се за решенията, които бе взел, и за техните последствия. Прецени ги още веднъж и не съжали за нито едно. Някой почука на вратата на кабинета. Той бързо напъха плика в първото чекмедже.

— Влезте!

Появи се млад мъж с костюм.

— Извинете ме, господин Блейк. Бих искал да поговоря с вас.

— Нашите четиричасови съвещания не ви ли бяха достатъчни, господин Адинсън?

— Много съжалявам, че реагирате толкова рязко на нашите предложения. Би трябвало да помислите върху тях.

Ако беше млад лъв, Блейк щеше да се хвърли върху него и да го разкъса, но уви, вече беше стар и проскубан. Задоволи се да му отговори присмехулно.

— Да помисля ли? Струва ми се, че мисленето все още ми се удава доста добре. Впрочем тъкмо затова вашите „предложения“ ми опъват нервите.

— Но те са за доброто ни фирмата…

— Сигурен ли сте? Я не ме будалкайте, Адинсън. Днес достатъчно ме издразнихте, вие и вашите приятелчета.

— Уверявам ви, че правим максималното, в интерес на всеки един…

— В интерес на всеки един ли? За кого работите, господин Адинсън? С какво са ви напълнили главите в тези университети, от които излизате със самочувствието на всезнайковци? Вие изобщо не цените нашите продукти. Въобще не ви е грижа за клиентите, заради които ги произвеждаме. Вашето кредо е да продавате все повече и повече, дори ако хората нямат нужда от тях. И да ги произвеждате с все по-ниска себестойност, даже и ако трябва да го направите за сметка на онези, които крепят фабриката на гърба си. По всякакъв начин се опитвате да се самоизтъкнете, да се облагодетелствате, а после да отидете на друго място, за да се развихрите и там както умеете най-добре — или най-зле, според гледната точка.

— Твърде суров сте.

— Не ме е грижа за вашите оценки. Когато вие сте били смътен проект в главите на родителите ви, аз вече ръководех тази фирма. Познавам си работата, защото започнах като метач във фабриката. Завирал съм се и в най-забутаните й ъгли. Не съм завършил университет, който да ми е промил мозъка и да ме е накарал да си въобразя, че съм владетелят на света. Учих се от живота, познавах всеки един от хората, с които работех, знаех малките имена на жена му и на децата му, които растяха пред очите ми. Смятате ме за изкуфял глупак, нали? Убедени сте, че ви държа назидателни речи, които вонят на мухъл? Мислете каквото си искате. Шефът съм аз, а вие сте мой служител.

— Светът се промени, господин Блейк. Трябва да се адаптираме.

— Да се адаптираме към извратени системи, измислени от хора от вашата порода. Вие и себеподобните ви служите само на себе си. И нека ви кажа нещо — един ден ще станете жертви на собствените си прекомерни амбиции. Със сигурност не сте идиот, Адинсън, но стойността на един човек не се определя от неговия ум, а от начина, по който го използва.

— Вашите възвишени принципи няма да спасят обществото ни, господин Блейк.

— А вашите низки принципи ще го пратят на дъното. И не забравяйте, че това е моето общество. Повече от шейсет години произвеждаме метални кутии. Клиентите ни ценят нашите изделия, защото са здрави и функционални. Може би не са префърцунени като яркозелените пластмасови боклуци, които излизат на мода за по няколко седмици, но са полезни. Ние произвеждаме неща, които служат за нещо, господин Адинсън. Хората разчитат на нас! Дори не съм сигурен, че схващате това понятие… Тъй че, въпреки мъглявите ви теории, няма да намалим дебелината на металните листове само и само за да увеличим процента на продажбите. Няма да местим завода в друга държава, единствено да се възползваме от евтина работна ръка. Нека да си вършим работата! Което ме навежда на един въпрос, господин Адинсън: на вас каква по-точно ви е работата? Да оптимизирате? Да перформирате? Да трансверзализирате пазарите? Да прилагате своевременни мерки? Думи от претенциозен жаргон, с който само си придавате тежест.

— Вие няма да имате продажби без нас…

— Мислите ли? Правили сме го повече от пет десетилетия. Наивно вярвам, че полезните неща се продават лесно, за разлика от евтините боклуци, които бълва съвременната епоха и които трябва да се пробутват с всички възможни средства. Но да се върнем на темата: няма да ви позволя да си точите зъбите върху моята фирма, като изгладнели вълци.

— И пак няма да имате избор, господин Блейк. Аз не съм сам. И банките са съгласни с мен.

— Заплашвате ли ме?

— Идвам при вас за помирение, а вие ме обиждате.

— Вие сте дошъл да ме предизвикате и аз ви отговарям. Сега си вървете. Достатъчно ви изтърпях за днес. И все пак съм ви благодарен, Адинсън — дори и да имах известни колебания за бъдещето, вие току-що ги стопихте напълно.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите, че и аз съм способен да правя нововъведения… Излезте.