Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (74)

74.

След последна размяна на електронни писма с Ричард и Хедър, най-после Блейк се качи да си легне. На етажа завари стаята на Манон с широко отворена врата. Младата жена четеше в леглото.

— Не спиш ли?

— Не мога да заспя. Бебето много мърда.

— Вероятно се притесняваш и за резултатите от изпита?

— Така си е…

— Кога ще излязат?

— Следващата седмица, в навечерието на Рождество…

— Какво казва интуицията ти по този въпрос?

— Страх ме, но ми се ще да е минало добре. Би било чудесен коледен подарък…

— За всеки случай поговори с джуджетата на Дядо Коледа, макар че едва ли могат да помогнат…

— Вярно ли е онова, което ми каза Одил? Госпожата щяла да ви задържи?

— Очевидно си информирана за неща, които аз не знам. Досега нищо не ми е споменавала. Но щом ще си споделяме тайни, мога ли да те помоля за още една специална услуга?

— Каквото пожелаете…

Блейк провери дали коридорът е празен и продължи по-тихо:

— Следващия вторник, когато всички се съберем на вечерята, бих искал да направиш нещо.

— Какво?

— Да се престориш, че ти прилошава.

— И защо?

— Понеже само аз имам шофьорска книжка, ще те закараш до болницата за преглед.

— Не искате да вечеряте с останалите, така ли?

— Разбира се, че искам, но повече ми се ще Одил и Филип да останат насаме. Нищо работа, просто малко да помогнем на Провидението…

Манон веднага схвана идеята.

— Ами ако Госпожата слезе?

— Тя е съгласна да си остане в нейната стая.

— Одобрила е плана ви, така ли?

— Напълно.

— А вие обяснихте ли й причината?

— Разбира се!

Манон поклати показалец, както се прави на непослушно дете.

— Вие сте удивителен човек, господин Блейк. Но можете да разчитате на мен. Ще го изиграя като за „Оскар“…

— Все пак не се престаравайте, да не им секне апетитът…

С преправен глас, Манон заяви:

— Ако в хода на тази мисия вие или някой от вашите съучастници бъдете заловени, ние ще отречем, че сме били в течение на намерението ви да осъществите това деяние. И тогава Одил ще ви фрасне с тигана заради подбудителство към морално разложение…

* * *

Тази нощ сънят бягаше от очите на Блейк. Вместо да спи, той се любуваше през прозореца на заснежения парк. Обляният в лунна светлина пейзаж му напомняше някогашните поздравителни картички, които майка му го караше да изпраща на всички роднини. Снегът в картичките беше подсилен с брокат, който се ронеше и полепваше навсякъде, и дни наред той не можеше да се изчисти от бляскавите зрънца.

Блейк седна на леглото. Взе снимката от нощното шкафче. Откога не бе виждал дъщеря си? От колко време я отбягваше? Изобщо, по силата на кой парадокс човек се лишава от онези, които най-много обича? Вероятно постъпваше така, за да избегне пронизващата болка, която причинява сам на себе си… От инцидента насам, когато бе взел решението да отиде при нея, за да си поговорят, Андрю броеше дните. Отдавна не бе изпитвал подобно нетърпение. Хедър вече му беше запазила самолетен билет. Щеше да се обади на Сара за Коледа и да й съобщи, че ще й гостува. Как да й поднесе новината? Какво щеше да й обясни? Не беше ли твърде късно? Ами ако тя откаже…

В малките часове на нощта, когато замъгленото му съзнание плуваше между съновидения и спомени от деня, някакъв шум изтръгна Блейк от състоянието му на полусън. Стори му се, че дочу някакво дращене. Първоначално помисли, че има халюцинации, но шумът се повтори отново и отново.

„Термити. Този замък наистина е прокълнат…“, помисли той.

Напрегна слух, опитвайки да установи откъде произлизаше загадъчният звук. Изправи се на леглото, после се качи на стола и даже върху масата, за да провери дали странното дращене не идва от дървенията на тавана. Залепи ухо до стената и така обиколи всички стени на помещението. Шумът ту спираше, ту се възобновяваше… Прекъсваше винаги, когато Андрю беше на косъм да го разкрие. Той си легна отново и опита да заспи, но шумът пак се появи, сякаш закачлив домашен дух бе решил да се позабавлява. След един час, порядъчно ядосан, Блейк седна в леглото. Беше се разсънил съвсем. Нямаше да може да заспи, докато не разреши загадката. Пак стана. Зачака, дебнещ като ловец в засада. Звукът скоро се завърна. Блейк тръгна по него и се озова в коридора.

Стъпвайки на пръсти, той огледа щателно всички ъгли с фенерчето. Възможно беше мишки да са направили леговище в килера, пълен със стари вещи и непотребни мебели. Блейк знаеше, че при най-малък шум гризачите ще утихнат и могат да не помръднат до следващата нощ. Представи си физиономията на Одил, когато разбере, че най-омразните й животинки са се нанесли току до спалнята й. Щеше да изхвърчи като стрела навън. Направо я видя как по нощница нагазва боса в снега, надавайки пронизителни писъци и размахвайки ръце…

Дращенето ставаше все по-отчетливо. Блейк приближаваше към целта. Вече нямаше съмнение, че звукът долиташе от единия килер, чиято врата беше полуотворена. Андрю я побутна и закри светлината от фенерчето. Да, вътре нещо мърдаше. Постепенно той увеличи светлината.

Андрю Блейк бе виждал какво ли не през живота си, но гледката, която се разкри пред очите му, го накара да зяпне от изумление.