Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (59)

59.

Когато Блейк тържествено разтвори двукрилата врата, видът на големия салон за приеми произведе очаквания ефект.

— Посрещаш ни като кралски особи! — възкликна Мелиса.

— Като хора, които обичам… — усмихна се Натали. Икономът издърпа стола за Мелиса.

— Заповядайте, моля…

Госпожа Уорд отбягваше погледа на Андрю. Противно на съпруга си, тя не намираше за забавно видимото затруднение, в което се намираше той. След нея икономът настани господин Уорд. В момента, когато гостът седна, Андрю скришом го настъпи и му се усмихна. Гостът стисна зъби и учтиво благодари. После Блейк се погрижи за Госпожата, като не спираше да се любува на походката и жестовете й, възвърнали вроденото си изящество благодарение на радостта от щастливата среща. Андрю отбеляза, че тя не носеше никакво бижу, с изключение на брачната си халка, макар че една огърлица би изглеждала прекрасно върху деколтето й.

— Знам, че в Англия често се прилага обичаят прислугата да разгъва салфетката и да я поставя на коленете ви — започна госпожа Бовилие, — но във Франция този жест е крайно непривичен… Все пак, ако настоявате, господин Блейк би могъл да го направи…

Мелиса и Ричард побързаха сами да разгърнат салфетките върху коленете си, ала гостът не се сдържа да отбележи:

— Винаги съм се учудвал колко различни са обичаите в нашите страни, макар да са съседни.

Мелиса се разсмя:

— Помниш ли онази учителка, която ни накара да изучим думите, които всеки народ е взел от другия?

— Разбира се! — отвърна с усмивка Натали. — Госпожа Сарансон! Не беше съвсем с всичкия си и се обличаше като плашило.

— Тя казваше, че без англичаните французите нямало да имат думи за паркинг, за уикенд, за WC, за клубове и дори за сандвичи! Нито пък за докери или дезодоранти. И тогава the froggies^[1] нямало как да бъдат феърплей, да носят пуловери, да имат фризери, хитпаради и шейкове!

— Не зная дали дилърите и хотдозите ще ни липсват, но за джентълмените и секссимволите приносът ви е неоспорим.

— Тя дори ни задължи да научим наизуст един текст, който сама бе измислила, пълен с думи, които английският пък е заел от французите… — спомни си Мелиса.

— Бях забравила.

— „Фаталната жена, с изискан шик по последна мода, разглеждаше едно меню малко неглиже. Тя даде картбланш на своя кавалер, който я бе поканил на рандеву. Този галантен буржоа бе готов на всичко за своето протеже“… После се споменаваше форсмажор, бижу, бонтон и други подобни, но вече не ги помня.

— И „C’est la vie^[2]“! — допълни Натали.

— Много харесвам един цитат, приписван на Сюркуф^[3], вашия прочут корсар, макар че не ни представя откъм най-добрата ни страна — намеси се Уорд.

— Кой цитат?

— Когато влязъл в битка с нашия флот, един от нашите адмирали се опитал да го унизи, като му заявил: „Вие воювате за пари, ние — за чест!“. На което Сюркуф отвърнал: „Всеки воюва за онова, което няма“.

Блейк изчака смехът да затихне, за да съобщи:

— Като ордьовър, нашият кордон бльо ви предлага миди Сен-Жак с портокалов мус. Приятен апетит.

Вечерята вървеше идеално за всички, освен за Блейк. Той се възползваше от излизанията си до кухнята, за да изпуска напрежението. Също като давещ се корабокрушенец, на моменти успяваше да поеме въздух, преди водата отново да го залее. На два пъти изпита остра нужда да наплиска лицето си със студена вода. Тази вечер беше истинско изтезание. Присъствието на Ричард, с когото не можеше да разговаря, макар да беше на ръка разстояние, и хладината на Мелиса, обикновено много сърдечна, го накара да се запита къде всъщност е мястото му. Сияйното излъчване на госпожа Бовилие също предизвикваше въпроси.

Манон тъкмо бе отсервирала, когато той се приближи с перфектно сгъната пред левия лакът салфетка.

— Предлагаме ви да продължите с телешко в многолистно тесто с гъши черен дроб и гроздови зърна и панирани топки от фино картофено пюре с трюфели.

До края на вечерята всичко мина безупречно. Госпожата и нейните гости с лекота преминаваха от френски на английски — задаваха въпрос на единия език и отговаряха на другия. В кухнята Одил започваше да се успокоява. Салатата и платото със сирена бяха вече приготвени, а десертът не я притесняваше. Никога не се беше проваляла с крем брюле.

— Андрю, справяте ли се с напрежението?

— Е, тази вечер е наистина необичайна.

— Според вас харесаха ли им моите ястия?

— Чиниите им се връщат празни. Не знам за Франция, но в Англия това е сигурен знак. Гостите са изумени от таланта ви, но Госпожата, струва ми се, е дори още по-впечатлена от тях.

Успокоена, Одил бавно избърса ръцете си и си даде няколко минути почивка.

* * *

Когато Андрю се върна в големия салон, разговорът беше минал в друга фаза. Госпожата споделяше съкровени неща.

— Франсоа се нуждаеше от мен, за да бъда винаги до него. Затова не се поколебах да се откажа от кариерата си. И не съжалявам. От нито една професия нямаше да бъда толкова щастлива, колкото ме направи този мъж.

— Пътищата, чрез които намираме своето място в живота, винаги са удивителни — отбеляза Уорд.

Внезапно той се обърна към Блейк:

— Например Вие, господине, защо станахте иконом?

Андрю застина безмълвен.

— Не се стеснявайте, господин Блейк — насърчи го Госпожата.

Мислите му сякаш се разбягаха. Андрю изтръпна. Изправен пред сътрапезниците като пред съдебни заседатели, той се втренчи в най-добрия си приятел, когото уж не познаваше. Нямаше представа как да отговори на господарката, на която служеше, лъжейки я от месеци.

— Не зная… — заекна той. — Никога не съм си задавал този въпрос.

На френски ли отговори, или на английски? Изобщо не си даде сметка за това. Всички погледи бяха заковани в него. При цялото смущение, в съзнанието му се избистри един-единствен отговор:

— Практикувал съм много професии. От дистанцията на времето трябва да призная, че за мен всеки път работата се оказваше не толкова важна, колкото тези, с които трябваше да работя. Близостта, споделянето, взаимната помощ, стремежът към обща цел… Всичко онова, от което е изтъкан животът. Много скоро работата за мен придоби второстепенно значение и на първо място излязоха човешките взаимоотношения. Първо изживях това с баща ми, после с останалите, с които съм се срещал. Като цяло мисля, че ми харесва да се грижа за хората. Не зная дали това е работа, но точно на него ми се иска да посветя живота си.

Завърши думите си в пълна тишина. Натали, Мелиса и Ричард ги възприеха всеки по свой начин, но при всички случаи и тримата останаха замислени.

За да прикрие смущението си, Уорд изпи глътка вино. Всички очакваха Блейк да възвърне поведението си на вежлив иконом, а разговорът между сътрапезниците да си продължи както досега. Но противно на очакванията им, Андрю добави:

— Господинът е прав. Пътищата, чрез които намираме мястото си в живота, често са изненадващи. Спомням си за един стар приятел, който като дете живееше в едно английско село, до оживен път. Всяка сутрин откриваше мъртви таралежи, изхвърлени край шосето. Неведнъж съм го виждал да оплаква със сълзи малките създания, които погребваше в един ъгъл на градината на своите родители. Години по-късно стана млад инженер и никога не сподели тези спомени. Ала спечели конкурс, който постави началото на бляскавата му кариера, благодарение на изследването му за проектиране на специални траншеи и тунели, които да предпазват животните в селските райони. Въпросът е дали пътят, който извървяхме, ни прави такива, каквито сме, или сами избираме този път в зависимост от онова, което е докоснало сърцето ни?