Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (1)

1.

Беше късна вечер, при това доста хладна. Мъж, попрехвърлил средната възраст, облечен в смокинг, сновеше напред-назад под стъклената козирка на хотел „Савой“ в самия център на Лондон и трескаво се взираше в мобилния си телефон. От фоайето излезе организаторът на вечерното парти в големия салон. През въртящата се врата зад гърба му долитаха звуци от духовия оркестър, който свиреше парче на Коул Портър.

— Все още ли нямате известие от господин Блейк? — попита той.

— Правя всичко възможно, за да се свържа с него, но не отговаря. Дайте ми още една минута.

— Много неприятно. Надявам се, че не му се е случило нещо лошо…

„Единственото извинение би било, ако е на смъртен одър!“ — помисли си мъжът с телефона.

Той едва дочака организаторът да се прибере и отново набра номера на домашния телефон на стария си приятел. Изслуша записа на телефонния секретар и заговори с приглушен глас:

— Андрю, Ричард е. Ако си там, вдигни слушалката, моля те. Тук всички те очакват. Вече не зная какво да им кажа…

Най-изненадващо, след горещата молба, мъжът отсреща отговори на обаждането.

— Къде ме чакат?

— Слаба богу, там си! Само не ми казвай, че си забравил за галавечерята и за връчването на наградата за най-успешен производител… Предупредих те, че ще направя всичко възможно да бъдеш номиниран.

— Много мило от твоя страна, но това изобщо не ме интересува.

— Андрю, ще ти издам тайната… Ти си победителят. Казвам ти го най-официално, ти вземаш наградата!

— Много вълнуващо. И каква е тази награда? Предвид възрастта на участниците, със сигурност не е нещо за ядене. Какво е — клизма? Лапароскопия?

— Виж, моментът не е подходящ за шеги. Обличай се и идвай незабавно.

— Никъде няма да ходя, Ричард. Отлично помня, че ми каза за тази награда. Само че си забравил какво ти отговорих тогава: тя не ме интересува.

— Осъзнаваш ли в какво положение ме поставяш?

— Сам си се насадил на пачи яйца, приятел… Аз от теб нищо не съм искал. Представи си, че от твое име съм поръчал два тона скариди — понеже много те обичам, — а после ти разиграя цял театър, за да те накарам да ги изядеш…

— Идвай незабавно, човече! Иначе ще кажа на домашната ти помощница, че се занимаваш с Вуду, и тя повече няма да стъпи в дома ти.

Блейк се изсмя.

— Май наистина си притиснат в ъгъла, щом прибягваш към подобен подъл шантаж! Да плашиш горката Маргарет. То е все едно аз да те заплаша, че ще наклеветя жена ти пред Службата за опазване на добрия вкус заради онова, което е сторила с прическата си и с вашето куче…

— Не замесвай Мелиса в тази история. Не се шегувам, Андрю. Ако не дойдеш, знаеш на какво съм способен…

— Както оня път, когато ми приписа, че съм похитил маймунката на госпожа Робъртсън? До смъртта си тя беше убедена, че съм я изпекъл и изял. Както и да е, Маргарет няма да ти повярва. Ще й обясня, че си наркоман. А ако успееш да я накараш да напусне, ще ти платя едноседмична почивка на Бахамите с жена ти и с нейната прическа.

— Стига вече с тази прическа! — ядоса се Уорд. — Андрю, престани! Борих се да получиш тази награда, тъй че бъди така добър да дойдеш и да си я вземеш, при това на минутата.

— Обожавам, когато повишаваш тон. Като бях хлапак, точно този твой плам ме накара да те забележа. Благодаря ти за усилията, но този път не разчитай на мен да играя отличника на класа. Не те обвинявам. Казах ти го още в началото. Галавечерите са досадни, а наградите, които онези самодоволни типове си раздават, не струват и пет пари. Няма да дойда. Но ако ти решиш да се отбиеш при мен за едно питие, с най-голямо удоволствие, нямам никакъв ангажимент за вечерта.

Уорд се задъхваше от негодувание:

— Чуй ме добре, Блейк: ако ми извъртиш този номер, приятелството ни вече може и да пострада.

— Ако искахме да се скараме, скъпи Ричард, досега да сме го направили сто пъти. През всички тези години, откакто се познаваме, щяхме да сме си намерили милион поводи за това. То не бяха издайничества, не бяха номера…

Така си беше, повече от пет десетилетия Андрю Блейк често пилеше нервите на стария си приятел, но тази вечер надмина себе си.

— Андрю, моля те…

— В състоянието, в което се намирам, само ти можеш да ме зарадваш с нещо. Просто им кажи, че съм си ударил главата и вече дори не помня името си. А ако искаш да разведриш церемонията, убеди ги, че се мисля за Спондж Боб и че в последния проблясък на разсъдъка си съм те помолил да получиш наградата вместо мен. Можеш дори да я задържиш.

Организаторът пак се показа от вратата на хотела. Преди съвсем да се приближи, Уорд изшептя на приятеля си:

— Ще си платиш за това, човече, честна дума!

— Животът вече се е погрижил за твоето възмездие, приятелю! Е, и аз те обичам.

Ричард Уорд затвори и си придаде угрижен вид:

— Току-що Андрю Блейк е бил приет в болница по спешност — въздъхна той.

— Боже мой!

— Животът му, изглежда, е вън от опасност. Ако не възразявате, ще приема наградата от негово име. Знам, че той никога няма да си прости, ако провали церемонията ви…