Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (67)

67.

Едва ли Блейк щеше скоро да забрави как Манон и Одил изкачваха стълбите като пощръклели тийнейджърки и с мъка вземаха завоите, придържайки се за скърцащия парапет, овехтял от годините. Госпожата също не беше в обичайното си състояние. Наистина, на телефона беше Жустен.

Когато с по-спокойна стъпка Андрю стигна до вестибюла на господарката, завари Манон вкопчена в телефонната слушалка. Полагаше неистови усилия да не издаде с гласа си безумните гримаси, които се сменяха върху лицето й, въпреки усилията й да се овладее. Младата жена отговаряше кротко, но тялото й изобщо не кротуваше. От двете й страни Госпожата и Одил пристъпваха нервно, преживявайки с нея всеки главозамайващ връх и всяка бездънна пропаст, през които тя преминаваше на всеки шест секунди. Когато Манон затвори телефона, и трите бяха омаломощени. Разговорът бе траял по-малко от две минути и Блейк се запита защо всички жени по света изпадат в такова състояние заради мъжете.

Жустен бе обещал да мине да се види с Манон в седем вечерта. Воден несъмнено от най-добри намерения, младежът беше завършил разговора с „обичам те“, което не само не я успокои, а още повече я ошемети. За Манон и двете съпреживяващи вълненията й жени това обяснение в любов се оказа фактор, който дори утежняваше ситуацията. Манон възвърна жизнеността си с плашещ изблик на енергия. Напрежението и съмненията от последните седмици бяха отнесени като от вихрушка, която помиташе всичко по пътя си. Господарката и готвачката не падаха по-долу. След един час, когато те три пъти бяха разиграли целия разговор и го бяха разтълкували много по-проникновено, отколкото ако беше откъс от произведение от литературната класика, Блейк реши, че за душевното му здраве най-полезно ще е да потърси мъжка компания. И отиде у Филип, където бяха Хопа и Янис. Хрумна му също да изведе и Мефисто, за да го спаси от този дом, ала така и не успя да го намери…

* * *

Когато в късния следобед Блейк се върна в замъка, придружен от Филип, който не искаше да изпусне завръщането на блудния син, завари трите жени около кухненската маса, на чаша чай. Манон току избухваше в смях, последвана от Одил и Госпожата. Андрю бе изумен от сияйното излъчване на трите дами. Три поколения, обединени около най-младата, чието щастие ги озаряваше. Госпожа Бовилие, с блеснал поглед и чаровна трапчинка, се усмихваше така, както никога не го бе правила. Филип гледаше Одил като омагьосан: тази вече тя бе изоставила обичайната си сдържаност и се бе отдала на разточителна словоохотливост.

Блейк си пожела Жустен да дойде навреме, защото се боеше, че една секунда след седем вечерта трите жени ще станат съвършено неуправляеми. При най-малкото закъснение Манон щеше да си въобрази, че „нейният“ Жустен е бил отвлечен от безмилостни похитители, Госпожата щеше да изпадне в отчаяние, защото нямаше да има с какво да плати откупа, а Одил вече щеше да се е въоръжила с тиган за спасяването на красивия младеж.

В шест и половина Манон започна да обикаля в кръг из кухнята. Вземаше случаен предмет, гледаше го, без да го вижда, после го оставяше и минаваше на следващия. За осем минути бе направила две обиколки на помещението и през ръцете й мина всичко, до което можа да се добере. В седем без петнайсет изведнъж реши да се преоблече с помощта на Одил, защото роклята, която бе избирала с часове, вече изобщо не беше подходяща за този исторически момент. В седем без десет седеше на диванчето до входната врата, вече с яке, и се взираше в екрана на видеофона така, както куче гледа парче месо през витрината на месарски магазин. Госпожата я утешаваше, като й държеше ръцете.

Филип и Андрю наблюдаваха случващото се, като се стараеха да стоят на дистанция. Мание се опита да пусне някаква шега, но Блейк го убеди да замълчи. Урок номер едно: никога не се намесвай и не се опитвай да вразумяваш влюбена жена. Урок номер две: наслаждавай се на спектакъла и се моли един ден някоя да прави това и заради теб.

В седем без една минута Манон вече стоеше пред видеофона като каубой, готова да вдигне слушалката по-бързо от пистолет по време на дуел на площад в Тексас Сити. Госпожата и Одил бяха заели места пред стълбището, а готвачката наблюдаваше главния портал с бинокъла на Блейк. Дори не бе поискала разрешение да го вземе.

— Ако вдигнеш ти, когато звънне, той ще разбере, че през цялото време правиш само едно — чакаш го трепетно — вметна Андрю. — Разполагаш с иконом, възползвай се. Направи така, че ти да си обектът на желание.

— Прав сте. Отговорете вие. Много е просто, само натиснете тук…

Блейк изгледа развеселен младата жена.

— Много съжалявам — смути се тя, — но вече не знам какво приказвам.

Одил извика с неистово писклив глас:

— Една кола спира!

Каква марка е?

— Много е тъмно и не мога да видя, но май е оранжева…

— Пепеляшке, твоята тиквена каляска е тук — обяви Блейк. — А сега дишай дълбоко. Точно в този момент не трябва да ти прилошава.

Манон се държеше за корема, все така трепереща, и не знаеше да се смее или да плаче. Блейк я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Манон, в деня, когато твоят мъж направи нещо не както трябва, в деня, когато изглежда толкова глупав, колкото само ние, мъжете, можем да бъдем, припомни си точно този миг и му прости.

Младата жена го целуна по бузата. Домофонът иззвъня и трите жени подскочиха.

— Имение Бовилие, добър вечер — каза Андрю с най-обичайния си тон.

— Казвам се Жустен Барие. Имам среща с Манон.

— Отварям ви.

Блейк включи осветлението на двора и на паркинга пред външните стълби. Одил, заела позиция горе на площадката, заповтаря:

— Среща! Каза, че има среща! Колко романтично!

Блейк и Мание се спогледаха озадачено. Манон приглади роклята си за последен път и огледа корема си.

— Ще му се сторя огромна.

— Прекрасна си. Не се тревожи. И, за бога, остави го да говори.

— Имате право. Слагам си катинар на устата.

— Влезе, върви по алеята! — доложи Одил като в директно включване по телевизията.

— Предупредете ни, когато подмине кестените — помоли Блейк.

— Върви с решителна стъпка. Манон, ама той наистина е много сладък…

Филип се ококори. Блейк погледна към Одил и видя как Госпожата тъкмо вземаше бинокъла от нея, за да се увери лично. Той въздъхна.

— Подмина кестените — обяви господарката на имението.

Андрю сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Манон, време е да излезеш на сцената.

Младата жена изглеждаше крехка и беззащитна, но от нея се излъчваше благородството и чистотата на кралица. Защо жените имат такова въздействие върху всички мъже на света? Манон си пое дъх и прекрачи прага така, сякаш от висока скала се хвърляше в дълбоките води на океана. Блейк затвори след нея.

Филип и Андрю застанаха дискретно край единия от прозорците на големия салон, докато Госпожата и Одил наблюдаваха първата среща от височината на площадката.

Манон слезе по стълбите и се озова пред Жустен. Младежът я прегърна и силно я притисна, без да съобрази за бебето. После я погледна в лицето, погали един кичур и й прошепна няколко думи, които я разсмяха. Така прегърнати, те поеха по алеята. Студът нямаше власт над тях, те се бяха пренесли в страната на вечното лято. Той пак я притисна в прегръдките си. На Блейк му се стори, че само Жустен говори. Двамата изглеждаха толкова щастливи, че красотата им озаряваше всичко наоколо. Отдалече си личеше, че усещаха в себе си енергията, за която всеки човек мечтае. Онази мощ, която те прави непобедим, премахва границите на времето, въздига и те кара да забравиш самотата си…

— По дяволите, Филип, ти плачеш…

— Глупости. Нещо ми влезе в окото.

— А, така ли. Толкова по-зле. Как можеш да останеш равнодушен? На мен очите ми са пълни със сълзи.

— Шегуваш ли се?

Манон и Жустен продължиха да разговарят и да се смеят, после тръгнаха обратно към замъка, като тя го водеше за ръка. Блейк ги посрещна на външните стълби.

— Жустен ме кани на вечеря — съобщи Манон, а очите й искряха щастливо.

— Добре, госпожице.

— Но утре съм си на работа, може би малко ще закъснея…

— Разполагайте с времето си — намеси се Госпожата, която също излезе заедно с Одил и Филип.

Жустен изкачи няколкото стъпала и се ръкува с всеки. Започна с дамите, на които благодари, че са се грижили за Манон, после застана и пред Андрю.

— Благодаря, господин Блейк.

— Прекарайте една чудесна вечер. И бъдете щастливи.

Младите отстъпиха назад, притиснати един в друг. Манон помаха на всички за довиждане. Мание й отвърна, като протегна ръка и я заразмахва така, сякаш се прощаваше с кораб, който едва се вижда на хоризонта, макар че момичето беше само на три метра от него.

Те се отдалечиха. Внезапно Манон пусна ръката на любимия си и тичешком се върна на стълбището. Изкачи се при Андрю и силно го разцелува.

— Благодаря — прошепна му тя. — Без вас щях да полудея.

— Трябва нещо да съм пропуснал, защото ти все пак си малко лудичка — пошегува се Блейк, за да потисне надигащата се емоция.

— Странно, преди малко ми се стори, че с Жустен се познавате…

— Пак тази интуиция. Спомни си, че тя невинаги работи…

Окрилена, Манон разцелува Госпожата, после Одил — която силно я прегърна — и Филип, който пък я притисна в прегръдките си. Преди да побегне обратно, прошушна на Андрю:

— Дъщеря би е късметлийка. Баща като вас е дар от Бога. До утре!