Жил Льогардиние
Напълно побъркан! (68)

68.

Дъждът валеше безспир от рано сутринта. На сухо под стрехата на къщата, Андрю се люлееше на един стол и слушаше как едрите капки ритмично барабанят по мешалия плот на градинската маса.

— Ама че време! — отбеляза управителят, който се присъедини към него.

— Зимата вече е тук. Постоянно ми е студено.

Филип бе свикнал неговият събрат да мърмори и да недоволства, ала никога не го бе чувал да се оплаква.

— Нещо си се оклюмал. Някакъв проблем ли те мъчи?

— Не, няма такова нещо…

Мание отбеляза за себе си, че отговорът прозвуча неубедително.

— Малко ми е неудобно да те моля за това, Андрю, но вероятно ще имам нужда от помощ за една работа…

— И каква е тя?

— Улуците на замъка не могат да поемат цялата вода. Решетките вероятно са задръстени с паднали листа. Случва се всеки път в края на есента. Водата изведнъж почва да прелива и да се стича по стените…

— Трябва някой да се качи горе ли?

— До повечето от улуците може да се стигне с въжета, които минават през отворите на покривите, но до три от тях се достига само с висока стълба. Как да е, мога да се спусна по покривите и да почистя, ако не виждам земята, ала се ужасявам да се катеря по пожарникарската стълба… Признавам си, нозете ми така се разтреперват, че хич не ме държат.

— Кога трябва да се свърши тази работа?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Както е тръгнало да застудява, ще се заледи и ще стане опасно.

— Ами тогава да приключим още днес.

* * *

Мание повдигна кръглото прозорче на капандурата и подаде глава навън. Макар вятърът да бе изсушил керемидите, ходенето по покрива на замъка си беше доста рисковано начинание. Оборудван с осигурително въже и дълга кука, управителят се повдигна нагоре и даде знак на Андрю да остане в таванското помещение. Той стоеше до съоръжението от макари и въжета, специално изобретено за безопасна работа по покривите.

— Всичко, което трябва да правиш, е да държиш въжето и да не го пускаш. Когато ти кажа, отпусни и макар че тежестта се поема от скрипеца, бъди готов да ме задържиш. Сега животът ми е в твоите ръце…

— Разчитай на мен.

При други подобни обстоятелства, Блейк щеше да се пошегува. Например щеше да отбележи, че е неблагоразумно за един французин да повери живота си на хитър и вероломен англичанин. Но Андрю си замълча и се ограничи с обещанието да подсигурява въжето.

Увиснал като алпинист на дюлфер^[1], Мание бавно се придвижваше по покрива. Предпазливо се спусна към улуците, все така здраво привързан с осигурителното въже. Протегна се колкото можа и с помощта на куката изстърга натъпканите по ъглите окапали листа, след което откърти тапата от гнилоч, която бе запушила първия филтър. Повтори манипулацията и на втория скат на покрива, като се стараеше да не поглежда надолу.

— Държиш ме, нали?

Не последва никакъв отговор.

— Андрю, не се прави на идиот. Рискувам си главата! Там ли си?

— Извинявай, просто не те чух. Спокойно, тук съм!

Мание би предпочел да получи в отговор каквато и да е тъпа закачка пред тази необичайна сериозност, неприсъща за Блейк. Обходи покривите докрай, като периодично проверяваше опъна на въжето.

Когато изхвърли листата от последната шахта, въздъхна с облекчение. Щастлив, че е приключил, запълзя като гъсеница към прозорчето на капандурата. Блейк механично навиваше въжето.

— Свършихме добра работа — обяви Мание.

— Остава стълбата.

— Не си длъжен да се качиш вместо мен.

— Няма проблем. Казах ти, не ме е страх от високото.

Двамата мъже подпряха голямата стълба до стената на западната кула.

— Ама че тежи — изпъшка Блейк.

Мание задърпа кордата, за да разгъне стълбата.

— Андрю, никой не ни кара да свършим всичко за един ден!

Разгъната в максималната й дължина, стълбата стигаше в горния си край точно до ръба на покрива.

— Подай ми куката.

Филип подаде инструмента. Подухна студен вятър и като че ли се готвеше да завали. Обзе го тревожно чувство. Андрю се държеше странно, сякаш мислите му блуждаеха далече оттук. Впрочем така беше от няколко дни. Без съмнение това бе причината Филип за пръв път да му вземе партия шах. Мание се поколеба дали да не го разубеди да се качва, но икономът вече се катереше по стълбата.

Блейк подмина първия етаж и спря да си почине.

— Когато бяхме хлапета — заговори той на висок глас, за да го чуе Мание, — в моето село имаше стара църква. Щом видехме гърба на викария, се надпреварвахме да се катерим по нея с голи ръце. Печелеше този, който успее да се изкачи най-бързо и да бутне сврачите гнезда от камбанарията.

— Внимавай, Андрю.

Блейк продължи да се изкачва и стигна прозорците на втория етаж. Започна да си подсвирква. Мание държеше стълбата, без да го изпуска от поглед. Страхуваше се така, сякаш самият той беше на високото. Най-сетне Андрю стигна покрива. Изви се, промуши ръка над ръба на улука и започна да го изстъргва отвътре. Сплъстени листа се заизсипваха през поцинкования ръб надолу. Блейк продължи да чисти, докато не започни да чува само металния звук от стърженето на куката по улука.

— Този е готов! — съобщи той.

— Хайде, слизай да си отдъхнеш…

Икономът започна да се спуска по стълбата. На втория етаж отново си даде почивка, като пак взе да си подсвирква. Мание с облекчение гледаше как се приближава.

— Все пак си е височко — съгласи се Блейк, стигнал вече до половината височина на фасадата. — Оттук те виждам съвсем дребен, като джудженце.

— А знаеш ли какво има да ти каже джудженцето? — Филип бе започнал да се отпуска.

Управителят се бе зарекъл този ден повече да не предизвиква съдбата. Край на работата. Пък и скоро пак щеше да завали. Щяха да приберат стълбата в хамбара и да отидат да ударят по питие. За останалите два затлачени улука щеше да помоли Хаким да му помогне. Тази мисъл го изпълни с облекчение.

Блейк беше вече близо до земята. Точно в този момент пропусна следващото стъпало и пред погледа на Мание се хлъзна надолу. За кратко успя да запази равновесие, ала повлечен от тежестта на собственото си тяло, не можа да се сграбчи за стълбата и се стовари на земята като камък от близо петметрова височина.

Мание се втурна с вик на ужас към приятеля си, проклинайки себе си. Точно от това се боеше. Имаше предчувствие, че ще се случи. Трябваше да го предотврати, въобще не биваше да иска това от него. Блейк лежеше неподвижен на едната си страна, сред камъни и кал. Ръцете и лицето му бяха окървавени. Коленичил до главата му, Мание не смееше да го докосне.

— Андрю, моля те, кажи нещо!

Очите на Блейк бяха полузатворени. С мъка движеше устните си.

— Жив…

— Какво казваш? — наведе се над него Мание.

— Жив съм… Не можа да се отървеш от мен, долен жабар…

Блейк видимо отпадаше и всеки момент щеше да загуби съзнание.

— Андрю, не си отивай, моля ти се!

— Когато видиш моята Сара, кажи й, че я обичам… и че съжалявам за всичко, което не можах да направя за нея.

— Моят най-добър приятел ме е научил на нещо много важно: ако имаш проблем с детето си, ако съжаляваш за нещо, трябва да му го кажеш лично. Ето заради това трябва да живееш!

Когато вдигнаха безжизнения мъж, никой от спешните медици не пожела да се произнесе за шансовете му да оцелее. Госпожата и Мание не се отделяха от него. Точно преди линейката да потегли с мигащи светлини, дотича Одил. На носилката, до побледнялото като на мъртвец лице на Блейк, тя сложи Джери, плюшеното кенгуру. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Погрижете се винаги да е при него — помоли тя медиците.